„Неразделните“ увековечава тайнството на едно приятелство

Написан от Силви Льо Бон дьо Бовоар, приемната дъщеря на писателката, уводът към новелата „Неразделните“ започва с щрихи около първата среща на Симон дьо Бовоар (в книгата Силви) с Елизабет Лакоен, чието прозвище е Заза (в книгата Андре), в католическото училище „Адлин Дезир“. И завършва с цитат от прочуто изказване на Бовоар по време на дебат на тема „Какво може литературата?“. Литературата всъщност може много – открива пред нас нови хоризонти, вдъхва ни смелост, дава тласък на мечтите ни, прави ни по-малко самотни, поднася ни огледало… Все пак има една свещена мисия, която Бовоар възлага на словото, както подчертава дъщеря ѝ Силви: да се бори с времето, да се бори против забравата, против смъртта, „да пресъздаде абсолютното присъствие на мига, да отдаде дължимото на заключената в мига вечност, която ще пребъде завинаги“. Изповядан на белия лист през 1954 г., „Неразделните“ без съмнение удовлетворява това условие и хвърля светлина върху цялостното творчество на авторката.

Един ден в католическото училище „Адлин Дезир“ до деветгодишната Симон дьо Бовоар сяда късо подстригана брюнетка на име Елизабет Лакоен, с прозвище Заза, само с няколко седмици по-голяма от нея. Непринудена, забавна, дръзка, тя рязко се откроява на фона на господстващия там конформизъм. В началото на следващата учебна година Заза не се появява. Светът е мрачен и потискащ, но ето че, закъсняла за първите дни, тя неочаквано пристига и заедно с нея се завръщат слънцето, радостта, празничното усещане. Живият ум и всестранните ѝ дарби привличат и очароват Симон, която е напълно покорена от новата си съученичка. Двете си оспорват първенството в класа и стават неразделни. Това съвсем не означава, че Симон не е щастлива в своето семейство: обожава младата си майка, боготвори баща си и властва над по-малката си сестра. Ала на десетгодишна възраст тя преживява първите сърдечни трепети: изпитва пламенни чувства към Заза, благоговее пред нея и се бои да не би да я разочарова. В своята трогателна детска накърнимост тя, естествено, не осъзнава смисъла на това подранило откровение, което за нас, като странични наблюдатели, изглежда толкова вълнуващо. За нея дългите разговори със Заза придобиват необикновена стойност. О, строгото им възпитание ги стяга в своя корсет, не допуска никакви фамилиарности, те общуват помежду си на „вие“, но въпреки принудителната сдържаност, двете си говорят така, както Симон никога преди и с никого не го е правила. Нима не е любов това неназовано чувство, което, зад прикритието на обикновено приятелство, разпалва все още недокоснатото ѝ детско сърце, предизвиквайки ту възторг, ту страх? Тя много бързо разбира, че Заза не изпитва към нея същото и че дори не подозира силата на нейната привързаност, но има ли това някакво значение редом с очарованието да обичаш?

Заза умира неочаквано на 25 ноември 1929 година, месец преди да навърши двайсет и две години. Симон дьо Бовоар цял живот носи в себе си следите от понесения удар. Дълго време нейната приятелка, с прежълтяло лице под капелината, я спохожда в сънищата и я гледа с укор. За да победи празнотата и забравата, има само едно средство: магията на литературата. Четири пъти, чрез четири различни превъплъщения, в неиздадени ранни съчинения, в сборника Първенството на духовното, в отпаднал преди отпечатването пасаж от романа Мандарините, с който печели „Гонкур“ през 1954 година, цели четири пъти писателката напразно се опитва да възкреси Заза. През същата тази година тя се връща към темата с дълга новела, останала без заглавие и неиздадена до ден днешен, която публикуваме сега. Това последно художествено превъплъщение не я удовлетворява, но косвено я подтиква към промяна на литературната форма. През 1958 година тя включва историята за живота и смъртта на Заза в своята автобиографична творба Спомени на едно порядъчно момиче.

След завършването на новелата Симон дьо Бовоар я запазва въпреки критичното си отношение към нея, защото тя притежава огромна стойност: разбулването на една загадка изисква неочакван подход, смяна на ракурса, на перспективата, на осветлението. А смъртта на Заза отчасти си остава загадка. Тълкуванията от 1954 и 1958 година съвпадат само частично. Тъкмо в тази новела за пръв път излиза на преден план темата за едно велико приятелство. Едно от онези тайнствени като любовта приятелства, които карат навремето Монтен да напише за себе си и за Ла Боеси: „Защото това бе той и защото това бях аз“. Редом с Андре, романното въплъщение на Заза, стои нейната приятелка Силви, повествователка от първо лице. „Двете неразделни“ са заедно върху тези страници, както някога в живота, за да противостоят на събитията, представени през призмата на приятелството, но Силви е тази, която, чрез игра на контрасти, разкрива тяхната несъмнена двойственост.

Неизбежната преработка на реалните факти, свързана с избора на художествения подход, изисква някои пояснения. Имената на персонажите и названията, както и семейните отношения се различават от действителните. Андре Галар идва на мястото на Елизабет Лакоен, а Силви Льопаж на Симон дьо Бовоар. Семейство Галар (Мабий в Спомени на едно порядъчно момиче) има седем деца, от които само едно момче; у семейство Лакоен оживелите деца са девет, шест момичета и три момчета. Симон дьо Бовоар има само една сестра, а нейното превъплъщение Силви има две. Колежът „Аделаид“ очевидно е прословутото училище „Дезир“ на улица „Жакоб“ в Сен Жермен де Пре; там учителките наричат двете момичета „неразделни“. Епитетът, хвърлил мост между реалността и фикцията, ще послужи за заглавие. Зад маската на Паскал Блондел се крие МорисМерло-Понти (Прадел в Спомените), който расте без баща и е силно привързан към майката, у която живее, както и към една сестра, която не прилича на Ема. Имението Мериняк се превръща в Садернак, а Бетари отпраща към Ганепан, където Симон дьо Бовоар пребивава на два пъти; заедно с Обарден, той е единият от двата имота на семейство Лакоен в Ландите. Заза е погребана там, в Сен Панделон. От какво умира Заза?

От вирусен енцефалит, според официалното медицинско заключение. Ала що за съдбовна верига от събития стяга в своите брънки цялото ѝ битие и в крайна сметка я довежда, обезсилена, сломена и отчаяна, до безумието и смъртта? Симон дьо Бовоар би отговорила: Заза умря, защото беше необикновена. Тя бе убита и смъртта ѝ е „спиритуалистко престъпление“.

Заза умира, защото се опитва да бъде себе си, а ѝ внушават, че този неин стремеж е нещо лошо. В буржоазната среда на войнстващи католици, където тя се ражда на 25 декември 1907 година, в нейното семейство, следващо строги традиции, дългът на девойката е да забрави за себе си, да се отрече от себе си, да се приспособи. Но Заза е необикновена и не можеда се „приспособи“ – омразно понятие, което означава да се впише в предварително зададен шаблон, където вече я очаква килийка, подобна на безброй други килийки, и всичко, което не се побира в нея, трябва да бъде отстранено и изхвърлено като отпадък. Заза не успява да се впише, нейната индивидуалност е смазана. В това се състои престъплението, убийството. Симон дьо Бовоар с ужас си спомня как семейство Лакоен позира за фотография в Ганепан: деветте деца са подредени по старшинство, шестте момичета в рокли от синя тафта, подобни на униформа, с еднакви сламени шапки, накичени със синчец. Заза е заела полагащото ѝ се веднъж завинаги място на по-малката дъщеря. Младата Симон яростно отхвърля това изображение. Не, Заза не е такава, тя е „неповторимата“. Всяка неочаквана проява на свобода противоречи на семейното кредо: груповият инстинкт я обсебва изцяло, държи я в плен на „дълга към обществото“. В обкръжението на братя и сестри, на братовчеди, приятели и многобройни роднини, смазана от семейни и светски задължения, визити и колективни развлечения, Заза нито за миг не разполага със себе си, не може да остане сама или насаме със своята приятелка, не принадлежи на себе си, не ѝ отпускат никакво лично време, нито за цигулка, нито за учение, отказана ѝ е привилегията на самотата. Поради тази причина летата, прекарани в Бетари, за нея са същински ад. Тя се задушава, мечтае да се откъсне от това вездесъщо обкръжение, което напомня сходни обети на някои монашески ордени, и дори нарочно наранява крака си с брадва, за да избегне особено неприятно пътуване. В подобна среда човек не бива да се отлъчва, длъжен е да живее не за-себе-си, а за-другите: „Мама никога нищо не прави за себе си, тя винаги е била всеотдайна“, казва веднъж Заза. Под въздействието на тези заробващи традиции всяка жива индивидуалност бива потъпкана в зародиш. За Симон дьо Бовоар едва ли има по-срамно посегателство и както става ясно от нейната новела, това посегателство е от философско естество, защото накърнява устоите на човешкото битие. Утвърждаването на субективността като абсолютна ценност винаги е било в центъра на нейната мисъл и творчество; не индивидът, пореден номер от общ шаблон, а неповторимата индивидуалност, която прави всеки от нас, по израза на Жид, „най-незаменимия измежду хората“, чието съзнание съществува тук и сега. „Любувайте се само на онова, което не ще видите повторно.“ Непоколебимото изначално убеждение на Симон дьо Бовоар намира опора във философията: съдбата на абсолютното се решава тук, на земята, през нашето единствено битие. Ето защо в историята на Заза залогът е изключително висок.

Кои са движещите сили, довели до трагедията? Налице са множество преплетени причини, някои от които веднага излизат на преден план: например преклонението пред майката, чието неодобрение потиска Заза. Тя страстно, ревниво обича майка си, но тази нейна любов е нещастна. Поривите ѝ се натъкват на студенина и по-малката дъщеря се оказва една от многото, изгубена сред тълпата братя и сестри. Госпожа Лакоен благоразумно не прибягва до своя авторитет, за да обуздава лудориите на своите деца, пази го за по-късно, когато настъпи времето на важните решения и тя ще има нужда от властта си над тях. Пред девойката има две възможности, женитба или манастир, тя няма възможност сама да решава съдбата си според своите наклонности и чувства. Бракът се урежда от семейството, което организира „сгледа“, подбирайки кандидатите според своите идеологически, религиозни, светски и финансови критерии. Браковете се сключват в рамките на определена среда. Заза се сблъсква за пръв път с тези убийствени догми на петнайсетгодишна възраст: разделят я насила от нейния братовчед Бернар, когото тя е обикнала. Същото се случва, когато е на двайсет години, и този път това едва не я погубва. Изборът ѝ в лицето на Паскал Блондел, младеж от ниско потекло, и намерението ѝ да се омъжи за него се възприемат като оскърбление и са съвършено неприемливи за семейството. Положението на Заза е особено драматично, защото дълбоко в нея се таи съюзник на врага: тя не намира сили да се бори срещу волята на своята любима повелителка, чието неодобрение я убива. В момент, когато майчиното порицание подкопава доверието в самата нея и желанието за живот, тя започва да изпитва чувство за вина и едва ли не признава правотата на съдията, подписал нейната присъда. На всичко отгоре позицията на госпожа Лакоен е парадоксална, защото в солидния конформизъм на тази жена има скрита пукнатина: на младини самата тя е била принудена от своята майка да сключи брак с мъж, към когото е изпитвала единствено отвращение. Трябвало е да се „приспособи“ – ето кога се появява това омразно понятие, – да се отрече от себе си, да се превърне в достолепна матрона и да възпроизведе този смазващ механизъм. Каква травма, каква скрита обида се крият зад всичката ѝ самоувереност?

Животът на Заза е притиснат от похлупака на благочестието или по-скоро на спиритуализма. Атмосферата около нея е пропита с религия: тя произхожда от същинска династия войнстващи католици: баща ѝ оглавява Сдружението на бащите на многодетни семейства, майка ѝ се радва на дълбоко уважение в енорията „Свети Тома Аквински“, единият от братята ѝ е свещеник, а една от сестрите – монахиня. Всяка година семейството редовно ходи на поклонение в Лурд. Чрез понятието „спиритуализъм“ Симон дьо Бовоар разобличава „белотата“, мистификацията, която прикрива зад ореола на свръхестественото съвсем земни кастови ценности. И естествено, първите жертви на тази мистификация са самите мистификатори. Навикът всичко да се свежда до религията е в състояние да оправдае какво ли не. „Всички ние сме оръдия в Божиите ръце“, казва господин Галар след смъртта на дъщеря си. Успяват да сломят Заза, защото самата тя е взела присърце католицизма, който за останалите не е нищо повече от удобно и формално изпълнение на определени ритуали. И в този случай необикновените ѝ качества се обръщат срещу нея. Макар да вижда ясно лицемерието, лъжите и егоизма на „моралистите“ от нейното обкръжение, чиито мисли и постъпки постоянно влизат в разрез с духа на Евангелието, разклатената ѝ за момент вяра все пак оцелява. Ала тя страда от вътрешно отчуждение, от неразбирането на близките, от своята самотност – тя, която никога не остава сама – от особена екзистенциална самота. Искреността на нейните духовни питания води до умъртвяване на плътта в буквалния смисъл на думата, тя се терзае до пълно изтощение, защото според нея, за разлика от мнозинството, вярата не е изгодна инструментализация на Бога, довод в полза на собствената непогрешимост, средство за самооправдаване и бягство от отговорност, а мъчително дирене на смълчания, непроницаемия, скрития Бог. Тя сама изтезава себе си: трябва ли да се подчини, да се смири, да затъпее, да забрави, както настоява майка ѝ? Или да прояви непослушание, да се разбунтува, да даде поле за изява на своите дарби и способности, както я насърчава нейната приятелка? Каква е волята на Бога? Какво очаква той от нея?

Натрапчивият страх от греха пресушава нейната жизненост. За разлика от своята приятелка Силви, Андре/ Заза е сведуща по въпросите за секса. С груба, едва ли не садистична откровеност госпожа Галар е описала на петнайсетгодишната си дъщеря физическата страна на брака. Тя не крие, че първата брачна нощ е „неприятен момент, който трябва да се преживее“. Опитът на Заза опровергава подобен цинизъм: тя познава магията на сексуалността, на вълнението, целувките ѝ с Бернар изобщо не са платонични. Взема на подбив невежеството на младите девственици, които я заобикалят, лицемерието на здравомислещите, което „избелва“, отрича или крие естествените потребности на живото тяло. От друга страна, тя се чувства уязвима за съблазните и пламенната ѝ чувственост, горещият ѝ темперамент, сетивната ѝ любов към живота са отровени от прекомерни скрупули: във всяко свое желание тя съзира грях, съгрешение на плътта. Измъчват я угризения, страх, чувство за вина и това самобичуване засилва у нея изкушението да се предаде, готовността да приеме небитието и тревожната склонност към саморазрушение. В крайна сметка тя капитулира пред своята майка и пред Паскал, които я убеждават колко опасен е проточилият се твърде дълго годеж, и се съгласява да замине за Англия, макар цялото ѝ същество да е против. Това последно жестоко насилие над самата себе си ускорява катастрофата. Заза умира в резултат от разкъсващите я вътрешни противоречия.

Ролята на Силви в тази новела се свежда до това да разкрие образа на Андре. Както съвсем уместно подчертава Елиан Льокарм-Табон, нейните спомени заемат съвсем малко място, не научаваме нищо за живота ѝ, за собствената ѝ борба, за вълнуващата история на нейното еманципиране и преди всичко за фундаменталния антагонизъм между интелектуалците и защитниците на традициите – централна тема в Спомените на едно порядъчно момиче, – който тук е едва загатнат. Все пак става ясно, че в обкръжението на Андре на нея не се гледа с добро око и че едва търпят присъствието ѝ. Докато Галарови се радват на завидна състоятелност, нейното семейство, навремето принадлежащо към заможната буржоазия, след Първата световна война се оказва разорено и декласирано. По време на пребиваването в Бетари на Силви не са спестени едва прикрити унижения: прическата и дрехите ѝ са сочени с пръст и Андре дискретно оставя в нейния гардероб една от своите красиви рокли. Нещо повече: госпожа Галар се отнася с подозрение към тази безпътна девойка, която следва в Сорбоната, смята да се сдобие с професия, за да изкарва прехраната си и да бъде независима. Поразителната сцена в кухнята, когато Силви разкрива пред изумената Заза, че от първия момент на тяхното запознанство тя е била за нея всичко, бележи повратен момент в отношенията между двете приятелки. Сега ролите са разменени: занапред Заза ще обича по-силно. Пред Силви се разкриват безкрайните възможности на света, докато Андре се отправя към смъртта. Ала Силви/ Симон е тази, която ще възкреси Андре с нежност и благоговение, ще я възкреси и ще ѝ отдаде дължимото с помощта на литературата. Нека напомня, че всяка от четирите части от Спомените на едно порядъчно момиче завършва с думите: „Заза“, „ще разкажа“, „смърт“, „нейната смърт“. Симон дьо Бовоар изпитва вина, защото в известен смисъл да надживееш, означава да съгрешиш. Заза е откупът, а според непубликувани бележки дори „жертвеното животно“,за нейното бягство. Ала нима за нас тази нейна новела не изпълнява свещената мисия, която тя възлага на словото: да се бори с времето, да се бори против забравата, против смъртта, „да пресъздаде абсолютното присъствие на мига, да отдаде дължимото на заключената в мига вечност, която ще пребъде завинаги“?

Силви Льо Бон дьо Бовоар

Симон дьо Бовоар Неразделните Елизабет Лакоен Силви Льо Бон дьо Бовоар