Хоакин Финикс, вроденият ни порок

Странникът, който никога няма да разберем напълно.

Родили сме се с множество пороци и не се срамуваме от нито един от тях. Понякога се разтапяме до пълно разтваряне в чаша уиски. Мислите ни често потъват в димна цигарена завеса, с мъка признаваме, че се случва да страдаме от порок на сърцето, но един от най-неустоимите ни демони носи името Хоакин Финикс. Обичаме нестандартните черти на лицето, вродената тъга, изписана в погледа, грубия белег над устната и безкрайно различните актьорски превъплъщения. Финикс не е “лошото момче на киното”, нито пък е познат като “екранен прелъстител”. Всеки филм успява да превърне в свой, без жанрът да има значение.

За пръв път се срещнахме с този свой вроден порок, когато гледахме “Гладиатор”. Емблематичното сваляне на палеца надолу безспорно е една от най-култовите сцени в киното. Артисти като Хоакин имат умението да играят толкова добре, че при негативен персонаж веднага можем да намразим актьора завинаги. Достоверността е най-малкото, което искаме от един актьор. Санитарният минимум. А Финикс го умее, както никой друг.

Макар и в живота си Хоакин често да се опитва да прекрати актьорската си професия, мнозина го смятат за “най-добрия актьор на своето поколение”. Умението да буди емпатия у зрителите се усеща осезаемо в образите му, особено в “Любовници”. Филм, изтъкан от меланхолия, раздвоение, несподелена любов и тягостен копнеж. Заедно с Гуинет Полтроу пресъздава историята за любовен триъгълник, в който всеки наранява другия и никой не обича онзи, който копнее за него. Тук Финикс с привидна лекота съблича човешкия си образ и се превръща в ходещо страдание, носещо усещането за пословичната тревожност, която днес всички така добре познаваме... Чувството, че си нетърпимо нещастен, въпреки факта, че наоколо са твоите любящи приятели, роднини...имаш красиво жилище и добра работа, здрав си, но не можеш да избягаш от усещането, че всичко е една безкрайна, непрогледна яма, от която няма излизане.

Меланхоличните и тъжни образи продължават да преследват Финикс и през 2013 година се появи на големия екран с “Тя”. Ще признаем, че се случи да се взираме в плаката, без да можем да повярваме, че това е той. Отново сюжет, пропаднал в паяжината на тревогата. Историята успя да накара и скептиците да прегърнат идеята за любовта между  човека и изкуствения интелект.  А всъщност историята или актьорът? Трудно можем да забравим тъгата в походката на самотника. Разбитото сърце и натрапчивото усещане за любов, едновременно естествена и невъобразима...

Вероятно различните форми на тъгата са добре познати на Финикс, защото най-дълбокия белег на душата му е смъртта на брат му. Ривър Финикс - млад, красив, талантлив и понякога порочен. Всички му предвещават грандиозна и феноменална кариера, но на 23 умира от свръхдоза в The Viper Room - нощният клуб на Джони Деп. Опасната комбинация е кокаин и хероин, а позвъняването на Хоакин в 911 след това се върти неспирно по радиа и телевизии. Именно тази смърт кара Хоакин да се почувства близък с Джони Кеш. Неслучайно “Да преминеш границата” е съдбовен филм за актьора. В свое интервю признава, че частта с починалото братче, е била истински лично изживяване. Дори Хоакин се лута между актьорската професия и музиката. През 2008 година (само три години след излизането на филма) Хоакин се оттегля от актьорската професия и прегръща музикалната си муза. Кеш така силно му влияе, че се стига до записването на албум с музиката от филма. Експериментът води до награда “Грами”.  В момента Кейси Афлек снима документален филм за пътят от Финикс актьора до Финикс певеца. 

Все пак днес продължаваме да гледаме любимия белег от големия екран и през последните години едно от най-фанатичните превъплъщения се нарича “Вроден порок”, зад който стои литературната енигма Томас Пинчън. Вкарва ни в света на една толкова далечна и някогашна Америка, която вече е само част от историята... Филмът е фрагментарен, объркан, спираловиден и “напушен”. Отново виждаме Финикс на екран с Рийз Уидърспуун (двамата са екранна двойка и в “Да преминеш границата”, за който Рийз печели “Оскар”) и се отдаваме на филма, без изобщо да се опитваме да откриваме някаква последователност или логика. Все пак остава въпросът дали това е порочна приказка за любов, за едно изгубено поколение, за 70-те и войната с наркотиците или за самия Томас Пинчън. С много тежък дим от ганджа и звезден състав Пол Томас Андерсън ни завърта главите с един експериментален проект.

А най-култовата среща между Финикс и Андерсън може би си остава “Учителят”. 

Но за него няма да говорим. Просто тихичко ще го боготворим. 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт