Молиер: Съмненията са по-жестоки и от най-неприятните истини

„Тартюф“, „Мнимият болен“, „Скъперникът“, „Буржоата благородник“, „Дон Жуан“… Дори да сте пропуснали тези заглавия на пиеси в гимназиалното си образование, със сигурност през годините сте гледали някоя от тях на театър или поне сте виждали плакат за съответната постановка. Вероятно и в интернет сте попадали на цитати като тези: „Образованият глупак е по-тъп от необразования.“ „От всички шумове, познати на човечеството, операта е най-скъпият.“ „Човек трябва да яде, за да живее, а не да живее, за да яде.“ „Писането е като проституцията. В началото го правиш от любов, след това за няколко приятели, накрая за пари.“ Авторът им е Жан-Батист Поклен, известен най-вече като Молиер. На 15 януари се навършват 400 години от раждането му, което пък идва да покаже, че човечеството може и да се променя, но човекът си остава същият, както и да се приеме като доказателство за максимата, че животът е кратък, но изкуството вечно.

За биографите Молиер има донякъде еднаква съдба с Шекспир, тъй като с изключение на няколко подписа няма запазени нито един ръкопис, нито едно писмо, излезли доказано изпод перото му. Въпреки това учените са успели да сглобят животоописанието му, вървейки по следите на едно съвсем не леко земно пребиваване.

Молиер е артистичен псевдоним. Баща му Жан Поклен е потомствен търговец-тапицер, който се жени в Париж за дъщерята на свой колега-занаятчия. Мари е много добре образована жена за времето си, но с крехко здраве и Жан-Батист остава сирак още на 11 години. Затова пък баща му, който успява да се издигне до предпочитан в кралския двор тапицер, се старае да му осигури сравнително охолен живот. Момчето расте като типично градско дете, което почти няма досег с природата. Посещава църковно училище, след което изучава занаята на баща си, а през 1618 г. е изпратен да продължи образованието си в открития от йезуитите Клермонски колеж, който се смята за най-престижния в страната, в него се обучават дори принцовете. После следва право и може би дори за кратко работи като адвокат. Свидетелствата говорят, че междувременно е водил бурен живот из парижките кръчми. В това време избуява и страстта му към театъра, подсилена и от физическото влечение към артистката Мадлен Бежар – красавица, която не се съобразява с обществените норми за прилично поведение. Кралският тапицер Поклен е изправен пред факта, че след скъпото обучение най-големият му син отказва да продължи живота си в установените буржоазни традиции на семейството и предпочита да слезе до презряното в неговите среди ниво на комедиантите. Но за Жан-Батист слизането надолу по обществената стълбица не представлява никакъв проблем, напротив – това му дава възможност да се занимава с нещо, което е желано от сърцето му. Така през 1644 г. за първи път в документ се появява името Молиер – артистичният синоним на сина на тапицера. По ирония на съдбата историята ще запомни точно него, а не това на баща му, движил се винаги по правилата на високопоставеното си обществено положение.

Младостта и любовта дават криле, новоизлюпеният актьор не му мисли много и заедно с любимата си актриса и още неколцина пламенни младежи основава в Париж нов театър – „Блестящият театър“. Но конкуренцията е жестока и новата сцена не успява да се наложи над вече съществуващите и признати две други. Колкото и да е артистичен Париж, публиката не е достатъчна за три театъра. „Блестящият театър“ трупа дългове, заради които Молиер трябва да престои едно денонощие в затвора, от където го измъква достопочтеният г-н Поклен, плащайки с пари и със срама си заради непокорния син. След година и половина трупата на Молиер се разпада и остатъците й се присъединяват към пътуващ провинциален театър. От 1646 г. до 1658 г. Молиер пътува из цяла Франция първо като артист, после като автор на пиеси, накрая като директор на театъра. Животът му е всичко друго, но не и богат, съвсем не такъв, за какъвто го е подготвял баща му. Още повече, че се обажда и туберкулозата, с която вероятно се е заразил при престоя в затвора. Но и ползите от този начин на съществуване не са малко – първо: натрупва достатъчно богат театрален опит; второ: топлият климат в Южна Франция, където основно пребивава, оказва благотворно влияние върху болежките му, смята се дори, че му удължава живота.

Wikicommons 

През есента на 1658 г., вече доста по-добре подготвен от 14 години по-рано, Молиер прави втори опит да превземе Париж. Появява се в столицата с добре репетиран в провинцията репертоар, с обиграна трупа, с връзки в театралните среди и доста по-високо самочувствие. Успява да си уреди да играе в Лувъра пред краля и брат му. Пиесата, която представят, е трагедия на Корней, и всичко би завършила действително трагично, ако към нея трупата не беше изиграла и краткия фарс „Влюбеният доктор“, писан от Молиер. Бурният смях при втората част на спектакъла изтрива горчивия вкус, останал от първата. Дворът е доволен. С кралското покровителство Молиер си извоюва стабилното положение на важен в културния живот на Париж комедиограф. Сладкият живот се плаща с някои унижения: че повечето в бранша го възприемат като драскач на смешки, че благоразположението на краля се изразява в отпускането на месечна финансова подкрепа, че величието гледа на него като на средство за разпръскване на мрачното му настроение, без изобщо да може да оцени действителната му стойност – всичко това обижда и накърнява сърцето на твореца. Обаче парите са си пари и Молиер преглъща мъката.

Така или иначе по онова време никой не подозира, че в залите на „Пти Бурбон“ и „Пале Роял“ се раждат творби, които по-късно ще се превърнат в гордост за цяла Франция, а днес се възприемат и като едни от върховите постижения на човечеството изобщо. Самият Молиер, макар и понякога недоволен от снизходителното отношение, не може да се оплаче от липса на приходи, които му позволяват да се измъкне от мизерията и да заживее материално добре, дори понякога по-луксозно от примерния си и трудолюбив баща. Комедиографът прави това, което душата му желае, и ако не беше злополучният му брак, можеше дори да се чувства щастлив. Изобщо отношенията с жените са най-тъжната страна в живота му. Любимата му Мадлен умира и той тежко преживява раздялата, към психическото страдание се прибавя и физическото от засилващата се туберкулоза. Но идва и утехата – 40-годишният мъж се влюбва лудо в 19-годишната Арманда Бежар (не е ясно дали Мадлен е нейна майка или сестра). През 1662 г. двамата се женят. Оказва се обаче, че младото момиче не е чак толкова доволно от своя брак със стар и болен мъж и пътят към изневярата е напълно естествен. Ревността се превръща в неугасваща жар, която изгаря Молиер отвътре. Разбира се, че страданията му бързо намират своя сценичен еквивалент – като комедия. Но нима това не е начинът на съществуване на всеки артист или поет?

Молиер сам играе в пиесата си „Мнимият болен“. На 17 февруари 1673 г. младата му съпруга го моли да си остане у дома и да си почине. „Как бих могъл? 50 души, които не разчитат на нищо друго освен на надницата от това представление, ме чакат. Какво ще стане с тях, ако аз откажа да играя?“ – противопоставя се той. И излиза на сцената. По време на спектакъла му прилошава, започва да кашля, кръв излиза от устата му и припада. Откарват го у дома, където кашлицата се засилва, а кръвта направо шурти. Свещеникът, когото изпращат при него, закъснява. В дома на Молиер по това време пребивават две монахини, които са дошли в Париж заради постите преди карнавала. Те застават до смъртния му одър и се опитват да му дадат утеха в последните мигове. Въпреки подкрепата на монахините обаче смъртта му е твърде мъчителна, Молиер се дави в бликащата от устата кръв.

Тъй като не е получил опрощение на греховете си от свещеник, а и изобщо поради присмехулното му отношение към църквата (тук е достатъчно да се спомене само „Тартюф“ – пиеса за лицемерен набожник, която първо е забранена от краля, след време разрешена и донесла огромна слава още приживе на автора си) му е отказано църковно погребение. По онова време артистите като цяло са лишени от такова, то се позволява само на онези, които в последния си миг се отрекат от греховната си професия и молят за прошка. След намесата на неговия покровител краля обаче все пак е разрешено да бъде погребан, но при определени условия – да е нощем и да няма църковна служба. При спазването им Молиер е погребан на 21 февруари, след ковчега се нареждат всичките му опечалени колеги, както и важни представители на парижкия културен живот от това време. Предполага се, че по-късно лица, изпратени тайно от църквата, са изровили трупа и са го погребали на друго място в гробището, отредено за самоубийци и некръстени деца. 

Театралната трупа работи самостоятелно до 1680 г., след което се слива с тези на другите две парижки трупи. Така се получава „Комеди Франсез“, театър, в чиято основа е заложено творчество на Молиер.

Дори и да не сте стъпвали никога в „Комеди Франсез“, все някога сте прочели: „Умираме само веднъж, а за толкова дълго време.“ Или: „От всички безумия най-голямото е да се опитваш да направиш света по-добро място.“ Не, не ги е написал някой днешен инфлуенсър. Авторът им е роденият преди 400 години Жан-Батист Поклен, известен като Молиер.

За финал представяме и откъс от пиесата „Сганарел“, или  „Мнимият рогоносец“ в превод на Кирил Кадийски, издание на Нов Златорог „Жан Батист Молиер. Пиеси в три тома“, 2013 г.

ПЕТА КАРТИНА

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ (сама)

Току-що бяха тук, отгоре ги видях;

ах, пак ме изигра, направи ме за смях,

изневерява ми ту с тая, ту с оная,

уж зърнах нещичко, а вече всичко зная.

И нищо чудно, че отвръща с хладина

на мойта нежна и свенлива топлина.

Негодникът пести за нея страст и сила,

че тя е може би по-млада и по-мила.

При нашите мъже е нещо често днес

към свойто скоро да загубят интерес;

в началото са и прекрасни, и забавни,

да потвърдят пред нас, че просто нямат равни,

но тъй загрява ги любовната ни жар,

че хукват — сякаш ги заплашва тук пожар.

Ах, де да можеше — но дават ли, кажете! —

тъй както ризите да сменяме мъжете.

Удобно нещо; знам, че не една жена

мечтае като мен за тая благина.

                                                           (Вдига портрета, изтърван от Сели.)

Какво е туй бижу? Ах, да — миниатюра

върху блестящ емайл, как точен е контура.

Да видим ...

ШЕСТА КАРТИНА

СГАНАРЕЛ, ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ

СГАНАРЕЛ (мисли, че е сам.)

Смятах я за мъртва, но късмет —

на̀, жива е! Добре... А беше като лед...

                                                                                                          Я виж, жена ми!

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ (мисли, че е сама.)

      О, небе! Прекрасна гледка.

Какъв красив младеж! И майсторската четка!

СГАНАРЕЛ

(на себе си, надничайки през рамото ѝ)

Какво разглежда тъй? Като че ли портрет,

кълна се, нещо тук не е съвсем наред,

съмненията пак гризат ме, нямам мира.

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ (без да го забележи.)

Такава красота се трудно днес намира;

с позлата, но не е цената в туй; каква

направа! С чуден дъх!

 СГАНАРЕЛ (на себе си)

Ах, чума е това,

целува го!

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ (продължава.)

        Такъв прекрасен мъж да може

отнякъде край мен да се намери, боже;

щом той ме обгради с внимание — и аз

ще махна всякакви прегради между нас.

О, де да имах мъж със същата осанка —

не като моя груб дръвник...

СГАНАРЕЛ (изтръгва ѝ портрета.)

      Ах, пепелянка!

На място спипах те, ще отговаряш тук

как се петни честта на верния съпруг.

Я виж є сметките, вида є виж наконтен!

Не є се ще с почтен, а с някой вагабонтин.

Вземи рогатия, щом искаш мъж с рога!

Но кой ще те търпи? Какво ти е сега?

Кой може нещо в мен нередно да намери?

Пленил съм не една — с осанка, с маниери;

раздухвам огъня, в гърдите затаен,

въздишат ден и нощ красавици по мен;

и тъй, във всичко и навред е мойта слава,

кажи сега какво не те задоволява?

От лакомия май е целият ти дерт,

изяде ме, сега — любовник за десерт.

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ 

Ти пак надяваш се на шутовската роля

и мислиш си, че аз съм...

СГАНАРЕЛ 

              На въпроса, моля,

свидетелството е в ръцете ми, нали? —

ще разбере светът какво ме мен боли.

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ 

Гневът ми и без туй кипи, за тебе зле е

да сипваш капката, която ще прелее,

посмей бижуто ми да пипнеш — след това

мисли му!

СГАНАРЕЛ 

        Мисля, че ще тръгнеш без глава.

Ех, де да може да ми падне и самият

оригинал!

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ 

          Защо?

СГАНАРЕЛ 

        Ей тъй! Да се опият

очите ми и да река: — Момче, сполай,

от твойте семена рога ми никнат май.

(Разглежда портрета на Лели.)

Я виж го малкия, красавец за в кревата;

с главня отровна, знай, разпалва ти душата

подлецът, с който ти си...

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ 

      С който съм... какво?

СГАНАРЕЛ 

Така де, с който ти... Ах, плачеш за дърво!

ЖЕНАТА НА СГАНАРЕЛ 

Какви ги дрънкаш ти, кратуно празноглава?

СГАНАРЕЛ 

Разбираш ме добре, развратнице такава!

Ох, край на честното ми име Сганарел,

за всички отсега ще бъда Рогонел,

едната чест ми бе останала — отне я,

престъпните ръце ти счупвам зарад нея!