Кой е Томас Пинчън?

Кой всъщност е Томас Пинчън? Как изглежда? Наистина ли е един човек, или е екип от специалисти, всеки с фокус върху някоя своя си област, всеки със задача да изгради една от многото страни на сложните романи на “най-голямата мистерия на американската литература от 20 век”? Има ли смисъл да си задаваме тези въпроси?

Не е ли по-интересно - днес, когато личното на другия е пространство, достъпно за всички - да се отдадем на удоволствието да не знаем, да не можем да разберем този или други отговори? Няма ли така, също като героите на автора, да намерим доказателства или пък да разкрием илюзията, че в света все още има мистерии, има място за чудеса, за усещането за чудо? Защото ако - не само като читатели, но и като напълно обикновени хора, - спрем да упорстваме в посока на онова неразгадано и мъгливо, което е отвъд дребноличното и ежедневното, рискуваме да се озовем на непознат бряг на ръба на непознати води, под които все още бълбукат късчетата на неусетно и окончателно изгубения наш свят. Търсенето на човека Пинчън едва ли ще ни отведе някъде, четенето на писателя Пинчън… не знам, иска ми се да мисля, че най-малкото ще ни помогне да не стигаме до гореспоменатото лично пусто крайбрежие.

Томас Пинчън има осем романа, които могат да бъдат разделени на две равни половини не само математически, но и в структурно и тематично отношение. От една страна са големите му, предизвикателни или нечетивни (в зависимост от читателя, навиците му и степените му на мързел и заблуда относно каква трябва да е истински добрата литература), романи V., Gravity’s Rainbow, Mason & Dixon и Against the Day. С тези книги Пинчън отива почти на всяко място (включително в небесата и недрата на Земята) на картата на западния свят от последните близо два века. Погледът му проследява потоците на индустриализирането и технологизирането на обществото, големите сътресения и фините настройки, направени от сили с по-скоро сенчести интереси, чиято цел е “придърпването”, както пише във “Вроден порок”, на живота от “епичното към ежедневното”. Светът се превръща в картографирано, изучено, изследвано, психоанализирано, оценено, обработено и капитализирано място - неумолим процес, който и четирите романа описват по уникален за американската литература начин.

Sailor Ripley

Другите книги - “Обявяването на серия 49”, Vineland, “Вроден порок” и “На ръба на света” - са по-кратки, по-“леки” и в тях големите сили действат на по-заден план, докато читателят проследява лутането на героите из вече приземения от епичното в ежедневното свят. Тези истории - до една някак лични, семейни - са свързани от тук видими, там невидими нишки и оформят личен разказ за загубата, описана в мащабните романи на Пинчън. Героите им са близки по характер и желания. Зойд Уийлър от Vineland спокойно може да е един поостарял Лари Спортело от “Вроден порок”. Родителите на Максин от “На ръба на света” са връстниците (най-вече по блян) на Зойд и Лари. Самата Максин е нещо като остатъчна искра, надежда, че все още има надежда за търсещия и любопитен ум, останала след лутанията на Едипа от “Обявяването на серия 49”. Отраженията и изкривяванията, повлияни, разбира се, от натиска на силите, които бутат света към мрака, се забелязват и в поведението на героите. Малък пример: все още идеалистичният Док Спортело отказва да сътрудничи на полицията срещу заплащане; Зойд, бивш хипар в Рейгънова Америка от 1984, обаче го прави. (А дъщерята на същия този Зойд, между другото, се казва Преъри или прерия на английски - какъв по-ясен и едновременен символ и на надеждата, и на загубата в Америка?). 

Не е случайно и че докато четирите романа от първата група се движат из времето и пространството, из географията и историята (и двете - понякога реални, понякога измислени), гледат отгоре, отвътре, отблизо и отдалече, другите четири книги следват горе-долу права линия от 60-те до наши дни и техният поглед го тегли предимно вътрешното: грешки, сънища, слаби ангели, забравени демони. Шейсетте, както казва разказвачът на “Вроден порок”, са “скоба от светлина” в мрака на века. Шейсетте може и да са очевиден по поетически и политически причини избор за един писател, но при Пинчън значението е и автобиографично: в онова десетилетие той, също като героите си от “Обявяването на серия 49”, “Вроден порок” и Vineland (неговата т.нар. “Калифорнийска трилогия”) живее в Калифорния. И е на тяхна възраст. Док от “Вроден порок” е на ръба на трийсетте и действието в романа се развива между края на април и началото на май през 1970 г. По същото време през 1970 г. самият Пинчън точно е навлизал в трийсет и третата си година. Интересен факт, защото в романа темата за изгубеното - освен през образите на вампири, зомбита, потънали контитенти и бивши гаджета - минава и през един исусоподобен герой - Кой Харлинджън, който не само е неспособен да спаси другите, но не вижда начин да спаси и себе си. И въпреки това минава някак механично, понеже е откъснат от всичко велико, всичко епично, през смъртта и възкръсването си.

Ако някога се наложи да избера само два чифта очи и два лични езика, от чиито погледи и текстове да тръгна към що-годе по-пълно обяснение за това какво се е случило, какво се случва и какво очаква света ни - нашият красив, модерен свят, построен от рокфелери, илънмъскове и джейедгархувъри с блеснали или пък осенчени очи, - сигурно щях да избера тези на Филип К. Дик и Томас Пинчън. Само техните погледи и езици са свръхсетивни, с обхват извън центъра, извън мейнстрийма, незатлачени от баналното. Само те, струва ми се, в хода на цялата си кариера не спират да споделят информация от наистина другаде - отнякъде отвъд стената на предвидимите теми, сюжети и характери на техните колеги, отвъд мъглата, която при други писатели минава за - примерно - “ироничен и прецизен анализ на съвремението ни.” 

Четенето на Томас Пинчън е като ученето на език - от един момент нататък, почти неусетно, странните герои и ситуации, особените изречения, нетипичните конструкции на сцените и уж прекалената детайлност стават разбираеми, започват да работят, а оттам - и да преподреждат света на читателя. Малко като вече не чак толкова модерната, но пък любима на фантастите от шейсетте хипотеза на Сапир-Уорф. Четенето на Пинчън, колкото и творчеството му да черпи енергия от американските жанрови романи, не е четене, което цели да види какво ще се случи на края или колко от въпросите ще получат отговор. Тези неща работят другаде, при Пинчън важни са търсенето, опитът, провалът дори. Само такива моменти - никога достатъчно постоянни, че да изградят навик и у герой, и у читател - могат да бъдат зърнати изчезващите или изгубените неща: духът, душата, истината.

Детайлната описателност, наричана от някои и ненужна многословност, на Пинчън я оставям за накрая, защото ми се струва от първостепенна значимост. Ако четем Пинчън просто заради смешното или сюблимното (а при него има по много и от двете), ще получим достатъчно, но не и всичко. Ако го четем заради онова напрежение, което се ражда когато развиващия се, механизиращ се, все по-познат и подреден свят започне да поглъща местата на комичното и красивото - всички онези места, където може да се роди нещо трансцендентно, - да ги затрупва под лавина от конкретика, също както вещите изпълват все повече света и ежедневието ни, тогава ще получим много повече от очакваното. Защото ще видим, ще усетим напрежение, което никой друг писател не е описал с такива точност и тъга. Никой друг автор в американската литература не се е посветил така пълно на каталогизирането на всяка изгубена (и забутана) частица свобода. И тази своеобразна хроника е големият проект на Пинчън. Не толкова параноята - тя и перфектно сглобените от нея светове са само инструмент в трескавия опит на съзнанието да върне към някаква яснота разпадащия се под натиска на извънчовешката логика на ентропията човешки свят. Параноята при Пинчън не е централна тема, тя е симптом, вопъл за помощ.