Фелини: сладкият живот на момчето от Римини

На 20 януари се навършват 100 години от раждането на италианския режисьор. Родният му град, както и останалият свят, ще празнуват цяла година.

Новината стига до вестниците следобед на 31 октомври 1993 г., неделя. Федерико Фелини е починал в болница в Рим. Новината не е кой знае колко изненадваща, Фелини е на 73 години, знае се, че страда от различни болести, но въпреки това покрусата е огромна. Поклонението е в киностудията "Чинечита“. Съпругата му Джулиета Мазина, която научава за кончина на любимия си Федерико от радиото в колата на връщане от посещение при него в болницата, настоява ковчегът при сбогуването да е затворен. "Бих искала хората да го запомнят с вечната му усмивка“ – казва тя. На другия ден всички италиански вестници излизат на първа страница с Фелини. Рекордът е поставен от изданието на ляво-демократическата партия L’Unita, където страниците от първа до осма са посветени само на режисьора, новините почват чак от девета страница на вестника. Съкрушена от мъката и от болестите, Мазина си отива от света само пет месеца след Фелини. Две години след нея от рак почива и Марчело Мастрояни, актьорът, когото критиката нарече "алтер его“ на Фелини. В средата на 90-те години на ХХ век медиите обявяват и смъртта на "Чинечита“, смятана до този момент за европейската алтернатива на Холивуд. С Фелини си е отишъл цял един свят, светът на авторското европейско кино. Дали обаче?

В следващите десетилетия филмите му почти изчезват от екраните, раждат се нови звезди, каналите на разпространение стават други. Израства поколение, което едва ли е чувало за Фелини. Откъде? 

Родените в годината на смъртта на режисьора днес наближават 30-те. Но макар например "Осем и половина“ (1963) да е двойно "по-възрастен“ от тях и днес филмът изглежда като сниман за сегашния зрител. Техниката може и да е остаряла, но човекът си е все същият.

Героят от "Осем и половина“, режисьорът Гуидо Анселми е изгубил вдъхновението си и не може да завърши поредния си филм. За да се спаси от реалния кошмар, той се оттегля в пространство на сънища и мечтания. И вижда пред очите си следното: самият той стои в задръстване в колата си на магистралата под един мост. Тихо е. Наоколо в другите коли е останалата част на човечеството: равнодушни, ухилени, прозяващи се физиономии. Внезапно колата на Гуидо се изпълва с дим. Той се опитва да отвори вратата, не се получава. Блъска по прозореца, кашля, крещи, напразно – никой не го чува, никой не му помага. Изведнъж покривът на колата се отваря и Гуидо излита нагоре. Лети към облаците, панталонът му се ветрее из въздуха…

Фелини твърди, че записва сънищата си, откакто се помни. Железопътни тунели, самолетни катастрофи, изпуснати влакове, лица в мъглата, корабокрушения, майка му, баща му, жена му… Част от тези записки използва в работата си. 

© Shantimar/WikiCommons

По време на снимките на "Амаркорд"

Момчето от Римини започва кариерата си като карикатурист във вестник, после става сценарист на радиопредавания, запознанството му с режисьора Роберто Роселини го отвежда до киното. Покрай Роселини се хваща с писането на сценарии за филми, главно от течението "неореализъм“. 30-годишен снима първия си филм като режисьор "Светлините на вариетето“, който получава повече критики, отколкото похвали. Първият филм, който го извежда на международна сцена, е "Пътят“ (1954): награда за режисура на фестивала във Венеция, както и "Оскар“ за чуждоезичен филм, всъщност тогава е учредено отличието в тази категория. От него светът научава и за прекрасната актриса Джулиета Мазина.

Нейната Джелсомина трогва до сълзи. "Пътят“ е филм за песента на улицата и магията на цирка, в него се разказва мелодраматичната история на грубоватия Дзампано (Антъни Куин) и дребничката Джелсомина, продадена от родителите си за 10 000 лири. На финала Дзампано среща непозната жена, която си пее песента на Джелсомина. Пита я откъде знае мелодията, а жената казва, че имало едно момиче, което я свирело с тромпета си. Но момичето умряло… Човек може да е гледал и двайсет пъти "Пътят“, но при тази сцена няма начин пак и пак, и пак да не се просълзи. "Пътят“ ще натъжава всеки зрител, докато го има киното.

Pont©iDe Laurentiis Cinematografica

Кадър от "Пътят"

Фелини създава още няколко роли специално за Джулиета Мазина – "Нощите на Кабирия“, "Жулиета и духовете“, "Джинджър и Фред“. Двамата са се срещнали, още докато той е работел в радиото. Любов от пръв поглед. Женят се, тъй като 24-годишната Джулиета е бременна. Но синът им живее само няколко седмици след раждането. Следва втора, също неуспешна бременност и съобщението, че повече не може да има деца. "Нашите деца са нашите филми“ – ще каже по-късно Фелини. "Тя (Джулиета) е така мила, така невинна, така добродушна, така изпълнена с доверие към мен. Във всяко отношение, не само във физическия смисъл, тя гледа към мен отдолу нагоре.“ Той обаче не отрича, че често се вслушва в нея. Поверил й е ролята на съпруга, приятелка, майка, вярна съветничка.

"В брака сценарият се пише от мъжа, диалозите се произнасят от жената“ – казва той.

Което не му пречи от време на време да влиза в леглата и на другите актриси, които ангажира за филмите си. "Моралът е постоянна битка с хормоните“ – оправдава се режисьорът.

Бракът си Мазина определя като "една прекрасна история, която не бих искала никога да приключи.“

WikiCommons

Между "Жулиета и духовете“ (1965) – една от най-нежните и загадъчни кинофантазии на Фелини – и "Джинджър и Фред“ има двайсет години, в които Мазина не се снима. В "Джинджър и Фред“ обаче режисьорът свързва в едно постоянните си партньори, без които би бил немислим: Джулиета Мазина и Марчело Мастрояни.

Фелини ангажира Мастрояни за първи път през 1959 г. за филма си "Сладък живот“. Актьорът иска да прочете сценария, но вместо текст получава от режисьора рисунка.

"Беше нарисувано море, а в морето един изключително огромен мъжки полов член, който стигаше до морското дъно, заобиколен от морски звезди, морски кончета и сирени… От този ден нататък никога повече не поисках сценарий от Фелини“ – разказва в едно интервю Мастрояни.

А пък Фелини много елегантно превръща Мастрояни в инструмент, с който може да изсвири всяка мелодия на своето Аз. В "Сладък живот“ героят му се казва просто Марчело, в следващите филми е кръщаван със странни имена, но никога от никого не може да бъде скрито, че героят на Мастрояни е всъщност Фелини с всичките му кризи, страдания, колебания, радости, копнежи, провали и издигания. Магьосникът и неговият асистент.

"Бях прекалено мързелив, за да играя, затова просто си казвах текста и това се харесваше на Фелини“ – признава актьорът.

От края на 60-те до последния си филм Фелини снима само в студио 5 на "Чинечита“. Там той прекарва почти половината си живот. "Сатирикон“ (1969), "Клоуните“ (1970), "Рим“ (1971), "Амаркорд“ (1973), "Казанова“ (1976), "Репетиция на оркестър“ (1979), "Градът на жените“ (1980), "Корабът на мечтите“ (1983), "Джинджър и Фред“, "Интервю“ са снимани там с един и същ екип от сътрудници. Там той построява своето градче Римини, своя Рим, в студиото се надигат вълните на Адриатическо море, там е всяко едно място на света, където той би желал да отиде. След "Жулиета и духовете“ почти няма кадър във филмите му, който да е заснет в натура, на реалните места на действието. Магистралата и подлезите за метрото в "Рим“, улиците и площадите в "Амаркорд“ и всичко, което се появи в представите му, се строи като декор в "Чинечита“. И разбира се – колкото се може с повече средства и по-разточително.

"Скромността е огромен добродетел, що се отнася до другите хора.“

В същото време чрез филмите си Фелини пътешества – действието им отвежда на непознати места, връща назад във вековете, но най-вълнуващо, естествено, е детството на режисьора.

"Изкуството винаги е автобиографично. Независимо какво се случва, човек трябва да опази невинността на детството си.“

Думата "амаркорд“ – спомням си – вече няма нужда от превод. Всеки, който се е докоснал до Фелини, знае и спомените му.

Малко преди снимките на "Осем и половина“ Фелини няма ясна представа за какво да бъде този филм. И изнамира перпетуум мобиле: ще бъде за това как се създава филм. "Разбрах, че аз и Гуидо Анселми сме една и съща личност.“ В "Осем и половина“ са обединени всичките мечти и сънища от предишните му филми, също така се открива в зародиш и някакъв обобщен образ на бъдещите му работи. Възможността да спреш, да попаднеш в задръстване (в пряк и преносен смисъл), да не можеш да се придвижиш и всичко това да те задуши. Това, което преживява Анселми, го е преживял Фелини и освен това ще продължи да му се случва в следващите години и под една или друга форма ще присъства и в следващите му филми: конфликти с продуценти, със сътрудници, с критици, неразбиране от публиката. В този филм киното се превръща в самостоятелно същество, което, побутнато веднъж, продължава да се търкаля напред, за добро или за зло, да носи радост или да мачка. Играчката става по-силна от този, който я е измайсторил, механиката се движи сама. И всеки път героят си представя спасението като полет към небето…

© Riama Film, Grey Film, Pathé

„Сладък живот“

В "Интервю“ Фелини сам застава пред камерата и разказва:

"Що за ландшафт беше това, което видях там долу между облаците? Приличаше на затвор, на противоатомен бункер… Накрая разбрах, това беше "Чинечита“.

В историята на киното светът на Фелини стои някак самотен сам за себе си. Той е маниерен, хиперреалистичен, нихилистичен, декадентски и в същото време обратното на всичко това – натуралистичен, жизнеутвърждаващ, развеселяващ. Филмите на Фелини се подчиняват само на един принцип и той е: Федерико Фелини. Няма мода, конюнктура, пазар, публика, тенденции… има само едно момче от Римини, което си играе със себе си и това е невероятно забавно и безкрайно тъжно. И затова е и остава недостижим.

Честит рожден ден, стогодишен магьоснико!

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт