Едно нежурналистическо интервю с Жак Превер

Публикувано в италианското списание Playmen през 1973 година. Отбелязваме 122 години от рождението на поета.

Годината е 1973-та. Писателят Андре Познер, изпратен от италианското списание Playmen, бива посрещнат, но не особено топло, в парижкия апартамент на поета Жак Превер. Между картина на Пикасо и голяма маса от орех в студиото, гледащо покрива на Мулен Руж, Андре веднага разбира, че това ще е трудно интервю. Поетът му обяснява, че по принцип отказва всички интервюта и съжалява, че не може да му помогне, въпреки че е приятел на баща му. Това е първи подобен опит на Познер. Въпреки това интервюто все пак се състои, но поема по свой собствен път, без да оставя никакво пространство за въпросите на журналиста. Или по-скоро: без да иска да оставя място за целия онзи свят на възрастните, към който Превер винаги е отказвал да принадлежи. 


Следва истинска река от думи, която настига морето на вече написаните от Превер: той не спира да говори. Онова, което после ще бъда определено от Познер като нежурналистическо интервю, е пълно с по детски чистата и весела припряност на поета. 
 
 
Playmen е едно от известните еротични списания, основано от Аделина Татило през 1967 година. Разговорът между Превер и Познер излиза през юли 1973 година. АртАкция представя части от публикацията:
 
На 15 години Превер започва работа на пазара Rues Des Rennes. През 1924 година се свързва с групата на сюрреалистите. Прави колажи с най-различни снимки, цитати от литературни произведения и изрезки статии. Самият език, с който си служи, прилича на огромен колаж. Слушайки го, се чувствам като момче пред чувала на Дядо Коледа. Дете, което не е много различно от онова, за което Превер ми разказва: Когато бях момче, винаги задавах въпроси на възрастните. Вкъщи бях свободен, родителите ми не обръщаха внимание на безкрайните въпросителни. Но навън, в училище, когато задавах въпрос, ми казваха: напусни, излез. Излизах, но така и не получавах отговор.
 
Разбирам, че Превер някога е приел да напише и своя автобиография, но споделя, че никога не е надхвърлил 7-годишна възраст. Направил е добре. Това, казва, е възрастта на мъдростта. Никога не съм я изоставял.
 
Върху масата на Превер е пълно с кутии, ножици, химикали, моливи, пастели, лепило, снимки - всичко необходимо, за да направи колаж. Изправя се и се запътва към библиотека със стъклени врати. Взима един вестник и прочита: Жак Превер е скандализиран от... После, отваряйки широко очи, казва: Скандалът поражда възмущение. И тъй като прекаленото достойнство ме разсмива, възмущението винаги ми е било чуждо...
 
Разглеждах пода, ореховите нишки по паркета, прекъснати тук-таме.
 
Сега като че ли е времето на -измите. Разбираш ли какво искам да кажа? Въпрос на мода е. А аз предпочитам модата на жените. Днес имаме еротизъм, структурализъм, мистицизъм. Сякаш всичко е много по-бързо. Преди не беше така. Късно открих истински занаят, който да ми допада и в същото време да ме издържа и да изразява мислите ми. Това беше киното. В началото правех декори, след това бях асистент-режисьор, после пишех сценарии. Работих и за брат ми в една комедия - според публиката, обаче, филмът не беше забавен. А брат ми дълго време не снима нищо. Винаги ми е било приятно да работя с Пиер. За мен той е един от малкото френски режисьори, в чиито филми хуморът се чувства като у дома си. Именно затова малко хора ги оценяват. Когато критиката каже, че това е филм, различен от другите, последствията никога не са добри.
 
Казвам на Превер, че днес е важно всеки един занаят да бъде първо научен, а след това да се практикува.
 
Едно време нямаше училища за кино. А и самото то беше презряно от елита и считано за просто панаирно удоволствие. Но от друга страна това позволяваше на хората, занимаващи се с кино, да експериментират, да бъдат свободни и да се забавляват.
 
Вие сте овладяли киното благодарение на улицата и киносалоните?
 
Често ходех на кино, няколко пъти седмично. Като момче, а и след това. Винаги с огромно удоволствие. Когато ходехме с баща ми, майка ми и брат ми, билетите не бяха много скъпи, но не бяха по джоба ни. Затова винаги баща ми ни казваше да избързаме напред, ние изтичвахме в залата и сядахме. Така баща ми купуваше само два билета и успяваше да омагьоса касиера.
 
Усмихва се, сякаш на спомена, а после отваря широко очи така, както другите хора ги затварят, за да разсъждават.
 
За малко работих и в Courrier de la Presse с Ив Танги, изключителен художник и мой приятел, който почина в Америка. Виждал съм го да рисува, защото Марсел Дюамел му купи първите бои, още когато живеехме заедно на Rue du Château. Така се запознахме със сюрреалистите. Бяха дошли у дома, защото някой беше споменал на Бретон за Ив. След това дори ни изгониха от редакцията заедно. Tрябваше да четем новините, да изрязваме и да изпращаме изрезките до читателите, които искаха да знаят какво се говори и мисли за тях. Там се научих да чета вестници бързо. Не беше за друго, нима се притеснявам да не загубя време? А времето да не би изобщо да може да се спечели? Времето не съществува. Затова чета вестници и подчертавам нещата, които ми харесват, които ме карат да се смея или да мечтая.
 
Дори да е сам, бихме могли да вярваме, че компания му правят всички негови книги, колажи, снимки, картини, цигарите, телефонът му. Всички негови герои от филми и книги са там и той се смее с тях така, както с гостите си. 
 
Когато бях дете, не виждах мъртвите. По-късно ги видях и ми беше забавно. Но колкото по-напред отиваш, колкото повече продължава живота, толкова повече ги виждаш и вече не е никак забавно. 
 
И после продължава да бъбри. Изглежда, че за него е въпрос на елементарно възпитание да се смееш пред болките на живота, да изкарваш от тях запазената под прахта на времето топлина. Превер говори за и против всичко. Против много неща... и после против още. Не се случва често да срещнеш човек, който да се разтваря пред теб като книга. Книга, която четеш с такова удоволствие.
 

бюлетин

още авангарт