Най-доброто от Кан: „Двама прокурори“ на Сергей Лозница

Една от големите изненади на конкурсната програма на фестивала в Кан беше присъствието на новия игрален филм на украинския режисьор Сергей Лозница – „Двама прокурори“. Изненада, тъй като седем години ни делят от последния му игрален филм „Донбас“ – години, през които Лозница направи осем документални филма, сред които три след началото на войната в Украйна. Тази пауза от художествеността – в името на морално оправдания дълг към неотложната истина за съдбоносната среща на Украйна не само с политическото си, но и с екзистенциалното си оцеляване – отмести Лозница извън очакванията за постановъчно кино. Но ето, че той се завърна – и то с един от най-добрите филми на фестивала, който заслужено получи „Златна палма“ за най-добър сценарий – адаптация по едноименния разказ на Георги Демидов, с монолози от Гогол.

Голямата чистка на Сталин е в пълен ход през 1937 г., а големите идеалисти на ленинисткия комунизъм, на „фриволния“, метежен болшевизъм от началото на века, са сред първите жертви на зловещата му саморазправа, маскирана като юридически фарс. Именно защото анти-процесите, мигновените доживотни присъди, насилствените признания и изтезанията са оперативната същност на сталинисткото прочистване на партийните редици, Демидов – а сега и Лозница – алегорично разполагат диалога за справедливостта в примката на корупцията между двама прокурори: единият – млад, начинаещ адвокат, а другият – властната и цинична фигура на главния прокурор на Москва.

Макар сблъсъкът между тях – епична колизия на светогледи, ценности и контекст – да е предвидим, макар парадигматичното противопоставяне на Давид срещу Голиат да се е разпаднало в клиширани отражения, филмът на Сергей Лозница нито за миг не се разсейва от потресаващата актуалност на „историческия“ си сюжет. Това трябваше да е филм за онова време, но заблудата е невъзможна – това е филм за това време, за нашето време, за днешния ден, чиято зора се разтваря недалече от Кан, вещаейки незабавния си мрак.

Клаустрофобичен, тъмен, обречен свят – от първия до последния кадър, и двата пред вратите на затвор за политически „престъпници“, „Двама прокурори“ намира единствената надежда и мотивация за наративно развитие в говоренето – изповеди, разговори, признания, молби. Това е филм, обсебен от диалога си – със сигурност защото само езикът се очертава като поле на истината и нейното възможно възкресение на територии, където физическото човешко тяло е обездвижено между оцеляване и смърт.

Поради гравитацията на тежкия диалог, „Двама прокурори“ прилича на театър – подобие, което често уронва визуалния престиж на киното, а в случая, заради деликатната, симфонична режисура на Лозница, е комплимент към размаха и дълбочината на трагедията. Съвременното кино залага най-често на патологични сюжети, на фона на които патетичното стои неуместно и анахронистично. Лозница, в контекста на неотложните си послания и истини, постига невероятен синхрон между грандиозност и достоверност, балансираща плашещо на ръба на документалното.

Актьорската игра на младия Александър Кузнецов и на ветерана на съветското кино Александър Филипенко е премерена, овладяна, без сантименталност и без его. Филипенко, който е изиграл в киното Ленин, Толстой, Брежнев и Черненко, е и театрален режисьор, поставил „Един ден от живота на Иван Денисович“ – новелата, която потриса света през 60-те години. Присъствието му като народен артист на СССР и съвременник на Солженицин добавя още една символна и историческа дълбочина, хвърля невидим, но осезаем мост между Гогол (също украинец), Сталин и съвременна Русия в произведение, което морално стоически и емоционално аскетично се изправя пред монументалната история на терора, където свободата на индивида и независимостта на закона са само временни недоразумения.

„Двама прокурори“ е завършено трагичен филм – без утеха и без версия за доброто извън контекста на злото. Безапелационно, отвъд шанс, късмет или deus ex machina, последният кадър се завръща пред вратите на затвора. Парадоксално обаче, това не е нихилистичен филм – неговата безизходица не е нито повод, нито покана за примирение. Не мога да си обясня защо и как сюжетът надмогва собствения си фатализъм. Може би единствено и само интелектуалното и духовно благородство на Сергей Лозница, неговата изстрадана симпатия към човека – от двете страни на затвора – е достатъчна, за да възнагради зрителя с просветлението, което остава недосегаемо и за най-непрогледния мрак.

Двама прокурори Сергей Лозница Кан кино филмов фестивал