Директно от Кан: „Видове доброта“ на Йоргос Лантимос
Само девет месеца след „Клети създания“ Лантимос се завръща на фестивалната сцена с нов експериментален филм
Само девет месеца след премиерата на „Клети създания“ на фестивала във Венеция, Йоргос Лантимос се завръща с нов филм на фестивала в Кан - „Видове доброта“. Още преди червения килим се обсъждаше скоростта на продукцията и имаше съмнение, че може би ни очаква филм, който няма да е точно филм, а нещо подобно на филм, че Лантимос е решил да експериментира дори със собствения си стил. Между „Фаворитката“ и „Клети създания“ има пет години разстояние - „Видове доброта“ сякаш изпревари времето си и това породи разнородни впечатления.
Йоргос Лантимос запазва част от актьорите на предишния си филм - Уилям Дефо и Ема Стоун, канейки до тях Джес Племънс, Маргарет Куоли и Джо Алуин в изпипани поддържащи роли. Започвам с кастинга, защото точно актьорският талант във „Видове доброта“ се оказва центърът на филма. Всяка една от ролите е изящно изиграна - Уилям Дефо е прецизен в злодейството, Ема Стоун - полиморфна, многопластова, амбициозна във всеки физически жест на иначе психологически трудните си героини. Докато Лантимос изчаква дългата и бавна постпродукция на „Клети създания“, му хрумва да използва времето, като предлага на актьорите си едва ли не да си поиграят на кино и без завършени идеи да се впуснат в експеримент, който завършва с премиера в Кан - никак не е зле.
„Видове доброта“ е филм омнибус - състои се от три кратки филма, които хем са свързани помежду си (най-вече чрез присъствието на Уилям Дефо), хем разказват отделни истории, които могат да съществуват самостоятелно. Да резюмирам сюжетите им е напълно несъстоятелно, тъй като не става дума за класически наративи с начало, среда и край, а по-скоро за сюрреалистични експерименти с метанаративен характер. Лантимос не просто оставя на зрителя сам самичък да тълкува и да размишлява над видяното, а като че ли провокацията на тези кратки филми е отсъствието на смисъл. За мен най-силният му филм „Убийството на свещения елен“ постига своето внушение точно с безупречната логика на повествованието. Тук логиката изглежда подценена в името на върволица стряскащи и ужасяващи ефекти. Събитията и в трите филма са разхвърляни в нещо подобно на пъзел, чието сглобяване накрая обаче не произвежда никакъв образ. Но не става дума за грешка или недоразумение в никакъв случай - Йоргос Лантимос е изключително манипулативен и съзнателен режисьор, който знае как да атакува публиката си хладно, клинично, преднамерено и без много чувства. Психологията във „Видове доброта“ е отново, както в предишните му филми, лабораторна - в диалозите има нещо плашещо роботизирано, намеренията на героите са формулирани ясно, а действията им са фаталистични - често без право на избор или възможност за изход от обстоятелствата. Тоест повечето аспекти от стила на Лантимос са налице и публиката успя да си вземе нужната доза дискомфорт и еуфория, но сякаш пукнатините в смисъла се оказаха прекалено дълбоки, за да позволят на филма да постигне идейна завършеност. Упражнение по стил, визуален джаз, скицирани истории, но не точно филм.
Типично за филмографията на гръцкия режисьор продукцията е излъскана до ослепителност - всеки детайл от декора и костюмите, колите и вещите на героите е избран внимателно. Лантимос преднамерено поставя героите си в съвършени пространства с безупречна материална среда, за да ги принуди да се чувстват неестествено, което пък е отправна точка за перверзната му игра с техните конфликти. Тази година в Кан обаче не само Лантимос е изкушен от асептични сетове - пошегувах се с мой колега, че може би ставаме свидетели на някаква вълна дизайнерско кино, в което луксозната стерилност на декора садистично смазва героите и техните драми. На няколко филма се чувствах като на Salone del Mobile - толкова много дизайн, че не остава пространство за нищо друго.
Мислех си как сигурно, когато Луис Бунюел е показал „Андалуското куче“, реакциите на объркване са били повече и по-шумни от тези на одобрение и разбиране. Да, обаче тогава става дума за зората на сюрреализма, чиято суета е свързана със скандала и предизвикването на възмущение и шок; сюрреализмът все пак е подчертано антибуржоазен. Лантимос не се вписва в никакво съвременно движение, той се вписва само в себе си - не поради липса на среда, а защото изглежда самодостатъчен като автор. Такъв е и новият му филм „Видове доброта“ - самодостатъчен, красив, втренчен в капсулираните си и капризни сцени, които не препращат към нищо цялостно, и все пак будещ неспокойство. Импровизацията му е успешна на визуално ниво, но ако се тръгне по кривия път към посланието, най-вероятно няма да се стигне до никъде. Този филм ще остане във филмографията на Лантимос в скоби и интересът към него ще бъде любопитно да бъде обяснен.
Йоргос Лантимос Видове доброта Уилям Дефо Ема Стоун Кан филми фестивалбюлетин
още авангарт
-
За невъзможното доверие
Надя Кожухарова за филма „Доверие“, режисьор и сценарист Даниеле Лукети, Италия 2024
-
Поезията на Луи Арагон и Пол Елюар
Тази година отбелязваме 100 години от създаването на сюрреализма
-
Поезията не трябва да свети, тя трябва да осветява
„Ана Бландиана: Между мълчанието и греха“ е в програмата на фестивала Синелибри