Художникът Жорж Папазов като писател

Четем откъс от книгата на Румяна Л. Станчева

Книгата „Художникът Жорж Папазов като писател“ представя родения в Ямбол художник сюрреалист Жорж Папазов, творил във Франция до края на живота си през 1972 г. Анализирани са непознатите в превод на български негови романи и мемоарите му за известни личности от артистичните среди във Франция, сред които Жул Паскин и Андре Дерен.

Вглеждането в Папазовите картини и текстове показва незабелязани досега в платната му „диалози“ с художници като Едуар Мане, Джон Евърет Миле, Анри Русо. Научаваме как Папазов изобразява „цитирането“; докосваме се до ефирната еротика в рисунъка му; виждаме връзката на картините му с паметта за родното; вербализирани са негови програмни сюрреалистични творби.

Откъс от книгата „Художникът Жорж Папазов като писател“ 

Жорж Папазов се насочва към писане, от една страна, за да материализира в мемоарите си, в текст (да декодира, да вербализира) задълбочения си размисъл за модерното изобразително изкуство, на което той е представител, и да фиксира в личния спомен познатото му за приятели, които са ярки художници на модернизма, сред които Жул Паскин и Андре Дерен. По различен начин, романите си той вероятно създава благодарение на вродената си заложба на разказвач. В много от споменатите на съвременниците му, приятели и колеги, се изтъква тази негова разказваческа дарба. Дошъл от далечната и малко позната в новата му среда България, той си доставя удоволствието да изненадва събеседниците си с чудеса и небивалици. Ведрото настроение, скрито в невъзможните хиперболични разкази, е извор за радост сред приятелите, стимулатор за собствената бодрост и благоразположение, за искрено и спонтанно общуване с колегите му.

Циркови кучета, 1961


Привързаността на Папазов изобщо към анекдотичното, към действието, към случващото се е вече забелязана. Изкуствоведът Андрей Б. Наков например отбелязва: „Макар че някои от картините му изглеждат абстрактни, това е случайно, и то само за днешния зрител, тъй като художникът никога не е търсил чистата абстрактна форма, лишена от литературна анекдотичност. В творбите му винаги съществува наративен претекст, сюжет за разказване“. Подобна нагласа сякаш предопределя да бъде създадено и творчество с думи, след другото, изградено от цветове и форми.

Връзка с литературното начало отбелязва в книгата си за художника и изкустоведът Кирил Кръстев, като издига тази характеристика до приносна величина: „В Папазовото изкуство (…) има литературност, идейност, развазвателност, лиризъм – то е идеограмно и идеопластично. Поначало то е „психично изкуство“, каквато е естетиката на епокаха. (…) Той обаче никога не прибягва до „реалистични“ средства, монтажи и техни комбинации за идейно-психичен изказ. (…) Папазов винаги се изказва с условни и стилизирани рисунъчни, колоритни и пластични похвати за създаване на самостойни художествени образи.

Риба, около 1950


Питаш се тогава: художникът сюрреалист дублира ли се и от писател с подобна ориентация? Четеш и веднага си отговаряш, че в художествената проза на Папазов, на пръв поглед, нищо не поставя под съмнение реалистичната естетика, дори романите му звучат сякаш документално. Мощното присъствие на разказвача обаче ме разколебава, подсказва, че може да се мисли за съответствие с подходите на модерните романисти. Автобиографичните моменти в прозата на Папазов са умело експлоатирана условност, която служи на творческата маневра да се постигне автентично звучене. Папазов ползва спомените си като материал, но размества и деформира свободно за творческите си цели: времето, пространство и психологическите взаимоотношения.

На два пъти Папазов се втурва в авантюрата да напише роман. Братя Дренови самият той определя по жанр като роман, а за Поп Васил предпочита определението българска повест. Всъщност и в двете книги сюжетът е свързан с България. Сега ще зашеметя французите с изумителни страстни натури от моя край, сякаш си е мислел Папазов. Ясно е от историческите обяснения, че публиката, която той като автор си представя, е френската. Френски издания, писани от изразяващ се на френски език писател, художникът от български произход Жорж Папазов. Тези книги заслужават да бъдат прочетени и от българската публика, в превод, след толкова години отчуждение. Но преди това ще ги разчета тук заради художника и неговите сюрреалистични изображения.

Романът Братя Дренови обгръща кичесто един автобиографичен в основата си сюжет. Публикуван през 1951 г., фантазният текст на художника носи няколко лично и натрапчиво провокиращи го теми. По-късно ще ги потърси и в картините, но първо – в текста.

Композиция на тема война, 1930


***

Името на разказвача Камен Дренов, по професия художник и в романа, говори за двойна устойчивост, защото камъкът е твърд, а и дрянът е жилаво дърво. Символично героят ще трябва да издържи наистина на много сблъсъци в живота си. В сюжетен план той преживява четири войни, в три от които участва, формира се като личност в няколко европейски града, като започва всичко от нулата, попада дори в абсурдния свят на страх и интриги в България, при режима след 1944 година. Тази последна част от романа безспорно въображаема, тъй като художникът не се е връщал в България след края на Втората световна война и след завземането на властта от комунистическата партия, прави от романа именно роман само с някои автобиографични елементи, но без да е документален. Открояват се няколко теми: изграждането на характера и утвърждаването на професионалния успех в човешкия живот, усещането за дълг и за свободния дух в творчеството, антивоенната тема, почерпана от личен опит на персонажа – участник в Балканската, в Междусъюзническата и в Първата световна война. Да напомня тук за картината Огънят от 1925-1926 г., заглавие с вероятен отглас от едноименния роман на Анри Барбюс, а и в текста на Братя Дренови може да се намерят интертекстуални връзки към този прочут в онези години френски роман, веднага преведен и на български. Тематично съответствие личи и в картината Композиция на тема война от 1930 г. Това са литературни и естетически мотиви с широко разпространение, но именно по тези въпроси Папазов иска да каже думата си. Основното напрежение се крепи върху тревогата на разказвача – главен герой, дали ще оправдае доверието на големия си брат, дали ще съумее да се изучи и да придобие свое забележимо място в обществото. Напрежението идва и от различното разбиране за ученост на всеки от тях. Докато старият брат очаква Камен да придобие професия с практическо приложение, героят открива у себе си непреодолимо желание да стане художник и това навлизане в една чисто творческа област го кара първоначално да крие избора си, а по-късно мъчително да се опитва да докаже на брат си невъзможното в изкуството – че е безспорно успял.

Огънят, 1925/1926


Още от първите страници на романа се случват неща, които подсказват за развинтеното въображение на героя като дете. Когато учителката пита някой виждал ли е кит, малкият Камен си измисля как е видял кит, който пренасяли към цирка в близкия град Карловград. Всички в класната стая остават втрещени.

Папазов като писател умее и да раздвижва композиции. Както преди това историята за кита, с развитието на сюжета той описва динамично силуетите на войниците по време на едно военно затишие. Ако си представим сцената, тя притежава елементи на рисувана картина: „… те ми се струваха като фантастично шествие на паднали в битките герои, които слизат от небето, запътени по-надолу, вдън земя“.

Друг път, пак без непременно да назовава цветовете, Папазов прави ярки контрастни картини с думи: „Скоро родният ми град се появи в далечината, с пламтящи прозорци под отблясъците на завладяващото слънце. Къщите му, разхвърляни безразборно на хълма, бяха заобиколени от зеленина, плодни дървета, зеленчукови лехи и градини с цъфнали цветя. Едри дини, червени домати и разноцветни чушки никнеха редом с розите, карамфилите, слънчогледите“.

Подводен пейзаж, 1960 


Редица разсъждения в романа показват прозрението на Папазов за младежките илюзии, за несправедливостта, за фалша и заблудите. „Колко ми беше тъжно да констатирам, че най-благородните мисли могат да бъдат най-пагубни и най-искрените думи – най-лъжливи". Разказвачът коментира по този начин увлечението по войната на немските си професори и колеги, заслепени от патриотичните си чувства. Голям брой от картините на Папазов са пропити от подобни контрасти. Добро и зло (красиво добро и красиво зло) в странна симбиоза и противостоене: в някои от Цирковите кучета, в някои от Рибите, в някои от Подводните пейзажи. Разгърнатата в романа военна тема съдържа приключенски елементи, прояви на понякога необуздана сила, но и хуманния патос на интелектуалеца Папазов против кръвопролитията на политическото безумие. В Братя Дренови като цяло се откроява значението на свободата в изкуството, очевидно едно от основните самоопределения, които Папазов си дава и в други текстове, за да опише своя несводим към готови форуми творчески натюрел. За пример ще посоча експерименталните фротажи, с напомнянето, че свободата е заложена още в самия маниер на работа на художника, в нагласата му да не зависи от видимото.

бюлетин

още авангарт