И на сутринта няма да ме има

Том Уейтс навършва 72 години.

За първи път го чух сравнително късно, в началото на 90-те на миналия век. Приятелка от Берлин ми подари диск. В това време той често гостуваше в Германия. Беше на върха на славата си. Вече имаше номинация за "Оскар“ за саундтрак към филма на Копола "Волята на сърцето“, някъде по това време спечели "Грами“ за най-добър алтърнатив албум. Слушах I"ll be Gone почти денонощно.

 

Дрезгавият му глас някак най-точно съответстваше на младежкото желание за дълги нощи, а кукуригането беше като хапче срещу махмурлук в мрачните утрини. Макар че по това време той вече е вървял към стабилните си 50 години, когато човек обикновено казва: било, каквото било, от утре спирам алкохола и цигарите.

Том Уейтс е роден на 7 декември 1949 г. в Понома, Калифорния. Когато е трезв, баща му работи като учител по испански. Майка му е домакиня. Има две сестри. Като малък Том мечтае да стане … голям.

"Слагах на главата си шапката на чичо ми, взимах бастуна му и почвах да говоря с дебел, гърлен глас. Умирах да съм възрастен“ – казва Уейтс. Когато е на 10 години, родителите му се разделят. "Баща ми беше бунтар, който възпита бунтар. Греховете на бащите един се пренасят върху синовете.“

15-годишен Том почва работа като мияч на чинии в една пицария, на 18 зарязва училище. По-късно твърди, че това са били най-щастливите му години, най-вече разговорите с клиентите, които му разкриват колко прекрасен може да е светът. И, разбира се, джубоксът в пицарията, техническият писък на онова време, където чува Рей Чарлз и Джеймс Браун. Мечтае да стане като Боб Дилън или пък Франк Синатра. Както се получи в живота, няма нищо против да е като някой от двамата или пък и двамата едновременно.

И макар че оттук нататък ще се развива като човек с много лица, животът му открива собствен му път. През 1969 г. става пазач на вратата в клуб в Сан Диего. Прочува се сред посетителите като момчето, което винаги е с книга в ръка. В това време прави първи опити да развие таланта си на текстописец и музикант. Записва си в една тетрадка долитащите части от разговори и след това ги превръща в текстове на песни. През ноември 1970 г. получава първия си хонорар като изпълнител, само че репертоарът му се състои предимно от песни на Боб Дилън и само няколко негови. Но за таланта му бързо се разчува. Започва да получава покани и от други клубове в Сан Диего.

Не минава дълго и го наемат с твърд договор, но не като изпълнител, а като автор на текстове за други певци. По това време Уейтс става редовен читател на Чарлз Буковски, в чиито текстове открива теми и идеи за своите. Следват първият студиен албум, преместване в Лос Анжелис, първото турне… И Том Уейтс вече е знаменитост.

"Кариерата ми представляваше избор между развлекателната индустрия и работа в областта на хладилната техника и климатиците. Избрах първото“ – казва Уейтс. Което означава приемане както на насладата от качването на върха, така и ужасът от спускането надолу при неизбежните провали.

През 70-те застава за първи път пред камерата, от актьорството не се отказал и до днес. Последно може да се види във филма на братя Коен "Балада за Бъстър Скръгс“ (2018), в "Старецът и оръжието“ (2018) с Робърт Редфорд и в зомби хоръра на Джим Джармуш "Мъртвите не умират“ (2019).

Кадър от филма на Джим Джармуш „Мъртвите не умират“

На концертите си Том Уейтс изглежда като препушил и препил, но това е само образ, който трябва да напомни за любимите му литературни образи от Буковски. Биографите му пишат, че никога не работи след употреба на алкохол.

През 1979 г. Уейтс се премества в Ню Йорк. След 1985 г. в албумите като автор се явява и името Катлийн Бренън. Това е музата и творческа партньорка на Уейтс в следващите години до днес. По някое време става и негова съпруга. През 90-те турнетата и концертните изяви на Уейтс намаляват. В началото на новия век двамата с Катлийн Бренън се връщат в родната къща на Уейтс в Понома, Калифорния, където отглеждат трите си деца. А Том Уейтс е вече категорично пълен въздържател и непушач. Това обаче не му пречи по време на интервютата си да продължава да се държи като вагабонт и безсрамно да лъже журналистите. Без да му мигне окото, през всичките години е разправял, каквото му хрумне в момента: че в двора му Леонид Брежнев и Рейгън са преговаряли как да сложат край на Студената война, че самият той можел да хипнотизира кокошки с песните си, а ако дете бил глътнал ножица и затова гласът му бил дрезгав… и още какви ли не небивалици. Никой не му вярва, но всички го слушат в захлас.

Което реално може да се отчете като истина, са 19 албума и участие в 42 филма ("Котън клуб“, "Кралят на рибарите“, "До края на света“, "Дракула“, "Кафе и цигари“). 

Но това, което напоследък липсва на почитателите му, са срещите на живо. Том Уейтс отдавна не е предприемал турне. Над музикалните му изяви сякаш се е възцарила тишина.

"Ние всички сме погребани под тежестта на информацията, която бъркаме със знанието – казва той в едно от последните си интервюта. – Взимаме външната обвивка за качество, а богатството за щастие. В тази обстановка мълчанието е нещо много ценно.“

Но въпреки това феновете не са се отказали отново да чуят гласа му на живо. Има много сайтове, които информират къде и кога любимият ви изпълнител. Записалите се да разберат дали скоро някъде ще пее Том Уейтс продължават да са стотици хиляди. Дори и след като стана на 70. Никой не вярва, че на сутринта него няма да го има. 

бюлетин

още авангарт