Последното приятелство на Коко Шанел

Най-точният ден от седмицата, в който да си спомним за невероятната Коко Шанел, е събота. Емблематичната дизайнерка, която научи жените как да бъдат елегантни, истински е ненавиждала неделята... Разкриваме една последна среща, която изпълва живота на Коко с приятни мигове и я кара да си спомни младостта...

Животът поднася на Коко един последен дар: чудното приятелство на тази съвсем млада жена, която не прилича нито на нейните клиентки, нито на нейните манекенки. През един ден на 1961 г. Клод отива на улица "Камбон“ да си избере шалче и тъкмо тогава продaвачките започват да пръскат магазина с "№ 5“. Обед е и Госпожицата пристига. Нежното лице на мадона и купчината книги, които стиска в ръце, привличат вни- манието ѝ.

– Имате късмет! Остава ви време за четене.

Младата непозната със светли очи тъкмо идва от книжарница "Галиняни“ на улица "Риволи“.

– Подарявам ви ги – казва тя, без да се замисли. – О, не! Аз работя, нямам време… По-добре елате утре на обяд.

На другия ден Клод се завръща и така през следващите дни. След това продължава да идва в неделя, докато в живота ѝ не се е появил мъж.

"Ако се почувствате прекалено нещастна, елате“, казва ѝ Шанел.

След срещата с Шанел Роми Шнайдер се променя физически, докато Клод преживява духовно преображение. Коко я научава да гледа на нещата по нов начин. През целия си живот Шанел е дирила учители: Адриен, Бой, великата княгиня Мария, Пиер Рьоверди, Хосе Мария Серт… Сега вече тя започва да учи другите, влизайки в ролята на Пигмалион за младите жени, които среща по пътя си. Клод, с високото, открито чело, като на шведската актриса Лив Улман, ѝ се струва подходящ материал. Самотата на едната и на другата свършват останалото. На нощното шкафче, редом с иконата, подарена от Стравински, Клод забелязва Милейди на Пол Моран, която неотдавна ѝ е подарила, Ришельо на Филип Ерланже. Има и други книги, струпани без ред на етажерката. Сега Шанел предпочита историята пред романите. Любимият ѝ крал е Луи ХІІІ.

Най-прекрасната история е историята на Франция. Предпочитам преживяната история пред някой слаб роман.

Истинският живот винаги е по-необикновен, казва тя. Потвърждение за това е приятелството ѝ с Клод Дьоле. Запознанството им променя живота на Клод. Неотдавна се е развела и след дипломата от Школата по политически науки и от Националната школа за администрация, започва да изучава психоанализа. Десет години по-късно тя продължава учението си. Дъщеря е на професор Жан Дьоле, виден психиатър и член на Академията, и произхожда от образовано семейство. Нейната добронамереност и нежност стоплят сърцето на моделиерката. Необикновеният темперамент на Коко предоставя на бъдещата терапевтка уникално поле за наблюдение. Коко не харесва психоанализата, която я плаши, макар да не знае какво точно представлява тя. Въпреки това напоследък все по-често разказва на Клод за своето детство.

Един ден, споделя тя, видях баща ми да прави любов със слугинята. Истина ли е това? Историите на тази умела разказвачка са пълни с измислици. В нишката на своя разказ тя вписва мотиви от живота на Мися, на великия княз Дмитрий, добавя литературни реминисценции. Монахините от Обазин се превръщат в провинциални лели, от гредите на тавана във фермата висят пушени бутове, за първото ѝ причастие нейният баща изпраща от Америка роклята на Клодин на училище, на тринайсет години я водят в Париж да види Сара Бернар. Клод не се опитва да отдели истината от измислицата, защото Шанел ѝ доверява своята истина, своя артефакт, който ѝ позволява да живее в собствените си съновидения. Неотдавна са се срещнали с американски бизнесмен.

"Той видя нещо, което никой преди не бе забелязал, това, че съм едно изгубено дете.“

Като такава възприема себе си: крехко, уязвимо дете. Ако беше сираче, щеше да прежали родителите си и да продължи напред. Ала отритната, изоставена в манастир като във времената на християнското Средно- вековие, тя се е залутала в несигурното състояние на очакване. Най-сетне Коко се е облякла. Яркорозова блуза, костюм от туид в естествен цвят, не, не този, пазя го за ревюто, чорапи с телесен цвят, първо ще намажа леко краката си с крем и ще ги напудря. Тя хока Селин, че ѝ е дала чорап с бримка.

– Една камериерка не бива да се разхожда с ей такива нокти.

Ще приключи ли най-сетне? Тя се изстъпва пред огледалото и Клод има усещането, че откъм тялото ѝ се носи някакъв зов, дълбок и див, предизвикателство, което напомня желание. Навлича слипове от бяла коприна, слага си шапката, после я сваля, за да гримира веждите си, поставя си огърлиците от перли, оправя изкуствения бретон, полага върху ръцете си панкейк и пудра.

– Повикайте каретата – заповядва тя на Селин, която вика асансьора. Вади от малката копринена чантичка нова банкнота, сгъва я на четири и я пъхва в ръката на момчето, което обслужва асансьора. Шарл Риц ѝ предоставя своята маса до прозореца, извън ресторант "Еспадон“, далеч от миризмите, изпълнили помещението в края на обяда. Животинското в нея се бунтува срещу неприятния дъх, който излъчват чуждите тела. Последните клиенти седят пред чаши кафе. Повечето маси вече са раздигнати и покрити с нови бели покривки. Шанел иска да ѝ сменят приборите, защото ѝ се струва, че не са достатъчно чисти.

"Виждате ли, все едно съм у дома си“, казва тя на Шарл Риц, когото помни от дете. – Какво ще хапнем в тази странноприемница? Поръчва си безсолна шунка, телешко филе с картофи, пъпеш и добре охладен ризлинг. В почти безлюдния салон сервитьорът поглежда часовника си, докато последните клиенти излизат. Шанел обръща поглед към тях и пита дали днес има надбягвания на Лоншан. Не, на хиподрума във Венсен. Преливаща от енергия, която в неделния ден няма къде да вложи, тя кара да повикат шофьора Жозе, за да направи любимата си разходка около хиподрума.

"Уханието на отъпканата трева… Прочетох това тази сутрин и затова ми се ще да изляза сред полето.“

С наслада прелиства Милейди на Пол Моран, която все още не е прочела, макар че е издадена още през трийсетте го- дини. Майор Гардфор, офицер от кавалерията, влюбен в кобилата Милейди, ѝ напомня Етиен Балзан. ("Не бива да вдъхваш страх, трябва да вдъхваш уважение.“)

"Знаеш ли, това е една от най-добрите книги на Моран. Описва по великолепен начин света на конете, който е на път да изчезне. За да вникне в психологията на своя коняр, той описва набора му от ботуши. Седем чифта ботуши… Лачен телешки бокс, червен марокен… Сякаш отново се намирам в Роялийо.“

През стъклото на кадилака Шанел съзерцава унилата тълпа по "Шанз-Елизе“, опашките пред кината и грамадните автомобилни салони. "Да предадеш Богу дух, харесвам този израз“, обажда се ненадейно тя. В колата е студено и Клод се намята с пелерината. На хиподрума Коко плува в свои води. Чрез леля си Адриен се е сродила с фамилията Нексон, една от най-прочутите в света на конните състезания. Приветстват Шанел и я придружават до ложата на собствениците, отредена за дамите. Неколцина от нейните близки, като племенника ѝ Жан-Мишел Шуберски, треньор в Шантийи, продължават да обитават света на конете. Тя знае имената на състезателните коне, Тидалиум Пело, Юн дьо Ме. Само преди десет години в "Трамбле“ нейната кобила Романтика, водена от Ив Сен-Мартен, носител на "Златната нагайка“, жъне победи за нейните цветове, червена куртка и каскет.

– Червеното не е цвят. Защо ли? Защото червеното е кръв. А кръвта е живот. Животът няма цвят. Заплодила е Романтика и тя е родила Романеск, Мадмоазел дьо Стал, Мадмоазел Леспинас, Мосю Франсоа, цяло поколение чистокръвни победители. Неизменно първо място. Не би понесла второто. В ложата е студено и Клод съжалява, че не си е взела пелерината. Донасят им горещ чай и бисквити. Коко изглежда разочарована. Малко по малко светът на конните надбягвания губи своя чар. Професията вече е регламентирана. Публиката и конюшните вече са различни светове. Без карта на собственик никой не може да се доближи до конете. Навремето е предпочитала да стои на моравата, а не да присъства на претеглянето, което винаги ѝ се е струвало досадно.

Смесена с тълпата, е наблюдавала тоалетите и се е опивала от атмосферата, която напомня пазарищата от нейното детство, глъчката, ругатните, остроумията. Присъствала е на надбягванията, макар като млада да се е чувствала уязвена от положението на плебейка, което не ѝ е позволявало да присъства на претеглянето. Макар бедна, всяка победа на нейния любовник ѝ е доставяла чувствена наслада. В ложата, защитена от лошото време, не вижда почти нищо и не чувства нищо. Тя е просто привилегирована персона, но с доста неустановени привилегии. Двуколките се носят по пистата, но тя не може да различи лицата на водачите. Откакто на хиподрумите са се появили телевизионни камери, публиката е държана на разстояние.

– Един ден хората ще идват на хиподрума да гледат надбягванията на телевизионни екрани – възмущава се тя. Изострила сетива, Шанел дири своята младост. Липсва ѝ уханието на сочната трева, както и тънкитекрака на конете пред стартовата линия, пяната по муцуните им, пропитите с пот ремъци на юздите, камфорът, който загрява мускулите… От бетонната трибуна до нея достигат единствено лъчите на прекалено яркото слънце, което пробива мъглата и я кара да съжалява, че не е взела тъмните си очила. Може би това е старостта: постепенното заглъхване на вътрешния трепет, изхабяването на живите усещания. Замръзналата Клод се свива под пелерината.

"Скръб духа умори; сянка пътя покри, впи ръце във сърцето му младо. И закрея той блед – слаб да дири навред в дни и нощи безчет – Елдорадо.“

Шанел се отвращава от блудкавата атмосфера на хиподрума, подобна на изветряло шампанско, и отново се оставя да я погълне неделната празнота. Сеща се за галопиращите коне по време на тренировките в съкровените дебри на гората в Роялийо. Възторгът с дължина хиляда метра… Кобилата, която с мъка удържат преди старта. Пенестата пот по шията. Защо да стои повече в тази леденостудена ложа? Може спокойно да изгледа състезанието в хотела. Днес не се задържа много на хиподрума. В колата кара шофьорът да включи радиото. Пее стройната като житен клас Франсоаз Арди, която тя харесва. Пред Музея на човека изпраща поздрав към небето. – Привет на луната… Изплувала сред здрача, тази вечер тя е пълна. По едно време Шанел добавя замислено: "Я виж, днес пропуснах да направя залог“.

Клод я оставя в "Риц“, сред дима на ароматната хартия. Готви се да гледа състезанието. Шанел обожава телевизията. Олимпийските игри в Токио, 21 октомври 1964 г. В червени шорти и черна фланелка с номер 17 Бикила Абебе води начело на маратона. "Погледни, като диво животно е.“ В едър план устните на етиопеца треперят под мустаците. "Виж го как диша. Същинска магия“, казва тя, седнала пред телевизора, който чрез Мондовизия представя картина за самотата на бегача. Подават му вода, Бикила Абебе мокри главата си. "Ако пийне от нея, е загубен. Разбираш ли?“ Възхищава се от Бикила Абебе, първият човек в историята на модата, пардон, на маратона, който печели две олимпийски титли.

– Ако се чувстваш нещастна, намини тази вечер. Утре обаче не. Цял ден ще работя.

Навън вече е нощ. Късно вечерта Селин звъни на Клод. Коко си легнала и се готвела за вечеря, когато ѝ прилошало и тя решила да си постави инжекция. Над леглото – иконата на Стравински, на таблата – изображение на Богородица. Страда. Яростта за живот кара ръцете ѝ да треперят и тя не успява да счупи ампулата морфин. Налага се Селин да ѝ помогне. Никога не е забождала иглата с такава сила. – Ето вижте – казва тя, – така се умира.

Мороа Лейбовиц Превер Ив Сен Лоран