Кой е там? Изабел Юпер.

Прекрасната реч на Ларс Ейдингер към актрисата, която получи "Златна мечка" за цялостно творчество.

На 15 февруари Изабел Юпер получи почетното отличие “Златна мечка” за цялостно творчество на специална церемония в рамките на тазгодишното издание на Берлинале. Актрисата се включи онлайн от дома си в Париж, тъй като по-рано през деня стана ясно, че е болна от Ковид. На сцената излезе немският актьор Ларс Ейдингер, с когото си партнират във филма “A propos de Joan”. Речта му развълнува публиката в Berlinale Palast, защото беше своеобразно обяснение в любов към таланта, който ще продължава да живее отвъд времето и след безкрая. 

Добър вечер, Изабел.

Виждаш ли ме? Намираме се в същата ситуация, в която бяхме, когато се срещнахме. Ти беше на екрана, а аз седях в кино залата. Е, не можех да си говоря с теб, но беше същото. Тоест имах възможност да ти кажа нещо, но нямаше как да ми отговориш. Филмът беше “Пианистката” от Михаел Ханеке. Изпитах шок. Никога в живота си не бях виждал нещо подобно до този момент. Беше истинско откритие.

Години по-късно се запознахме (сигурен съм, че не си спомняш) в Авиньон. След време се засичахме още няколко пъти в Париж, този път ти беше в публиката. Много е хубаво, че френските актьори имат традицията да поздравят музикантите, след като са слушали изпълнението им. Не казват “Бяхте много добри (или бяхте много зле)”, просто казват “Поздравления”. Ето там се видяхме няколко пъти. Защото ти не си само отдадена актриса, а и отдаден зрител. 

И така преди 2 години получих предложение да играя заедно с теб във филм (A propos de Joan). Героят ми се казва Тимаден. Той е поет и е силно влюбен в издателката си (изиграна от теб). Във филма има една сцена, в която той разкрива чувствата си към нея. Помня, че когато изричах думите, всичко ми се стори много познато на мета ниво, защото имах шанса да призная любовта си към теб, Изабел. По сценарий в края на сцената имаше целувка. Беше написано, че трябва да се целунем. Помня как в началото на снимачните дни чух Изабел да говори с екипа за това как да направим целувката в условията на Ковид. Появи се предложение да сложим ръка пред лицата си, за да не се докосват наистина устните ни. Казах си: “Добре де, веднъж в живота си имам шанс да целуна Изабел Юпер във филм и сега обсъждат устните ни изобщо да не се докоснат?!” Тогава ти ме погледна и помня, че след като заснехме сцената, ме целуна. Истината е, че по време на репетиция си малко резервирана, но когато камерата работи, се отваряш. Неописуемо е. Понякога хората ме питат “Е, как е тя? Как е Изабел Юпер? Отговаря ли на имиджа си?” и винаги казвам: “Ако искаш да разбереш коя е Изабел Юпер, гледай филмите й”. Тази вечер добиваме представа какво си направила. Това е толкова комплексна работа. Защото показваш себе си в такава цялост. 

Мисля, че няма нито един човек, който да мисли, че Изабел Юпер не е брилянтна, нетрадиционна и гениална актриса. Но въпросът е има ли наистина такова нещо като добър и лош актьор? В тази дисциплина не бива да разсъждаваме така. Знам, че утре има голяма церемония по награждаване, но понякога се чудя дали е правилно веднъж в годината да кажем: “Ето това е най-добрата актриса, а тази е втората”. Не бива да е така. Но тогава се замислям как трябва да бъде. И смятам, че всичко опира до достоверността. Дали хората ти вярват или не. През 2016 г. бях в жури с президент Мерил Стрийп. Каза ми: “Можеш да разрушиш достоверността си с една-единствена фраза” и това ми се стори много страшно. Казах си: “Добре, наистина ли искам да живея в такова общество?” Но после разбрах, че действително достоверността е много крехка конструкция. 

Мисля, че става дума за баланса между това, което казваш и това, което правиш. Да бъдеш истинен. Защото няма голяма истина. Съществува баланс между мислите и действията. И понякога го виждам. Например във филмите на Ханеке. Изглежда, че не правиш нищо. Просто седиш и не мърдаш. Но същевременно това е всичко. Поглеждам в очите ти и виждам омраза, любов, живот и смърт. Надежда и безнадеждност. Виждам да бъдеш или да не бъдеш. 

Първата реплика в Хамлет е “Кой е там?”. Това е водещата фраза на произведението. Научих от теб, че трябва да станеш разпознаваем. Да позволиш на другите да те видят. Да се покажеш пред тях. Да позволиш на нас да видим себе си в теб. Да си огледало, в което можем да се погледнем такива, каквито сме. И за мен това е такова голямото откритие. 

Някои хора казват, че актьорската игра е лъжа. Аз мисля, че е точно обратното. Да бъдеш актьор, означава да казваш истината. Както казва Фасбиндер: “Може би животът е по-голяма лъжа от киното.” 

Когато те видях да играеш в “Les Destinées sentimentales” Миа Хансен Льов ми даде много важен урок. Обикновено актьорите във филмите се опитват да намерят правилната емоция за конкретната ситуация. Ако един от най-любимите ти умира, ти трябва да намериш правилната емоция веднага, но според мен понякога не е възможно. В този филм разбрах нещо много важно. Видях как взимаш информацията и не реагираш. Но по-късно се разпадаш в сълзите си. Това е емоционално закъснение и не го бях виждал никога. Затова е толкова истинно. Не насилваш нещата. Оставяш ги да се случат. Затова ти си актрисата на момента. 

Така че… кой е там? Изабел Юпер. 

Мисля, че това е много повече от постижение за един живот. Това е постижение завинаги. Времето минава, но Изабел Юпер, ти винаги ще бъдеш съвременна. 

бюлетин

още реакция