Свине ли са всички мъже?

„Всички мъже са свине“ е популярна теза. Служи за утеха на жени в криза, изпаднали в зависимост от мъже. На Берлинале прозвуча като реплика в един от конкурсните филми: във френския „Пътници в нощта“ с Шарлот Гинсбърг в главната роля. Действието се развива през 80-те години в Париж, Елизабет, героинята на Гинсбърг е заразяла професията си и се отдала на семейството, но един ден мъжът й я напуска заради друга жена. И Елизабет трябва вече сама да поеме финансовата отговорност за себе си и двете си деца. Намира си работа в нощно радиопредаване, където приема обажданията на слушателите. Но нещата не стават така просто, защото на неопитната жена й се налага да мине през мелачката на сложните отношения с колегите си, както и да изживее още разочарования от мъжете. Тогава едно младо, също така с объркан живот момиче я успокоява с „Всички мъже са свине.“ 

Тези думи разгръщат силата си сред плахи жени без самочувствие, които почти винаги са финансово подчинени на мъжете си. По своеобразен начин конкурсната селекция на Берлинале показа историческия път на освобождаването на жената не толкова от зависимостта от мъжете, колкото от собствените си догми за мъжко-женските отношения.

Кадър от „Обади се на Джейн“

Американският „Обади се на Джейн“ на Филис Наги (съсценаристка на „Талантливият мистър Рипли“) е направен по документален случай. В края на 60-те години на ХХ век в Чикаго малка група жени се организира и помага на други жени, които искат да направят аборт. Причините, разбира се, са най-различни – от медицински през финансова невъзможност за отглеждане на детето до мъж плаща на любовницата си да абортира, за да скрие връзката. Неизменно и тук се налага тезата, че всички мъже са свине, тъй като в крайна сметка по това време решението за аборт е в техни ръце.

Официално това са медицински и обществени съвети, през които минава всеки отделен случай. Групата, наречена кодово Джейн, тръгва по заобиколни пътища и извършва нелегално абортите, като така спасява хилядите жени в нужда. За да излязат мъжете от образа си на „свине“, първо е необходимо жените да се измъкнат от свищината.

„АЕИОУ – Бързата азбука на любовта“ 

Смисълът от тези усилия се разбира по-късно. Доказват го филмите с действие в днешния ден. В немския „АЕИОУ – Бързата азбука на любовта“ на режисьорката Николет Кребиц възрастна актриса се влюбва в младо момче от социалното дъно. Героинята дотолкова открито не се подчинява на никакви обществени правила, че силно сексуално привлечена от  младежа, тя тръгва по улиците да краде заедно с него.

Кадър от „Римини“

Нескритите сексуални желания на възрастните жени са част от темите в „Римини“ на австриеца Улрих Зайдел. Главният герой Ричи Браво е бивша естрадна звезда, който в момента забавлява туристи, главно пенсионери, в зимния курорт Римини. Парите си Ричи изкарва като жиголо сред самотните вдовици. Както и в трилогията „Рай“ Улрих Зайдел продължава да е „певец на повехналата плът“, но така или иначе героините му, колкото и отблъскващо да изглеждат, са разкрепостени жени, които не се срамуват от телата си и умеят да изпитват несмущавано наслада. За която си плащат.

Женската хиперсексуалност се разглежда в канадския „Лято като това“ на режисьора Дени Коте. По университетски проект три жени са отделени от всекидневието си във вила край езеро, където психоложка се опитва да им помогне да се освободят от сексуалните си демони, изприказвайки ги.

Кадър от „Лято като това“

Докато в „Обади се на Джейн“ в края на 60-те в миналия век героините за първи път чуват и произнасят думите „вагина“ и „матка“, през 2021 г. в „Лято като това“ проблемът е как жените да обуздаят плътта си, която вече отлично знаят и която за тях се състои предимно от ерогенни зони.

Поставени един до друг, авторите на Берлинале показват развитие в продължение на 80 години, в което време отношението на жените към самите себе си значително се е променило. Което от своя страна води и до промяна на отношението на жените към мъжете. Чрез ретроспективната си програма обаче фестивалът върна стрелките на часовника още по-назад, за да видим, че това, което е днес, вече е било веднъж: в творчеството на Мей Уест през 30-те години на ХХ век. Линията на разкрепостяването не е възходяща, а първи вълнообразно. 

Артистичната си кариера Уест започва като актриса на Бродуей, скоро обаче тя сама започва да пише текстовете на пиесите, в които играе. А те предимно се въртят около секса. Дори през 1926 г. заради представлението й „Секс“ е наказана с 8 дни затвор „заради неприлично поведение на сцената“. Сексът продава, скандалите не пречат на популярността й, напротив – скоро Мей Уест е в устата на всички. Зрителите се тълпят да я гледат. Така естествено тя преминава и в киното, коeто междувременно е проговорило. На Мей точно това й трябва. Тя не е типичната красавица, няма как да привлече зрителите със сексапил, както правят жените-звезди от това време. Освен това вече минава 40 години. Нейното оръжие е текстът. Първите й два филма „Тя постъпи нечестно с него“ и „Аз не съм ангел“ носят огромни приходи и дори спасяват от МГМ от фалит. В тях тя продължава практиката си от театъра да пише сама диалозите, а често и целите сценарии.

Ако днес едва ли някой гледа филмите на Уест, с изключение на ретроспекция като тази, в медиите продължават да се въртят цитати от тях. Най-известният е: „Това в джоба ти пистолет ли е или се радваш, че ме виждаш?“ Също така: „Харесвам два типа мъже – тези с мускули и тези без.“ Или: „Той е такъв тип, за когото всяка жена би се омъжила, само за да отърве от него.“ Както и: „Който се колебае, остава последен.“ Разбира се, че и: „Когато съм добра, съм много добра. Когато съм лоша, съм още по-добра.“ И още много други.

Мей Уест предлага ново самоусещане на жената, нетипично, дори революционно за 30-те години. Тя изпреварва времето си, в същото време носи неговия дух, защото иначе едва ли щеше да е толкова популярна. През 1935 г. е най-високо платената актриса в Холивуд. А може би просто всички виждат в нея това, което биха искали и те да са, но не смеят да опитат.

През 1934 г. задължителен за всички кинопродукции в Холивуд става т.нар. разрешителен код – изискване на цензурата, с което се следи да няма сцени, несъответстващи на морала. И тъй като Мей Уест често влиза в конфликти с цензурата, почва да снима все по-безобидни филми. Звездата й постепенно залязва. След 1943 г. тя се връща изцяло към театъра и радиото. През 1967 г. разрешителният код е отменен в Холивуд. 

Мей Уест

Не, Мей Уест не смята, че всички мъже са свине. Тя гледа на тях като на средство за физическо забавление. Както и мъжете гледат на жените като на средство забавление. Какво е това, ако не равнопоставеност? Но за времето си Мей е сама, тя е пионер. Чак през XXI век героините във филмите едва ли не масово ще имат нейната „уста“. И мъжете няма да са свине. Но между Мей Уест и Улрих Зайдел има много години, в които жените са се били със свинята в себе си и тази в мъжа.