Секс и политика: скандалите на Берлинале

Щом годишнината е кръгла, това е повод за ретроспекция. И с фестивалите е като с хората. Тази година Берлинският кинофестивал навършва 70. Но ако си го представим като строг възрастен германец, прилежен и винаги коректен, ще сбъркаме. Защото зад спретнатия външен вид тупка палаво сърце: в някои години то е биело като на гедереец, озовал се зад Желязната завеса, в други като на немец на екскурзия в Тайланд, трети път е стихвало пред френски връзки и финес, четвърти се e подплашвало като на диво животно, подгонено от ловец. Дори и на сегашната стабилна възраст Берлинале обича да се представя като скандалджия, като фестивал, който се стреми да размества пластовете на общественото спокойствие. Затова и с доволство разказва историята си именно като история на скандалите.

Jan Windszu © Berlinale 2010

Първото издание на Берлинале се открива на 6 юни 1951 г. с филма "Ребека“ на Алфред Хичкок. Идеята за учредяването на фестивал е на Оскар Мартай, американски офицер, отговарящ за киноиндустрията в американската зона на разделена Германия. Преди да се заеме с тази си функция, Мартай се занимава с рекламата на 700 кина в американския Среден Запад, през 1946 г. става отговорник за киното към външното министерство на САЩ, две години по-късно вече работи в американската зона в Берлин. В задачите му влиза наблюдаване на кинопроизводството в Германия и издаване на разрешение за снимки. Контролът се упражнява върху индустрия, която в предишните години е произвеждала само филми, обслужващи национал-социалистическата пропаганда. Целта е киното да се впрегне като инструмент за по-бързата демократизация на боледуващото общество. Мартай участва активно в съставянето на репертоара в кината в американския сектор, както е и един от основателите на веригата погранични кина, където се пускат филми с намалена цена за живеещите на територията на ГДР.

Кадър от „Ребека“

Тази история казва само едно: Берлинале е американско изобретение, рожба на разделения следвоенен свят, който търси начини отново да изглежда цял и омекотява раните си с мехлема на изкуството. Като отговор на първото Берлинале в източния сектор, където са разположени съветските войски, седмица след приключването на фестивала се открива източен форум, наречен Фестивал на народнодемократичния филм. Показват се творби от Източния блок.

През 1953 г. звездата на Берлинале трябва да е Гари Купър – американски актьор, приятел на Ърнест Хемингуей, любовник на Марлене Дитрих и Грейс Кели, по това време вече носител на две награди "Оскар“ и с четири номинации. Но изведнъж от пресбюрото на фестивала съобщават, че Гари Купър е изчезнал. Някъде из източната част Берлин. В същото това време в източната си част градът се тресе от размирици, влезли в историята като "юнско въстание“, потушени от съветските танкове. По улиците ври и кипи. Журналистите на фестивала се разлюляват от вълната на тревогата. Да спасим нашия Купър! Така и не се разбира дали Гари Купър действително е попаднал пред съветски танк или историята е била пиарски трик. По други сведения наистина е имало опасност Купър да бъде премазан, но от почитателите му, дошли да вземат автограф. Така или иначе това е времето на Студената война и с повод или без противопоставянето на силите се експлоатира от всички.

Гари Купър на летище Tempelhof

През 1956 г. Берлинале се сдобива със статут на фестивал от категория "А“, което го поставя наравно с Венеция и Кан. Година по-късно основното кино за фестивални прожекции става "Цоо паласт“, намиращо се в центъра на Западен Берлин. Берлинската стена все още не е издигната, но градът е разделен, така че за живеещите в източната част посещението на това кино е трудно, дори невъзможно. За някои щастливци се правят  затворени прожекции с надпис на вратата на киното "Само за граждани на източния сектор“. И това не е случайно: по съвет на американците фестивалът играе роля на мост между Изтока и Запада, макар и за ограничен брой зрители от съветската част. Но "свободата“ няма да продължи още дълго, тъй като съветските другари взимат мерки да я изкоренят. Все пак до издигането на Стената успешно се изпълнява идеята на Оскар Марай да се уговаря с руснаците превозването на зрители, макар и малко, от източната в западната част. По това време самият Мартай вече се е отказал от поста си в американската армия, установил се е в Берлин завинаги и работи като филмов режисьор. 

Alexander Janetzko © Berlinale 2015

През 60-те години са времето на конфликта между бащите (предизвикали и участвали във войната) и синовете, които търсят равносметка за поведението на родителите си. Берлинале няма как да остане незасегнат от вълненията на групата млади немски кинематографисти, приели т.нар. Манифест от Оберхаузен. В него те обявяват "киното на бащите“ за мъртво. Новото немско кино според младежите "…се нуждае от нови свободи. Свободата от характерните за бранша рамки. Свобода от влиянието на комерсиалните партньори. Свобода от опекунството на заинтересувани групи. Старото кино е мъртво. Ние вярваме в новото.“ Къде другаде, ако не на фестивала, могат да се обсъждат пътищата, по които младите режисьори възнамеряват да се отърват от "приятелите на национал-социализма“, каквито за тях са бащите им. За да се стигне до този зов за промяна, са необходими цели 20 години след края на войната. И разбира се, жестоки разпри между представителите на различните поколения.

В международен план, макар че продължава да поддържа огъня на политическия филм, Берлинале влиза в съревнование с Венеция и Кан и няма как да пренебрегне идеята, че освен политика киното е и изкуство. "Златната мечка“ през 1961 г. е за Микеладжело Антониони и "Нощта“, разкриващ отношенията между двама съпрузи, а "Сребърна мечка“ за женска роля се дава на френската актриса Анна Карина.

Wikicommons

Анна Карина

Поради засиленото женско присъствие на кинофорума, годината влиза в историята като "фестивалът на циците“. Към видните гостенки Жана Моро, Моника Вити и Карина се прибавя и американската актриса Джейн Мансфилд. Тя не представя филм, а само себе си като … сексбомба. Пуританите са скандализирани, когато пред обективите на фотографите актрисата разкъсва роклята си.

Джейн Мансфилд и Мики Харгитай, Berlinale 1961 Deutsche Kinemathek - © Heinz Köster

70-те години са под знака на войната във Виетнам. "О.к.“ се нарича филмът на германския режисьор Михаел Верховен, включен в конкурса през 1970 г. Разказва документалната история на виетнамско момиче, изнасилено и убито от четирима американски войници. В деня на прожекцията журито настоява "О.к.“ да бъде изваден от състезанието, защото: "не съответства на регламента, според който всеки филм трябва да има свой принос за разбирателството между народите“. Декларацията на журито предизвиква протест от страна на кинематографисти и журналисти, които се солидаризират с Верховен. В резултат на което журито се саморазпуска и не връчва никакви награди.

9 години по-късно в конкурса е включен отново филм за виетнамската война, "Ловецът на елени“ на Майкъл Чимино. Представителите на социалистическите страни, предвождани от съветската, напускат фестивала в знак на несъгласие с филма, който според тях е "подигравка с виетнамския народ“. Два месеца по-късно "Ловецът на елени“ печели пет награди "Оскар“, от които две са за режисьора.

Кадър от „Ловецът на елени“

И пак секс-скандал: през 76-а в програмата е японският филм "В царството на сетивата“, но копието е иззето от полицията поради обвинение в порнография. Въпреки това организаторите на фестивала пускат филма на закрита прожекция под друго име.

През 80-те Германия вече почти си е отдъхнала от терористичните атентати на бригада "Червена армия“, нормално е да е дошло времето за преработката им в киното. В конкурса е включен филмът "Щамхайм“, разказваш за събитията в затвора Щамхайм и процеса срещу червените терористи Андреас Бадер, Улрике Майнхоф, Гудрун Енслин и Ян-Карл Распе. На прожекцията около сградата и в самото кино са струпани неимоверно много полицейски групи, според очевидци полицията е повече от зрителите. Причината е, че са пристигнали сигнали за възможни безредици и провокативни действия. Нищо подобно не се случва. Журито отличава филма като най-добър в конкурса. Но без съгласието на председателката си Джина Лолобриджида. Тя подписва, че не приема наградата и обявява това публично при връчването й. Така за първи и засега последен път член на журито нарушава правилата на фестивала, според които вътрешна информация за решенията на журито не бива да се изнася навън.

През 90-те години, когато навън ври и кипи, когато Източен и Западен Берлин се сливат в един град, когато държавата ГДР изчезва, също както и СССР, на Берлинале е учудващо кротко. Руските филми са все по-чести гости на фестивала, който се отваря и към другите страни от Източна Европа.

2000 г. е трепетна за феновете на Леонардо ди Каприо. Звездата от "Титаник“ пристига в Берлин с "Плажът“. Придружен е от майка си и немската си баба. От съображения за сигурност за актьора са наети апартаменти в три различни хотела в Берлин. Това обърква почитателите му, но не ги отказва да го издирят. Така вместо да се намалят безредиците, тълпите се струпват едновременно и пред трите хотела.

На следващата година "Златната мечка“ е за френския филм "Интимност“ на Патрис Шеро. Филмът предизвиква бурни спорове докъде са границите на изкуството и порнографията и възможно ли е на екран в едър план да се показва в пенис. Фестивалният директор Мориц де Хаделн контрира възмутените с изречението: "Порнография ли? Берлинале не е Ватиканът?!“

Кадър от „Интимност“

И отново поредица от секс-скандали: на следващия ден, след като "Срещу стената“ (2004) на Фатих Акин взима "Златна мечка“, "Билд цайтунг“ излиза с поредица материали, че актрисата от филма Сибел Кикели се е снимала преди това в порнофилми. Немските зрители не знаят да се радват или да срамуват: от една страна са горди, че след толкова сушави години отново немски филм взима отличието, от друга разбиранията им за добрите нрави са накърнени. Следващата година също не е спокойна – китайската актриса Бай Лин, която е член на журито, танцува на фестивалните партита… почти гола.

© Berlinale

Сибел Кикели

2006 г. в конкурса е включен немският филм "Свободната воля“ (на немски с игра на думи и би могло да се прочете и като "Свободният пенис“) става повод някои издания да пишат, че сексът и насилието са завладели фестивала. 2014-та е годината на "Нимфоманка“. Актьорът Шая Лебъоф минава по червения килим с книжна фуния на главата. Неуважение? Провокация?

© Berlinale

Тазгодишното 70-то издание на Берлинале пък бе предшествано от политически скандал, свързан не с днес, а с началото на кинофорума и първия директор на фестивала Алфред Бауер. На този пост Бауер е от създаването на Берлинале до 1976 г. При избирането му има протести, че е работил в структурите за кино на национал-социалистическата държава на Хитлер, бил е член на комисията, определяща кои кинематографисти да бъдат освободени от военна служба и изпратени или не на фронта. Но американците неглижират тези обвинения, дори съзнателно ги заглушават. Вероятно виждат в Бауер точния професионалист, който би работил в техен интерес. През 1986 г. се учредява награда на негово име – "Сребърна мечка“ за откриването на нови перспективи и художествени достижения в киното. Тя се даваше до тази година, но бе отменена от сегашното ново ръководство на фестивала. Причината е, че няколко медии излязоха с документални разкрития за сътрудничеството между Алфред Бауер и национал-социалистите. Така новите директори на Берлинале – холандката Мариете Рисенбеек (изпълнителен директор) и италианецът Карло Шатриан (творчески директор), които поемат фестивала от тази година, отстраниха името на своя предшественик от наградите, очиствайки кинофорума от евентуалните връзки с нацисткото минало. Двамата дадоха ясен знак, че приносът за развитието на фестивала на Алфред Бауер, който никой не отрича, не може да е извинение за връзките и служенето на тоталитарната държава. Петното от преди е отстранено. 

Какво бъдеще очаква фестивала с новото мъжко-женско ръководство, предстои да видим. Сигурно е, че едва ли ще е безскандално, защото иначе няма да е Берлинале.