Пиер дьо Ронсар – принцът на поетите

За първи път проговаря на български!

След Пабло Неруда поетическата поредица на "Колибри“ разтвори вратите си за гения на негово поетическо величие Пиер дьо Ронсар. За празниците екипът на издателство "Колибри“ ще зарадва почитателите на класическата поезия с луксозно двуезично издание на поезията на барда. Това първо българско издание на творбите му стана възможно благодарение на щастливата среща между таланта на преводача Кирил Кадийски, доказал своя вкус и умения в полето на класическия стих, на отличния познавач на литературата на Ренесанса Стоян Атанасов, автор на предговора и на бележките към тома, и на художника Кирил Златков, на когото дължим изящната визия. Избрахме за вас 6 сонета от цикъла стихотворения, посветени на Касандра, запалила неугасима страст в гърдите на поета.

СОНЕТИ ЗА КАСАНДРА

О, Музи – горе, там на Хеликон!
Дете, лудеех с вас във вакханалия
по бреговете злачни на Касталия –
чист извор от копитото на кон.

При вас намерих почит и подслон,
танцувах с вас по-буен от каналия
и свойта реч за вашите скрижали я
оставям – верен син на Аполон.

Ронсар е вечно за едно мечтал:
за слог по-твърд от камък и метал,
че любовта да слави с всички сили,

и сам на вашия пресвят олтар
безсмъртния си том да сложи в дар
и своето сърце, о, Музи мили...

Щом искате да знаете от мен
как мачка ме Амур и побеждава,
как с лед и огън мойта гръд ранява,
как моят срам го прави по-почтен,

как всуе младостта към вечен плен
след сетната беда се устремява –
четете ме: ще видите тогава
от боговете как съм ощетен.

Аз казвам ви: Амур е просто луд –
и драговолен плен, и сладък труд...
Но с вятър ли надеждите ще храня?

Аз казвам ви: човекът е глупец,
щом за водач си е наел слепец
и пред дете смирен глава прекланя!

                     ***

Златисти къдри, огнени уста,
сред рози, кринове и карамфили,
корали девствени, петна избили
от румения свян на утринта;

ръцете, челото, врата, гръдта
и двете пъпки, сок горчив стаили,
очите – две звезди, нощта сразили –
трептящи, като тръпките в кръвта.

Амур гнездо пак свил е в мойта гръд
и чувствата яйца там ще снесат –
кръвта да ги измъти и съгрее.

И как да съм с посърнало лице,
усетил как любов цъфти и пее,
любов безсмъртна в моето сърце.

О, ни камеята златокована,

ни храстът розов – изгрев запламтял,
ни звън на лютня, нито кринът бял,
ни птицата, от своя глас пияна,

ни нежният Зефир, в зори развял
ветрилото на лодката, ни Пана
край нимфите на горската поляна,
ни гъсталакът, буйно разцъфтял,

ни боят, цял настръхнал от стрели,
ни тънещите в тишина скали,
ни ложето от мъх не ще разнежи

душата ми самотна по-добре
от злачната ливада, от Дьо Пре,
където вехнат моите копнежи.

                        * * *

Надявам се – със страх, мълча – да се смилите.
Ту пламвам като огън, ту сякаш съм от лед.
Най-тъжен съм, когато уж весел съм наглед.
Духът отпусне се – и дръпнат му юздите.

Уж храбър съм, а често от страх треперя блед,
обичам всичко, щом отблъскващо на вид е;
към бездна аз летя, духът – във висините.
И на Амур не вярвам – немирника проклет.

Когато се бичувам, аз най съм настървен.
Обичам свободата, но по-щастлив съм в плен.
Жадувам нещо, но не знам в копнежа мярка.

Дали не съм самият страдалец Прометей.
Дерзая, жаждам, търся, а чувам пак: недей!
О, черна нишка е изпрела мойта Парка.

                           * * *

Ах, как бих искал буйно – блик след блик! –
подобно златен дъжд да се излея
над моята Касандра, щом Морфей я
отнася в свойто царство в тоя миг.

Как искам да съм бял огромен бик
и да я метна на гърба си... нея –
сред цветната поляна орхидея,
разкошен цвят – и свеж, и ведролик.

Как искам да съм Нарцис, тя – потока,
за да потисна свойта скръб дълбока,
сред буйните талази отразен;

как искам нощ да бъде и във взора
да не проблясва никога Аврора,
след себе си повела ярък ден.

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт