Тринайста тема

Когато справедливостта в битките с държавните служителки възтържествува.

Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро.

 

 "Пророк“ от Елин Пелин

Ранен следобяд, делничен ден, края на май. По каприз на съдбата и нуждите на неволята четирийсетина напълно непознати души сме се събрали в един подземен етаж на административна столична сграда. Леко нервничко висим на опашка пред заострена табела, на която пише “Моля, изчаквайте реда си тук”. Пред краката на първия в колоната, на пода, облепен с бежавеникави плочки, е изрисувана дебела лента в сигнален цвят. Свети там като закана да не я прекрачваш, ако пред теб има друг човешки силует. Или ако главата зад гишето на пет метра отсреща не те е погледнала косо в очите в знак, че можеш да пристъпиш към нея. Вдясно, за всеки случай, е опънато въже, придържано от портативни метални пилони. Задачата му е още повече да канализира потока от чакащи и да не им позволи своеволието да направят крачка към гишетата и високите перпендикулярни стъклени прегради над тях. Пристъпяме от крак на крак, като че ни се пикае, стискаме в ръце документи и бележки, а въздухът над нас подгизма от общото гражданско напрежение. 

От другата страна на своеобразната гранична бразда, поместена между светещата линия и гишетата, седят три служителки. Стабилни и сигурни са зад окопите си. Ние може да сме много, но те са институция, оградена от дебели, закалени стъкла, неонови ленти и портативни пилони с въжета. Като някакви полезни изкопаеми са, като антики в природонаучен музей, като Тракийско златно съкровище, изложено пред любопитния взор на тълпата. Най-вляво, съвсем до стената на това подземие, е едрогабаритна дама с руса неподдържана коса и очила. Нервна е точно толкова, колкото и останалите две, за чието внимание се бори опашката. Никой от нас, подредените гръб зад гръб, не смее да мръдне - знаем си, че обезформянето на една опашка води до безредици вътре в самата нея. Току-виж някой се поприсламчил половин стъпка напред и те изпреварил в съдбовния миг, когато очите зад гишето те погледнат очаквателно. Мълчим като на помен, гледаме студено, под вежда следим динамиката на опашния организъм и негласно мечтаем да сме навсякъде другаде, но не и тук. 

Работен ден в “Агенция по вписванията”. 

- Абе, паднАла се е тринайста тема! Тринайста тема се е паднАла! Знаете ли коя е, че така само по номер не моа се ориентирам, че го неам конспекта в мене?

Въпросът се въздига в административната тишина, произведен от русата служителка в ъгъла. Очевидно е отправен към двете й колежки зад стъклената барикада, затова и никой от опашката не реагира. Не, че знам отговора, но без да искам вътрешно започвам да се притеснявам, защото знам до какви характерологични патологии може да доведе неосведомеността по темата у служителката, дето пита. Спонтанно притаяваме дъх - всички усещаме, че за нас като цяло е важно госпожата да е в добро разположение на духа. Колежките обаче вдигат рамене. Никой не знае какво се крие зад тема тринайсет на общата матура по български и литература за завършващите училище. Напрежението наоколо отбелязва още една позиция нагоре. 

- Има ли некой за завещания? За завещания, питам, има ли някой да чака? - се провиква същата госпожа с тема 13 към нас, чакащите. Мълчим, явно никой не е за завещания.

- Ми като няма за завещания, я елате тези, дето сте с незаверени копия! 

Аз съм на опашката, защото ми трябва заверено копие от нотариален акт. Не стоплям обаче свещената служителка сега за кои е благоразположена - за тези, дето в момента нямат още заверени копия, ама искат да имат, или за онези, на които им вършат работа и незаверени, ама тя трябва да им ги миропомаже.

Да питам не смея, защото може да предизвикам гнева Зевсов. Въпроси имаш право да задаваш само, ако си от вътрешната страна на гишето - отвън ли си, само отговаряш или мълчиш. Пък и до този момент тук не е имало кого да питам за каквото и да било. Два часа по-рано съм се въртяла като обезглавена кокошка първо на горния етаж в търсене на ориентир къде да се наредя, защото опашки има пред всяко гише. Изчела съм десетки пъти една и съща разлепена по навсякъде табела, на която с дебели, агресивни букви пише “Служителите на дават консултации”.

Вътрешното ми гражданско чувство на българка, вряла и кипяла по администрациите, е разчело това послание като по-модерен, но все така категоричен вариант на “Тук не е информация”, затова не съм и посмяла да навляза в аурата на нито един служител и кротичко съм си кацала от гише на гише. Загубила съм време от живота си, за да пиша заявления, които, разбира се, са се оказвали не точно онези, които ще ми свършат работа. След безсмислено висене една жена от другата страна на стъклената преграда все пак се е смилила над мен и с остър тон като за бавноразвиващ се ми е дала команда да отида на гише 3 или 4. Отишла съм. Там зъл клонинг на предишната ме е нахокал, че за мен имало единайсет страници документи, пък аз не съм знаела кое по-точно ми трябва. Обаче аз съм се снишила, засрамила съм се видимо и гневът й леко се е стопил.

Навела съм се в лек поклон пред нея и държавната й институция - заради дребния си ръст не достигам до специалната дупка в средата на отделящото стъкло, сложена там да служи като звуков канал за връзка между индивидите от двете страни на барикадата. Нещо като безопасен свързващ елемент между държавата и нейния гражданин на територията на администрацията. Говоря през процепа, предназначен за подаване на документи, с леко наклонена глава и наострен до убождане слух.

Усилието си е само мое - служителката няма порив нито да говори по-високо, нито и тя леко да се наведе, за да ме улесни да я чуя, камо ли пък да повтори това, което вече се е отронило от устата й. По поривистия й жест с показалец, сочещ някъде надолу съм предположила, че трябва да сляза на долен етаж. Нямала съм никаква идея какво ще диря там. Е, слязла съм, видяла съм опашката от началото на този разказ и просто съм се наредила - все нещо ще се случи на края и на тая опашка, нали?

С тази предистория и в абсолютна сигурност, че пак нещо ще съм объркала, все пак се престрашавам да се явя пред свободната служителка, дето се интересува коя е тема номер 13. Поздравявам, очаквано не получавам отговор. Грабва листата от ръцете ми, оглежда ги под око и ме пита “за какво Ви е това”. Тръгвам да обяснявам, препускам през думите, понеже я виждам как се изнервя, че изобщо се налага да говоря. Отегчена, все едно й чета Устава на БКП, тя ме прекъсва: “Емиии на вас ви трябва заверен документ! Какво идвате тука ?! Ясно казах, че викам тези, дето са за незаверени! При колежките сте, само ми губите времето!”

Връщам се с наведена глава на опашката. Над врата ми тежи вината, че съм погубила около три минути от житейския път на една държавна служителка, на една труженичка, пазителка на административния ред. В подобен грях изпадат и още двама-трима, грешно дръзнали да си пробват късмета при нея. Омърлушени и съкрушени, чакаме отново. В този момент от горния етаж, като от светлата страна на света, слиза възрастна жена, може би някъде в своите осемдесет. Облечена е с долнище от анцуг и раздърпана сива фанела. Носи подпетени мъжки обувки и мило се усмихва. Едва се подпира на бастуна си, посредством който някак е е успяла да се пребори със стъпалата, водещи тук от горния етаж.  

- Добър ден на всички! - казва жената и гласът й неестествено меко се разлива над нашата озъбена общност.

Разбира се, никой не отговаря. Какъв ти добър ден, моля ви се, тя подиграва ли се?! Пък и всяка добронамереност е подозрителна за нас, българите - така, както ни любеничи, току-виж със сърнешки скок се озове пред гишето и ни предреди всичките! Все така мило възрастната дама пита плахо за едно и също ли се редим. Аз, като вече гърмян заек и новоназначен административен регулировчик, обяснявам какво точно правят трите жени зад гишетата и как за завещания и незаверени документи се ходи при русата дама в края.

Докато разпореждам, осъзнавам, че тук наистина няма нужда от информационно гише! Системата се самогенерира от кадри по гениален начин -  хората се редят и престояват тук достатъчно дълго в лутане, след което в крайна смутка усвояват нужната информация, която на свой ред предават после на всеки новодошъл.

След прекараното време по опашки и черни сблъсъци с работещи в сградата, всеки гражданин придобива задоволително ниво на информираност и от своя страна започва да работи като координиращ, неплатен и нещатен служител на агенцията, като информира новодошлите. С течение на часовете тук непрекъснато се генерира нова и нова вълна на информатори, така че не е необходимо да се отваря служебна позиция за такъв специален човек. Та ето ме и мен в качеството си на достатъчно вряла и кипяла в агенцията, за да мога да помогна на новопопадналата възрастна жена. Тя ми благодари от сърце, сякаш съм й утроила пенсията, и чинно се нарежда отзад. Прекалено сме угнетени, за да ни мине през акъла да й отстъпим, защото е възрастна. А и аре ся стига с тия номера - да вземе да прати син, дъщеря, внук, съсед! То не се знае дали пък точно на тях не им върши някаква услуга - нарочно да ходи по администрациите, че хората да й отстъпват и да си върши работата по-бързо от нас, работещите! 

Петнайсет минути по-късно отново идва и моят ред. Светнала от щастие се построявам пред гишето най-вдясно. Служителката не е от най-върлите - дори не ми се скарва много, че съм сгрешила номера на папката, в която трябва да ми намери документа. Докато го търси някъде си обаче, възрастната дама се оказва приета от младата инспекторка от другата ми страна. Въпреки младостта си, тя е от най-бързо озверяващите. 

- Нотариалните актове за имоти отпреди деветдесета са в другата сграда! - изстрелва тя със скоростта на свръхзвуков самолет в лицето на дамата с бастуна. 

- Моля? - недочула е тя. -

Казах, че нотра-ве-ти-прди-деесета-савдугта-ада! - повтаря още по-светкавично и с впечатляващо неразбираемо инспекторката.

В този момент ми светва, че тая жена и да я съкратят, има едно умение, което винаги ще й докарва пари - умопомрачителна скороговорка! В момента обаче не е добра идея да й го предлагам - имам чувството, че със следващата реплика от устата й ще излезе изпепеляващ огън. 

Възпитаната възрастна жена леко притреперва. Мачка ъгълчетата на листа, който държи и не знае какво да каже. 

- Извинете ме, аз понеже влизам в една възраст, в която ми е малко трудно да разбирам, а пък трябва да се погрижа за някои неща…

- Еми аз обяснявам, бе, госпожо, два пъти! Какво още трябва да Ви кажа, за да разберете, че трябва да отидете в другата сграда, това на улица Веслец, дето Ви го пише тука по справката, не е при нас!

- Ох… - изстенва жената - да, сега разбирам, да, не е при Вас. 

= Ми не е, ми, аз нали това Ви казвам! Ми четете ги тия неща, ние тука така на всеки, ако трябва да обясняваме, знаете ли че и един час работа няма да свършим! То всеки идва, всеки пита, всеки бърза… И ние трябва на всичко да имаме отговори! То как да не откачиш, в крайна сметка! То и ние сме хора, и ние души носим…

- Да, да, аз просто не чух…

- Е то е най-лесно така - не сте чули и това е. Ние пък как пък всичко чуваме, не знам! Ето и сега - стоя тук и чувам как там в опашката хората са недоволни, че ни губите времето, защото всеки бърза, всеки иска.

- Аз, аз… аз много съжалявам - простенва жената и видима мервенина плъпва по бузите й - много съжалявам…-

- Ма няма за какво да съжалявате, то… Всъщност за какво съжалявате?! - сепва се младата инспекторка.

- Аз много съжалявам, наистина много съжалявам, че така… без да искам… Ви накарах да се напрегнете…!

Тук не издържам и обръщам очи към съседното гише, за да видя дали в този словесен обстрел няма все пак някаква ирония, която не съм уловила. Не, няма. Възрастната дама едва се държи на краката си, бастунът й я подпира да не се строполи, а тя се извинява на арогантната млада инспекторка от другата страна на стъклената преграда, че я е накарала да се напрегне!

“Защо просто не помогнете на дамата, като й обясните едно по едно какво трябва да направи?!” Питам на висок глас. 

Не искате да знаете какво последва. 

Не искате, защото знаете. 

Размяна на остри реплики, някои дипломатично помирителни гласове от опашката, които просто искат да си свършат работата, неловко мълчание и издишани многозначителни коментари от двете страни на административната барикада. Всички сме оскотели и с оголени нерви. Близо петдесет човека като петдесет готови за избухване гранати. Кълна се, че ако имаха право да използват камшици, трите служителки досега щяха да са ни строили в две редици, да са ни подстригали нула номер и да са ни накарали да скачаме с изплезени езици през огнени обръчи за наказание. Ако пък имаха пистолети, направо не ми се мисли…

В този момент откъм мястото на онази със завещанията се чува стенание. Изпада като воденичен камък от устата й и приковава вниманието на цялата озъбена общност на подземния етаж. 

- Ле-леее… тринайста тема на матурата било Елин Пелин! Е дъщеря ми тая сутрин баш това вика - “Всичко да се падне, мамо, само да не е Елин Пелин!”! И гледай ся късмет!… Е кАжи ми ся тва честно ли е?!

Леко, с финес извивам поглед към опашката. Едва прикрито, мъничко ехидно, видимо удоволствие се разлива по изострените лица на всички. Опашката безмълвно си е поела дъх и облекчено го е издишала в траничната зона на непристъпност. Русата, възпълна служителка с очилата и дъщерята, дето не си е научила за Елин Пелин, неусетно е поела енергията ни като доза фини прахови частици.

Доволството ни се разнася в подземието като висока радиация и видимо само за заразява административната диктаторка. Чувстваме се донякъде отмъстени, макар и чрез една слаба оценка в дипломата на едно момиче, имало нещастното съвпадение да се окаже дъщеря на дехуманизирана  държавна служителка. Някак всичкото чакане, бутане, ръмжене, снижаване и гърчене, всичкото треперене пред табели и мънкане под носа на човечета на държавни постове рязко придоби смисъл. 

Тихото, но вечно отмъщение на съдбата, този път се яви в образа на тема от конспекта по български език и литература за зрелостния изпит 2019! И по волята на всевишния баланс придоби образа на Елин Пелиновото творчество.  

бюлетин

още рестарт