Директно от Кан: „Брат и сестра“ на Арно Деплешен

Френският режисьор Арно Деплешен участва във фестивала в Кан с петнадесетия филм „Брат и сестра“. В главните роли са Марион Котияр и Мелвил Пупо, с поддържащи Козмина Стратан и Бенжамен Сиксу. Отидох да го гледам с особена носталгия по един от най-любимите ми филми – неговият „Моят сексуалнен живот“ (1996). Деплешен е и режисьорът, който превърна Матю Алмарик в своя актьор-фетиш - протагонист на почти всичките му филми. Освен това, като за финал на увода, споделям колко благ и трогателен е Деплешен на живо – сърцатост и непосредственост характеризират поведението му, което е изключителна рядкост в света на киното, където арогантността и самовлюбеността са освен професионален маниер и начин на оцеляване. Очаквах да гледам филма му с тръпката на старо приятелство.

„Брат и сестра“ открива първите си 10 минути с рязкото насилие на два инцидента – смърт на дете и катастрофа на възрастни родители. Началният удар на тези трагедии отеква през тъканта на филма до самия му край. В центъра на сюжета се разполага животът на брат и сестра, деца на катастрофиралата двойка. Алис (Котияр) е успешна театрална актриса, а брат й Луис (Пупо) – известен писател. Двамата споделят минало на специална близост, в която Луис обожава сестра си, която първа познава славата – близост на момче към муза, която деликатно преплита в себе си неосъзнато еротично влечение. 10 години на хармония, в които фигурата на сестрата засенчва, но и осмисля фигурата на брата. До внезапния му пробив в литературата, който отключва в Алис необяснима и безименна омраза, която ги отдалечава непреодолимо. Когато 6-годишният син на Луис умира, става ясно, че сестра му никога не го е виждала. Отсъствие и липса, които захвърлят наратива в болезненото търсене на произхода на тази омраза. 

Катастрофата на родителите им се превръща в поводa за дълго отречената среща – колизия на две травми, върху чиято територия се очертава психологията на семейния портрет на Деплешен. Психология, простираща се между неизреченото и немислимото. Несводимият нито до думи, нито до саморефлексия вътрешен живот на Алис е конфликтът, в който участват всички. Родителите, които са абдикирали от всякаква намеса, безучастно наблюдаващи мъчителното раздалечаване на децата си, другият им брат, чийто такт, залитащ към слабохарактерност, не му позволява да заеме страна, племенникът, който също само наблюдава, без да може да разбира. Филмът е панорама на мъчителната екзистенциална невъзможност да подредим душевния си хоризонт и да действаме рационално.

Жанровата категория на „Брат и сестра“ не е ясна, но това изключително добре подхожда на неговия сюжет – някъде между семейната драма, психологическия портрет, мелодрамата и опит за парче реализъм, Деплешен търси контекста на своя импресионистичен филм. Играта на Марион Котияр е нюансирана, еластично протегната между алиенацията на героинята и едва сдържания й психичен колапс. Откритие за мен беше играта на Мелвил Пупо – подчертано мачистко присъствие, което обаче изразява мъжествеността си не грубо и арогантно, а по-скоро чрез ранимостта и чувствителността на персонажа. Поддържащите роли са изиграни премерено и затова точно и реалистично. Монтажът е плавен, лиричен и музикален, и прекрасно отразява наративната структура, която на пръв поглед е хаотична, но бързо намира своя ритъм. Саундтракът напомня театралността на Алмодовар – музика, която често изнася драматургичната тежест в полето на звука, оставяйки образа необременено да остане в лекотата, типична за цялата филмография на Деплешен. 

През целия филм търсех лицето на спонтанния скок в омразата, който е поводът за този сюжет. Арно Деплешен призна, че му е било трудно да развие сценария за едно семейство в криза, тъй като той познава само щастливата му страна – спокойно детство и щастливо юношество. Започвайки да пише, се е опитвал да стигне до екстремните краища на болката – смъртта на дете, катастрофата, последващата кома на майката, после скръбта. Ако не познава тези измерения на травмата и все пак е успял да направи филм за тях така фино и поетично, значи се е докоснал до една от най-тревожните и неутешими форми на болката – тишината. Ужасът не е винаги е вик, често няма изражение, още по-често е безмълвен. А зад барикадата на тази безизразност стои патосът на човешката невъзможност да се достигне до смисъла на това, което живеем. Препоръчвам „Брат и сестра“. И задължително погледнете „Моят сексуален живот“ – три часа, които вероятно ще провокират и у вас симпатия към киното на Арно Деплешен.