„Жълт олеандър” или ода за лудостта

„Жълт олеандър” е пети пълнометражен проект на Николай Мутафчиев (Premier Studio) в качеството му на продуцент. Режисьор е Лъчезар Аврамов. Сценарият е дело на Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов – двамата са тандем още от студентските си години и зад гърба си имат няколко игрални филма, множество документални, десетки други проекти, както и нови идеи за следващи колаборации. Безспорно сред най-забележителните им филми е „Снимка с Юки“ по едноименния разказ на Мирослав Пенков. Адаптацията с Рушен Видинлиев и Кики Сугино впечатли публиката с отличителните си кинематографски качества и изкусно развитата нишка около въпроса дали непременно на добрите хора се случват хубави неща. Новата продукция „Жълт олеандър” навлиза смело в комедийния жанр без да падне в клопката на нито едно клише и подарява на българското кино така необходимата му глътка свеж въздух. Главните роли са поверени на: Китодар Тодоров („Летовници“, „Рая на Данте“, „Слава“), Мариан Вълев („Под прикритие“, „Лов на дребни хищници“, „Кецове“), Леонид Йовчев („Маймуна“, „Потъването на Созопол“), италианския актьор Лука Габо и изгряващата звезда Стефани Ивайло. Безупречната операторска работа е дело на Торстен Липсток („Снимка с Юки”).

Гледаме в кината от 1 април.

В абстрахираната заедност всички щастливи съмнителни лица си приличат, всяко нещастно лице е нещастно по своему.

Черната комедия „Жълт олеандър” е политическата трагикомична версия на „Красавицата и звярът”, в която изящната принцеса Йоанна трябва да се озове на ръба на нервна криза, за да попадне в ловката прегръдка на своя спасител. Известен някога като психиатър на богатите, Бранимир Китов избавя от мъките своето мишленце и го превръща в съпруга трофей, която краси дома като декоративен зокум без да изисква прекалени грижи. Съмнителният психиатър се изкачва бързо по политическата стълбица и крои грандиозни планове за блестяща кариера в Брюксел. Докато вкъщи укротява опърничавата с вълшебни хапченца, които я пренасят на пухкаво бяло облаче, а по телевизията говори за любовта, която ще спаси света, политиката, България и Европа, не подозира, че предстои да се забърка в нелепа история с политически опонент, разярен бивш любовник и маниакален “доброжелател” напомнящ далечно на кроткия идиот Мунчо. Всички се озоват в приказното му имение, а драмата, която ще остави само един оцелял, се развива пред зоркия поглед на портрета от стената и на совата, която не е това, което е. 

Филмът не се ражда от страст към конкретна идея, а е водещо желанието двамата partners in crime Лъчезар Аврамов и Димитър Стоянович да напишат за приятеля си Китодар Тодоров филм, в който изпъква актьорската му мощ. Тодоров и Аврамов години наред работят заедно по проекта „Петък точно в пет”, доказал на зрителите, че смелият хумор, напипващ скъсаните струни на разстроените китари изобщо не им е чужд. Следвайки тази традиция и в „Жълт олеандър” ставаме свидетели на гениално превъплъщение на Китодар в забележително изразителния, идиотски умилителен злодей с драматични черни ръкавици, ранимо сърце и прободна рана точно под плаващото ребро.

Макар сюжетът да е замислен и изграден около професор Китов, останалите мъжки образи във филма, изиграни от Мариан Вълев, Лука Габо и Леонид Йовчев, по нищо не отстъпват. И в дебилизма, и в парадоксалното си поведение, и в нежните си помисли, при това все към една и съща жена. А тя, жената, хем крехка и красива, хем потайна и пристрастена към наркотиците, хем от ония тихите води, но с подводни скали. Бидейки единствената дама във филма, авторите джентълменски й го посвещават, като добавят, не без намигане, и всички останали техни бивши и настоящи жени.

Когато в мъжко царство върлува една-единствена жена, съвсем предвидимо напрежението набъбва. Стефани Ивайло изгражда образа си със завидна грациозност и невинно преминава през известно количество бели линии поквара, сласт и власт. Йоанна е в центъра на своя малък театър на абсурда, оплетена в собствените си пороци и въжделения. Димящите дула, множеството обрати, окървавените, в забавния им смисъл, трупове и симпатичното скудоумие на персонажите забъркват амалгамата, от която героите са построили собствения си либерал-комунизъм, но до един ще станат жертви на невидимия поддържащ женски образ - алчността. Която, както знаем от Квинтилий, е майка на жестокостта.

На този фон „Жълт олеандър“ ни припомня, че киното за смеха и заб(р)авата не пропуска да задава и своите големи въпроси за дуализмите добро и зло, редно и нередно, нормално и ненормално. Както при всеки умело развит сюжет за прилежащите му образи, е трудно да се посочи кой е прав и кой крив, на кого симпатизираме и кого пращаме на бесилото. Изненадващият край на „Жълт олеандър” дава частичен отговор и задава нови неудобни въпроси, които живеят в подсъзнанието на зрителя и след финалните надписи, а истината остава относително понятие.