Гангстерът от старческия дом

На петнайсетата минута спрях филма, за да питам Гугъл какъв цвят са очите на Робърт Де Ниро. Разбира се, че не са сини. Кафяви са. В интервютата за филма Скорсезе не спира да се хвали, че за първи път в киното е извършен дигитален лифтинг, при който са премахнати естествените бръчки на актьорите. Не са подмладени с грим, а чрез компютърни програми, и могат да играят две възрасти. Добре, всеки експеримент си заслужава, макар и да не гарантира успех от първи път. След края на "Ирландецът“ по "Нетфликс“ върви кратък филм-интервю с режисьора и актьорите, в което 76-годишният Робърт Де Ниро се шегува, че с този способ на подмладяване могат да се надяват да продължат да играят още 30 години… Ако способът се усъвършенства. Първопроходният му вариант обаче е твърде съмнителен, сякаш някой американски "доктор Енчев“ си е поиграл с Де Ниро, подмладявайки го. На моменти го докарва почти като Муслим Магомаев. И с останалите актьори е така, лицата са опнати, но телата се движат като "стари кокали“ и в младата възраст на героите. Това дразни. Но най-вече дразнят тези необясними мътно-сини очи на Де Ниро, като стъклени копчета, без искрица в тях. "Младият“ Де Ниро прилича на нескопосано свое копие, но в никакъв случай не е млад и още по-малко пъргав.

Но дотук с разочарованието.

Когато е на 47 години, Мартин Скорсезе снима "Добри момчета“ ("Сребърен лъв“ от фестивала във Венеция за режисура и "Оскар“ за най-добра мъжка поддържаща роля), в който един от героите казва, че иска "завинаги да си остане гангстер“. 30 години по-късно с "Ирландецът“ режисьорът прави филм за човек, който цял живот е бил точно това – гангстер. Филмовата история се опира на реални събития. През юли 1975 г. профсъюзният лидер и един от най-влиятелните хора през 50-те години в САЩ Джими Хофа изчезва безследно. Какво точно се е случило с него и до днес е обект на различни конспиративни теории. През 1982 г. официално е обявен за мъртъв, макар че трупът му не е намерен. Десетилетия по-късно поръчковият убиец, работещ за мафията, Франк Шийрън разказва на бившия прокурор Чарлс Бранд своята версия, според която той е очистил Хофа. През 2004 г. Бранд използва историята на Шийрън и написва книгата "Чух, че боядисваш къщи“. По нея е създаден сценарият на "Ирландецът“. Дали разказаното от Шийрън е истината за смъртта на Хофа, не я ясно.

През 2010 г. към проекта за филм на Мартин Скорсезе се присъединява Робърт Де Ниро – като изпълнител на ролята на Шийрън и като копродуцент. По негова идея за ролята на Джими Хофа е ангажиран Ал Пачино, който за първи път снима с този режисьор. Скорсезе иска да събере обичайния си екип, а в него влиза и Джо Пеши. Кани го за ролята на мафиотския бос Ръсел Буфалино. Пеши отказва с обяснението, че е стар, току-що се е пенсионирал, не иска да наруши спокойствието си. Скорсезе обаче е упорит и след 50-тото обаждане и значително увеличение на хонорара Джо Пеши приема. Зад проекта първоначално застава студията "Парамаунт пикчърс“, но през 2017 г. се отказва поради неимоверно нарасналия бюджет. В крайна сметка с финансирането и разпространението се наема "Нетфликс“. А бюджетът, твърди се, е стигнал 160 милиона долара. За да се осигури участие в номинациите за "Оскар“ на този "скъп експеримент“, както сам го нарича Скорсезе, филмът излезе две седмици преди пускането по стрийминг-платформата в някои малки кина в САЩ и в Западна Европа. Големите киновериги продължават да не приемат в репертоара си филми на "Нетфликс“. В интервю Скорсезе признава, че му е криво, задето хората нямат да видят "Ирландецът“ на голям екран, а на диванчето у дома. Но пък от друга страна преди това той влезе в конфликт с киноразпространителите, обвинявайки ги, че показват предимно филми, които приличат повече на увеселителни паркове и нямат нищо общо с изкуството. Така че последователността в тази битка изисква да стои встрани от това, което публично отрича.

"Ирландецът“ няма нищо общо с фантасмагоричните филми от програмата на големите синеплекси. Той е бавен, подробен, обстоятелствен филм, от онези творби, който май отдавна не се снимат в Холивуд. Само един пример: героят излиза от стая, затваря вратата зад себе си, след което зрителят може би минута гледа празната стая. Освен това филмът е непазарен и заради сцените с жестокост: твърде много убийства в кадър, твърде много кръв. Всъщност "боядисването на стени“ от заглавието на книгата означава точно това – омацване с кръв от разбити глави. Известно е, че Холивуд печели главно от семейните филми, а при разпространението си в САЩ "Ирландецът“ бе разрешен от 17 години.

Филмът започва с фарт на камерата, подобен на този в "Добри момчета“. Нататък също се срещат епизоди, построени по начин, известен от предишни филми на Скорсезе. Нека го наречем "автоцитиране“, макар че прочетох и не чак толкова добронамерена критика, в която филмът беше определен като "сборен албум с най-доброто от Скорсезе“. Освен това, струва ми се, вече е трудно да се каже с категоричност дали Мартин Скорсезе и колегата му Копола правдиво отразяват движения, мимика, начин на обличане в мафиотските среди или мафиотите се държат като във филми на Скорсезе и Копола. Въпросът е със сложността на този за кокошката и яйцето. Вероятно и заради това поведението в такъв вид филми изглежда познато. 

Та в началото камерата ни отвежда до главния герой Франк Шийрън, седнал в инвалидна количка в дом за възрастни хора. Старият и болен гангстер, единствен оцелял от другарите си от мафията, разказва живота си директно на зрителя. 

В първата част на филма разбираме как ветеранът от Втората световна война от шофьор на камион за разнасяне на месо става помагач на мафиота Ръсел Буфалино, а след това нещо като бодигард на Джими Хофа. Скорсезе сякаш разравя гробище, отваря ковчези, от които изскачат героите на филма му и се впускат в мръсните си мафиотски дела. При появата на всеки нов персонаж на екрана излиза надпис, който ни уведомява кога и при какви обстоятелства реалният човек е умрял. Най-често смъртта е насилствена. Режисьорът бавно, последователно и акуратно ни рисува картината на Америка от средата на ХХ век: такава, каквато той познава и каквато е я представял в част от досегашните си филми. Например също като в "Коварни улици“ ни води в квартала Малката Италия. Посочва връзките на мафията с държавата, тук обаче детайлните познавачи на творчеството му изтъкват, че за първи път се намесва дълбоко в политика, казвайки, че мафията е финансирала дори опита за десант в Куба, организиран от правителство на Кенеди. В тази си първа част "Ирландецът“ изисква прекомерно внимание от страна на зрителя, изсипва се много информация и ако липсва историческото знание, трудно се следи кой кой е и каква е ролята му в събитията. Да, Скорсезе обяснява и чрез гласа на разказвача Шийрън, но въпреки това е не е лесно да се следят всички персонажи.

С появата на Джими Хофа действието получава център. В интервюто след филма Скорсезе казва, че всъщност "Ирландецът“ е камерна драма за мъжкото приятелство, доверието/недоверието и предателството. Такъв той става в тази си втора част (разделението е мое и е условно). Има прекрасни епизоди, които се следят с интерес, като този, в който Шийрън посредничи между Хофа и Ръсел, за да убеди Хофа да се оттегли от по-нататъшно участие в профсъюза и политиката. Любителите на "лафове“ от филми също могат да си набележат няколко, като този: "Когато трима души знаят едно и също нещо, единственият начин да се запази тайната, е двамата от тях да са мъртви.“ Ако досега филмът ви е бил скучен и сте прекъсвали гледането, то от средата нататък любопитството се пробужда. Важни са моментите, в които Скорсезе подчертава, че от едно ниво нататък битката в мафиотските среди не е за пари, а за влияние. Всеки, почувствал вкуса на властта, не може да се откаже от нея. Тя се пази с цената на всичко, като всичкото в крайна сметка се свежда до едно: кръв.

Най-емоционална е третата част. Дотук Шийрън е наблюдател, дори и когато е активно действащо лице (трябва да разстреля някого), той го върши отстранено, хладно, без да изразява каквото и да е отношение към мръсната си работа. Нито доволство, нито погнуса. Към финала обаче Скорсезе кара героя си да се изправи пред себе си и да си даде равносметка как е живял. Обвинението идва от страна на четирите му дъщерите. То не е изречено с думи. То е мълчание. Само веднъж една от тях, Пеги (Ана Пекуин), задава въпроса: "Защо?“ Пеги е видяла как баща й жестоко наранява човек, как излиза нощем с пистолет в ръка, тя най-вероятно знае какви ги върши той и реакцията й е мълчаливо презрение. Може би дори омраза. От един момент нататък Пеги изчезва от света на баща си, не желае никакъв контакт. В края на живота си Шийрън се опитва да установи връзка с нея, търси друга от дъщерите си, която казва: "Ти питал ли си ни на нас какво ни беше?“ Нищо повече. Когато се представят отношенията в мъжкия кръг, диалозите са дълги, думите бълват една след друга. В случая с дъщерите Скорсезе "говори“ чрез мълчанието им. И това е единствената морална оценка, която той дава на Франк Шийрън – отхвърляне от семейството му.

Скорсезе въвежда и религиозна символика. Има сцена в затвора, в която двамата остарели мафиоти Шийрън и Ръсел в затвора топят хляб в гроздов сок. По-късно в старческия дом Шийрън е посетен от свещеник, който му предлага да се изповяда. Ганстерът казва, че не е сигурен дали съжалява за нещо от стореното. Пък и какво може да му донесе разкаянието, след като стореното е сторено? Пречистването в неговия случай е невъзможно. 

И все пак Скорсезе не прави от героя си абсолютното Зло. На финала той оставя вратата открехната (буквално и метафорично) – може би все пак има надежда, че в душата на гангстера ще проникне лъч светлина и прозрението за грях. Пък и малко преди това Шийрън все пак е стигнал сам до смисъла на нещата или по-скоро до безсмислието им. Доближаването към смъртта обикновено носи знанието, че всичко е било всуе. Властта, популярността, върхът на славата – колко мимолетни са тези състояния. Шийрън показва на медицинска сестра от старческия дом снимка на Джими Хофа и я пита дали познава този човек. Не. "През 50-те години той беше известен колкото Елвис. А през 60-те дори повече от "Бийтълс“, обяснява старият гангстер. Сигурно, но вече е неизвестен. Както най-вероятно съвсем скоро и самият Франк Шийрън ще потъне в неизвестността. На това място режисьорът, кокетирайки със смъртта, сякаш се обръща към публиката си с въпроса: А с мен какво ще стане? Ще бъда ли забравен? Така ли се случва с всички известни?

"Ирландецът“ е с дължина 208 минути и действително изисква усилие да бъде гледан наведнъж. В случая стриймингът е улеснение. Но сигурна съм, че филмът би бил гледан, дори и да беше двойно по-дълъг. Защото е на Мартин Скорсезе. Което, както се разбра, не е гаранция за вечност.