Хулио Кортасар: „Няма да правим любов, любовта ще прави нас."

Хулио Кортасар, чиито думи носят утеха, любов, обещания, покана за прашни целувки в Буенос Айрес и разходки из зимния Париж. Един от най-добрите разказвачи, формирали не само вкуса на милиони към добрите истории, но и изиграли огромна роля в литературния бум на Латинска Америка през 60-те, заедно с Борхес и Хуан Рулфо. Онези, които са имали удоволствието да се срещнат с Кортасар, разказват за младежкия му вид, високото чело, замечтаните очи и един трудно уловим воал от тъга, чиито честоти успяват да засекат само най-чувствителните. Кортасар прозира през страниците, меланхоличният му поглед се прокрадва измежду редовете, а междувременно, благодарение на думите му, ние се учим как да обичаме. Защото, изглежда, "любовта между двама е и нещото, от което зависи любовта на целия свят".

Литературата на Кортасар те хваща и води в най-тайните кътчета на магическия реализъм, където чакат Маркес, Неруда, Фуентес. Роден през горещите дни на август, Хулио прекарва детството си в Брюксел и Буенос Айрес и пише за любовта както никой друг. Успява да ни разкаже за онова фино отношение към другия, да нарисува отсъствията и да придаде форма на чувствата. Отгледан от майка си, сестра си и баба си и изоставен от баща си, Хулио успява да си измисли свят, по-красив от реалността, бягайки в думите. Започва като поет-символист и първият му голям успех идва с публикация в списанието, на което редактор е самият Борхес. Цял живот Кортасар смята Борхес за свой наставник и литературен водач. 

Писането му е лек за изгубени, за самотници, за влюбени. Защото често животът прилича на "Игра на дама", винаги намираме "Някой, който се шляе", а после търсим и "Модел за сглобяване". За да започнем отначало.

Самият Кортасар споделя, че има много нежност за даване.

"Аз бях, съм, много романтичен човек".

Цар на безредието и противник на всякакви писателски навици, разказите, романите и поезията му са много визуални и живи, сякаш почти отпиваме от чашата с уиски на героите му. Сякаш ги прегръщаме. Историите на Кортасар живеят с него седмици преди да излязат на белия лист и от този конкретен момент започват собствен живот, също като джаза. Когато го питат дали знае какво ще излезе от дадена история, той връща въпроса към музиката. "Знаят ли джаз музикантите какво ще изсвирят вечерта? Никога. Просто импровизират." Малцина са онези, които са запознати, че Кортасар е бил и страстен почитател на тангото, което счита за "бедна, но красива музика", а много от вечерите си е прекарвал в компанията на тромпета си и някоя плоча на Армстронг, например....

Прокълнат да пише, както самият той казва за себе си, Кортасар ни оставя и колекция от вълнуващи и чувствени стихове. И в секундите, в които любовта е толкова далеч, сякаш никога не я е имало, се появява един отнесен и много висок Хулио, който прошешва:

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като 
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.

Неруда Превер Бовоар