Гангстерът от старческия дом

С последния си филм „Ирландецът“ Мартин Скорсезе кокетира със смъртта

На петнайсетата минута спрях филма, за да питам Гугъл какъв цвят са очите на Робърт Де Ниро. Разбира се, че не са сини. Кафяви са. В интервютата за филма Скорсезе не спира да се хвали, че за първи път в киното е извършен дигитален лифтинг, при който са премахнати естествените бръчки на актьорите. Не са подмладени с грим, а чрез компютърни програми, и могат да играят две възрасти. Добре, всеки експеримент си заслужава, макар и да не гарантира успех от първи път. След края на "Ирландецът“ по "Нетфликс“ върви кратък филм-интервю с режисьора и актьорите, в което 76-годишният Робърт Де Ниро се шегува, че с този способ на подмладяване могат да се надяват да продължат да играят още 30 години… Ако способът се усъвършенства. Първопроходният му вариант обаче е твърде съмнителен, сякаш някой американски "доктор Енчев“ си е поиграл с Де Ниро, подмладявайки го. На моменти го докарва почти като Муслим Магомаев. И с останалите актьори е така, лицата са опнати, но телата се движат като "стари кокали“ и в младата възраст на героите. Това дразни. Но най-вече дразнят тези необясними мътно-сини очи на Де Ниро, като стъклени копчета, без искрица в тях. "Младият“ Де Ниро прилича на нескопосано свое копие, но в никакъв случай не е млад и още по-малко пъргав.

Но дотук с разочарованието.

Когато е на 47 години, Мартин Скорсезе снима "Добри момчета“ ("Сребърен лъв“ от фестивала във Венеция за режисура и "Оскар“ за най-добра мъжка поддържаща роля), в който един от героите казва, че иска "завинаги да си остане гангстер“. 30 години по-късно с "Ирландецът“ режисьорът прави филм за човек, който цял живот е бил точно това – гангстер. Филмовата история се опира на реални събития. През юли 1975 г. профсъюзният лидер и един от най-влиятелните хора през 50-те години в САЩ Джими Хофа изчезва безследно. Какво точно се е случило с него и до днес е обект на различни конспиративни теории. През 1982 г. официално е обявен за мъртъв, макар че трупът му не е намерен. Десетилетия по-късно поръчковият убиец, работещ за мафията, Франк Шийрън разказва на бившия прокурор Чарлс Бранд своята версия, според която той е очистил Хофа. През 2004 г. Бранд използва историята на Шийрън и написва книгата "Чух, че боядисваш къщи“. По нея е създаден сценарият на "Ирландецът“. Дали разказаното от Шийрън е истината за смъртта на Хофа, не я ясно.

През 2010 г. към проекта за филм на Мартин Скорсезе се присъединява Робърт Де Ниро – като изпълнител на ролята на Шийрън и като копродуцент. По негова идея за ролята на Джими Хофа е ангажиран Ал Пачино, който за първи път снима с този режисьор. Скорсезе иска да събере обичайния си екип, а в него влиза и Джо Пеши. Кани го за ролята на мафиотския бос Ръсел Буфалино. Пеши отказва с обяснението, че е стар, току-що се е пенсионирал, не иска да наруши спокойствието си. Скорсезе обаче е упорит и след 50-тото обаждане и значително увеличение на хонорара Джо Пеши приема. Зад проекта първоначално застава студията "Парамаунт пикчърс“, но през 2017 г. се отказва поради неимоверно нарасналия бюджет. В крайна сметка с финансирането и разпространението се наема "Нетфликс“. А бюджетът, твърди се, е стигнал 160 милиона долара. За да се осигури участие в номинациите за "Оскар“ на този "скъп експеримент“, както сам го нарича Скорсезе, филмът излезе две седмици преди пускането по стрийминг-платформата в някои малки кина в САЩ и в Западна Европа. Големите киновериги продължават да не приемат в репертоара си филми на "Нетфликс“. В интервю Скорсезе признава, че му е криво, задето хората нямат да видят "Ирландецът“ на голям екран, а на диванчето у дома. Но пък от друга страна преди това той влезе в конфликт с киноразпространителите, обвинявайки ги, че показват предимно филми, които приличат повече на увеселителни паркове и нямат нищо общо с изкуството. Така че последователността в тази битка изисква да стои встрани от това, което публично отрича.

"Ирландецът“ няма нищо общо с фантасмагоричните филми от програмата на големите синеплекси. Той е бавен, подробен, обстоятелствен филм, от онези творби, който май отдавна не се снимат в Холивуд. Само един пример: героят излиза от стая, затваря вратата зад себе си, след което зрителят може би минута гледа празната стая. Освен това филмът е непазарен и заради сцените с жестокост: твърде много убийства в кадър, твърде много кръв. Всъщност "боядисването на стени“ от заглавието на книгата означава точно това – омацване с кръв от разбити глави. Известно е, че Холивуд печели главно от семейните филми, а при разпространението си в САЩ "Ирландецът“ бе разрешен от 17 години.

Филмът започва с фарт на камерата, подобен на този в "Добри момчета“. Нататък също се срещат епизоди, построени по начин, известен от предишни филми на Скорсезе. Нека го наречем "автоцитиране“, макар че прочетох и не чак толкова добронамерена критика, в която филмът беше определен като "сборен албум с най-доброто от Скорсезе“. Освен това, струва ми се, вече е трудно да се каже с категоричност дали Мартин Скорсезе и колегата му Копола правдиво отразяват движения, мимика, начин на обличане в мафиотските среди или мафиотите се държат като във филми на Скорсезе и Копола. Въпросът е със сложността на този за кокошката и яйцето. Вероятно и заради това поведението в такъв вид филми изглежда познато. 

Та в началото камерата ни отвежда до главния герой Франк Шийрън, седнал в инвалидна количка в дом за възрастни хора. Старият и болен гангстер, единствен оцелял от другарите си от мафията, разказва живота си директно на зрителя. 

В първата част на филма разбираме как ветеранът от Втората световна война от шофьор на камион за разнасяне на месо става помагач на мафиота Ръсел Буфалино, а след това нещо като бодигард на Джими Хофа. Скорсезе сякаш разравя гробище, отваря ковчези, от които изскачат героите на филма му и се впускат в мръсните си мафиотски дела. При появата на всеки нов персонаж на екрана излиза надпис, който ни уведомява кога и при какви обстоятелства реалният човек е умрял. Най-често смъртта е насилствена. Режисьорът бавно, последователно и акуратно ни рисува картината на Америка от средата на ХХ век: такава, каквато той познава и каквато е я представял в част от досегашните си филми. Например също като в "Коварни улици“ ни води в квартала Малката Италия. Посочва връзките на мафията с държавата, тук обаче детайлните познавачи на творчеството му изтъкват, че за първи път се намесва дълбоко в политика, казвайки, че мафията е финансирала дори опита за десант в Куба, организиран от правителство на Кенеди. В тази си първа част "Ирландецът“ изисква прекомерно внимание от страна на зрителя, изсипва се много информация и ако липсва историческото знание, трудно се следи кой кой е и каква е ролята му в събитията. Да, Скорсезе обяснява и чрез гласа на разказвача Шийрън, но въпреки това е не е лесно да се следят всички персонажи.

С появата на Джими Хофа действието получава център. В интервюто след филма Скорсезе казва, че всъщност "Ирландецът“ е камерна драма за мъжкото приятелство, доверието/недоверието и предателството. Такъв той става в тази си втора част (разделението е мое и е условно). Има прекрасни епизоди, които се следят с интерес, като този, в който Шийрън посредничи между Хофа и Ръсел, за да убеди Хофа да се оттегли от по-нататъшно участие в профсъюза и политиката. Любителите на "лафове“ от филми също могат да си набележат няколко, като този: "Когато трима души знаят едно и също нещо, единственият начин да се запази тайната, е двамата от тях да са мъртви.“ Ако досега филмът ви е бил скучен и сте прекъсвали гледането, то от средата нататък любопитството се пробужда. Важни са моментите, в които Скорсезе подчертава, че от едно ниво нататък битката в мафиотските среди не е за пари, а за влияние. Всеки, почувствал вкуса на властта, не може да се откаже от нея. Тя се пази с цената на всичко, като всичкото в крайна сметка се свежда до едно: кръв.

Най-емоционална е третата част. Дотук Шийрън е наблюдател, дори и когато е активно действащо лице (трябва да разстреля някого), той го върши отстранено, хладно, без да изразява каквото и да е отношение към мръсната си работа. Нито доволство, нито погнуса. Към финала обаче Скорсезе кара героя си да се изправи пред себе си и да си даде равносметка как е живял. Обвинението идва от страна на четирите му дъщерите. То не е изречено с думи. То е мълчание. Само веднъж една от тях, Пеги (Ана Пекуин), задава въпроса: "Защо?“ Пеги е видяла как баща й жестоко наранява човек, как излиза нощем с пистолет в ръка, тя най-вероятно знае какви ги върши той и реакцията й е мълчаливо презрение. Може би дори омраза. От един момент нататък Пеги изчезва от света на баща си, не желае никакъв контакт. В края на живота си Шийрън се опитва да установи връзка с нея, търси друга от дъщерите си, която казва: "Ти питал ли си ни на нас какво ни беше?“ Нищо повече. Когато се представят отношенията в мъжкия кръг, диалозите са дълги, думите бълват една след друга. В случая с дъщерите Скорсезе "говори“ чрез мълчанието им. И това е единствената морална оценка, която той дава на Франк Шийрън – отхвърляне от семейството му.

Скорсезе въвежда и религиозна символика. Има сцена в затвора, в която двамата остарели мафиоти Шийрън и Ръсел в затвора топят хляб в гроздов сок. По-късно в старческия дом Шийрън е посетен от свещеник, който му предлага да се изповяда. Ганстерът казва, че не е сигурен дали съжалява за нещо от стореното. Пък и какво може да му донесе разкаянието, след като стореното е сторено? Пречистването в неговия случай е невъзможно. 

И все пак Скорсезе не прави от героя си абсолютното Зло. На финала той оставя вратата открехната (буквално и метафорично) – може би все пак има надежда, че в душата на гангстера ще проникне лъч светлина и прозрението за грях. Пък и малко преди това Шийрън все пак е стигнал сам до смисъла на нещата или по-скоро до безсмислието им. Доближаването към смъртта обикновено носи знанието, че всичко е било всуе. Властта, популярността, върхът на славата – колко мимолетни са тези състояния. Шийрън показва на медицинска сестра от старческия дом снимка на Джими Хофа и я пита дали познава този човек. Не. "През 50-те години той беше известен колкото Елвис. А през 60-те дори повече от "Бийтълс“, обяснява старият гангстер. Сигурно, но вече е неизвестен. Както най-вероятно съвсем скоро и самият Франк Шийрън ще потъне в неизвестността. На това място режисьорът, кокетирайки със смъртта, сякаш се обръща към публиката си с въпроса: А с мен какво ще стане? Ще бъда ли забравен? Така ли се случва с всички известни?

"Ирландецът“ е с дължина 208 минути и действително изисква усилие да бъде гледан наведнъж. В случая стриймингът е улеснение. Но сигурна съм, че филмът би бил гледан, дори и да беше двойно по-дълъг. Защото е на Мартин Скорсезе. Което, както се разбра, не е гаранция за вечност. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт