Непукистът Мураками в Страната на чудесата

Четем откъс от едно от малкото интервюта, давани от писателя.

Японският писател Харуки Мураками е от авторите, които или влизат под кожата от пръв прочит, или объркват ума и съзнанието и “плашат” читателите с многопластовите си сюжети. Характерни за творчеството му са самотата на героите, меланхолията в градовете, котките, крачещи на всяка страница, любовта към джаза и литературата, които пулсират във всяка сюжетна линия. Поводът да се потопим отново в меланхоличния свят на писателя е новото издание на “Страна на чудесата за непукисти и краят на света”. 

През последната година едни от най-емблематите му книги оживяха в нови корици и това ни подтикна да прочетем любимите книги отново. 

Знаем, че Мураками е от писателите, които не общуват с медиите и не дават интервюта и от сърце (но благородно) завиждаме на Дебора Трейсън, която има щастието да общува с него през 2008 и 2019 г. и да събере двата си разговора в интервю, което публикува в The New Yorker.  Какъв ли е? и Що за човек е? са били само част от въпросите, обитаващи главата на Дебора докато крачи из улиците на токийския квартал Аояма в търсене на офиса на Харуки Мураками. Това си мисли, когато пише до асистентката му. Това си мисли и преди да проведе своите разговори с него. За нас остава да й благодарим покорно за всичкото преследване в продължение на над 10 години, защото благодарение на упоритостта й можем да надникнем в света на любимия ни писател. От огромния и почти необятен техен разговор избрахме историята, която ни пренася в токийски влак, в джаз бар в Ню Йорк и в света на един странен гений.

Когато не пиша, съм много обикновен човек. Уважавам делничната рутина. Събуждам се много рано сутрин, вечер си лягам към 21:00 ч., освен ако няма бейзболен мач. Тичам или плувам. Всичко е съвсем обикновено. Затова когато вървя по улиците и някой ми казва: “Извинявайте, господин Мураками, много ми е приятно да Ви срещна”, се чувствам особено. Аз не съм специален. Защо този човек се радва да ме види? Но предполагам, че когато пиша, се превръщам в нещо специално. Или поне в нещо странно.

Писането ме промени много. Когато започнах, никак не знаех как се прави и творях по много странен начин, но очевидно допадаше на хората. Днес обаче не ми пука особено. Например за първата ми книга “Песента на вятъра” - може би тогава беше прекалено рано да започна да публикувам. Помня как много години след като тя се беше появила на бял свят, се возех в токийския влак и четях книга, когато внезапно много красиво момиче се появи пред мен. 

– Вие ли сте господин Мураками? - попита тя.
– Да... аз съм господин Мураками.
– Голям почитател съм на книгите Ви. - каза с усмивка.
– Благодаря Ви.
– Чела съм всяка една и наистина много ми харесват.
– Благодаря, оценявам го. - отвърнах. 
– Но най-много обичам първата Ви книга - каза момичето. - Според мен тя е най-добрата.
– О, наистина ли? - попитах на свой ред с почуда.
– Да. Всяка следваща е по-лоша.

И ето така свикнах с критиката. Но трябва да ви кажа, че не съм съгласен. Мисля, че всяка следваща моя книга е по-добра. В продължение на 40 години се опитвам да стана по-добър. И смятам, че успях. 

Историята с момичето от влака ми напомни много на една случка с джаз музиканта Джийн Куил. Бил е популярен саксофонист през 50-те и 60-те години на миналия век и подобно на всеки саксофонист по онова време е бил силно повлиян от Чарли Паркър. Една вечер, докато свирил в джаз клуб в Ню Йорк ,млад мъж се приближил до него след изпълнението.

– Хей, всичко, което правиш тази вечер, е просто да свириш като Чарли Паркър - започнал младежът.
– Моля? - невярващо възкликнал Куил.
– Ами цяла вечер свириш като Чарли Паркър. - повторил мъжът.
– Заповядай - Джийн подал саксофона си на непознатия - ето, свири ти като Чарли Паркър. 

Мисля, че има три гледни точки, от които можем да погледнем този анекдот. Първо, да критикуваш някого е много лесно. Второ, да създадеш нещо оригинално е много трудно. Трето, все някой трябва да го направи. И аз го правя вече 40 години. Това е работата ми. Смятам че просто върша това, което трябва да бъде свършено. И ако някой има забележки към мен, мога да му връча инструмента и да му кажа “Ето, изсвири го ти.”

Толкова много писатели пишат малки и повърхностни книги, но в сложен и завъртян стил. Мисля, че това, което искам да правя, е да пиша сериозни, сложни и трудни неща в много опростен стил, който е комфортен за четене. И за да мога да създам тези сложни неща, трябва да бъда в готовност да отида още по-надолу, още в по-голяма дълбочина. Мисля си, че ако искаш да пишеш фикция, но си прекалено интелигентен, никога няма да успееш. Ако си твърде глупав - също. Най-трудно е да се намери позиция между двете. А колкото до моите истории, те са моите истории. Не принадлежат на категории. Пиша на японски и повечето ми персонажи са японци, така че предполагам това ме прави “японски писател”. Стилът ми не принадлежи никъде, мисля.

Без значение дали стилът принадлежи някъде и дали е японски… без значение какво мисли момичето от влака… гениалният интровертен непукист Харуки Мураками ни пренася в меланхоличната страна на чудесата с всяка следваща книга. И с риск да го смутим, ще го заговорим, ако го срещнем на улицата, за да му кажем “Много обичаме книгите Ви, господин Мураками. И всяка следваща е по-добра.”

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт