Симон дьо Бовоар до Нелсън Алгрен – писмо за раздяла

„Ако можех да се откажа от живота си със Сартр, бих била презряно създание, предателка, егоистка.”

Симон дьо Бовоар, родена преди 120 години, не е имала благопристойния и безбурен живот, за който е била предопределена. "Порядъчното“ момиче се превръща в предизвикателна и харизматична млада жена, която се обвързва със Сартр в митична, изпреварила времето си полигамна двойка, разграничаваща тяхната "необходима“ любов от "случайните“ други любови. Бисексуална и скандална, тя е отстранена от поста си в Министерство на образованието по време на Режима Виши не като участничка в Съпротивата, а по обвинение за развращаване на малолетна. Свободомислеща и радикална, боготворена и хулена, будеща възхищение и неодобрение, Симон дьо Бовоар повлиява мисленето на поколения жени в цял свят. Спътницата на Сартр,обявила война на патриархата, сама става жертва на страстта.През 1947 г. среща голямата си "американска“ любов, писателя Нелсън Алгрен. В течение на петнайсет години тя разменя със своя презокеански любим пламенни писма на английски. В тях разсъдъчната и строга Симон, която познаваме от "Писма до Сартр“, отстъпва пред една друга, непозната Симон, нежна и ранима, обичана и обичаща. Писмата, над 300 на брой, са издадени и преведени посмъртно от доведената й дъщеря Силви Льобон дьо Бовоар (Lettres à Nelson Algren. Un amour transatlantique 1947-1964, Gallimard, 1997).

Симон дьо Бовоар

Понеделник вечер, 19 юли 1948 г.

Нелсън, любими мой. Получих мило писмо, ведро и любовно. "Изглеждате щастлива днес!“ – казаха ми няколко души. Да. Полунощ е и не съм в насипно състояние, изпих само един малък джин със сок от грейпфрут (скочът е ненамираем) и идвам да ви прегърна, преди да заспя… [...]

Жьоне ме поздрави за облеклото ми и за осанката ми, за последната ми книга и накрая ме потупа. Той има нов млад любовник, захваща нова пиеса, но продължава да бъде точно подобие на себе си като повечето хора. Сбогувах се с руската приятелка, която заминава да си почине на село; нова малка трагедия за разнообразие; ще трябва пак да играе в "Мухите“ след два месеца и отсега се притеснява. [...] 

Вечерях с мъжа й, Бост, младия автор на "Най-неблагодарният занаят“. На един булевард в Монмартр се ширеше просторен лунапарк; в тази унила сива вечер детската железница, вълшебните влакчета, лотариите, фокусниците бяха като разтурена магия, което дълбоко ме опечали. Това е Бост, младежът, с когото спях от дълги години, преди да ви познавам, но престанах миналата година след завръщането ми от Ню Йорк по причина, която ви е известна. Историята вече нямаше същото значение както някога, и следователно да я прекратя също, ето защо не ви споменах нито дума. Останахме близки и понеже в момента той не е много щастлив в любовния си живот, тъй като да си женен за жена като неговата е сериозен препъникамък в любовните дела, известна меланхолия обагряше вечерта ни. Но когато сложих край на отношенията ни, това не го разсърди ни най-малко, той знаеше, че не съм вече влюбена в него, макар че не му беше приятно и се запази един вид огорчение. Ако ви разказвам това, то е, защото поискахте да ви кажа какво се случва в моята безразсъдна глава и защото бих искала да узнаете възможно най-много за мен.

Нелсън Алгрен

Заради вас бих могла да се откажа от много повече, отколкото от един очарователен младеж, известно ви е, бих могла да се откажа от повечето неща; затова пък нямаше да съм Симон, която харесвате, ако можех да се откажа от живота си със Сартр, бих била презряно създание, предателка, егоистка. Искам да знаете това, каквото и да решите в бъдеще: не защото не ми достига любов не мога да остана да живея с вас. И дори съм сигурна, че да ви напусна, е по-трудно за мен, отколкото за вас, че раздялата с вас е по-болезнена за мен, отколкото за вас; не бих могла да ви обичам повече, да ви желая повече, не бихте могли да ми липсвате повече. Вероятно го знаете. Но това, което трябва да знаете също така, колкото и претенциозно да изглежда от моя страна, е колко много се нуждае от мен Сартр.

Нелсън Алгрен

Външно той много затворен, вътрешно – много изтерзан, много неспокоен и аз съм единствената му истинска приятелка, единствената, която наистина го разбира, наистина му помага, работи с него, носи му душевен мир и равновесие. От близо двайсет години той стори всичко за мен, помогна ми да живея, да намеря сама себе си, пожертва заради мен купища неща. Сега, от четири-пет години, настъпи моментът, когато съм в състояние да му се отплатя за това, което стори за мен, когато на свой ред мога да му помогна, той, който толкова ми помогна. Никога не бих могла да го напусна. Да го изоставя за повече или по-малко дълъг период от време, да, но не и да обвържа целия си живот с другиго. Противно ми е отново да говоря за това. Зная, че се излагам на опасност – опасността да ви изгубя – и зная какво би означавало за мен да ви изгубя.

Трябва да разберете, Нелсън, аз трябва да съм сигурна, че добре разбирате истината: бих била щастлива да съм денонощно с вас до смъртта си, в Чикаго, в Париж или в Чичикастенанго, невъзможно е да изпитва човек по-голяма любов от тази, която аз изпитвам към вас, любов с тялото, със сърцето и с душата. Но по-скоро бих предпочела да умра, отколкото да наскърбя дълбоко, да навредя непоправимо на някого, който е сторил всичко за моето щастие. Повярвайте ми, мисълта да умра ме изпълва с негодувание, но мисълта да ви загубя ми изглежда също толкова непоносима, колкото и да умра. Може би смятате, че преувеличавам, но за мен животът ми е най-ценен, нашата любов ми е най-ценна. И понеже ме питате какво мисля и понеже изпитвам във вас дълбоко доверие, казвам ви всичко, което изпълва сърцето ми. Сега, в леглото, наред с прегръдката – една влюбена, влюбена целувка.

Източник: Симон дьо Бовоар, "Писма до Нелсън Алгрен“, Галимар, 1997

 

Публикацията подготви Силвия Вагенщайн

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт