Блус за свършващото лято

Има едно момче, което плаче. Увисналите му рамена се поклащат в ритъма на сълзите и крещят за тежестта на неговото страдание. Човек би си казал, че любовта на неговия десетгодишен живот го е напуснала завинаги или че някой е изпочупил всичките му играчки. Или трябва цял уикенд да пише домашното за частните уроци по математика. 

Не. Не е това.  

– Защо плачеш? 

– Защото лятото ще свърши. 

Момчето плаче по отминаващото лято. Брои всеки ден, в който то се изнизва към своя завършек и усеща приближаващата есен, която, макар и красива, е предвестник на зимата. Лятото бяга по календара като спринтьор, прицелил се в олимпийското злато – профучава край всекиго и всичко и няма как да бъде спряно. Момчето дори не иска да излиза от града и да отиде на море, защото времето ще отлети още по-бързо. Не се плаши, че ръцете му ще останат празни и отказва да сложи пясък, сол и слънце в джобовете си. Но изведнъж пердето му пада и самото то се впуска в надпревара с часовника, сякаш се надява, че ще стигне пръв до финала. Единствено в почивките, докато си поема въздух, то извежда календара от джоба си и установява, че Апокалипсисът наближава. 

И ето че лятото почти се е изтърколило и идва септември. Очакването за край е било по-тежко от самия край. Приближава се не Апокалипсисът, а училището, което не е толкова лошо. Там мъждукат няколко сродни души, чиято липса е чувствало през изминалите месеци.  То ще им занесе мидите, рапаните и пясъка на летните си преживелици, ще ги нареди внимателно върху земята, за да ги разгледат с любопитството на младостта си. 

Може и да не си плакал и да си се наслаждавал на лятото с пълни гърди от неговото начало до златистия му край. Може да си бил прекалено зает със задачи или приключения, за да затънеш в размисли по отминаващото време. Може изпадането в екзистенциални дилеми в предтийнейджърска възраст да не е твоето нещо. Но няма как като дете да не си усещал убождане от мисълта, че лятото ще свърши. Мисълта, че искаш да заживееш вечно в един от неговите безметежни дни, часове или минути. 

По неумолимите закони на природата ние растем и трупаме опит и усещания. Да заживееш вечно в един щастлив миг е рискована сделка – направо би могъл да се гръмнеш от отегчение. Защото всяко повторяемо действие води до нетърпима скука, а може ли да има по-нетърпима от вечната скука? 

Училище и приятели. Това е един напълно достоен край на лятото. Част от естествения кръговрат на детството. За по-възрастните обаче остава връщането на работа, след като си успял да се откъснеш за седмица-две от делничния живот, а правото да бъдеш пълен безделник е полузабравено в миналото. Остава и вечният въпрос дали си  успял да затвориш дотатъчно невидимо вино от глухарчета, преди да усетиш миризмата на печени чушки? 

Как да се пребориш със свършващото лято? Изпадането в меланхолия или в съвсем лека депресия никак не е за подценяване. Това ти дава възможност да спуснеш пердетата, за да закриеш слънцето, което ще топли все по-малко и по-малко в идните седмици. Да въздишаш сърцераздирателно и да се взираш с празен поглед в празната си стая, преди да заспиш. Или да разполагаш с прилично оправдание, когато не ти се става сутрин и не ти се ходи на работа. Да полежиш още някоя и друга минута, защото светът те е притиснал с така присъщата му несправедливост. Да си пуснеш тъжна музика и да се дереш фалшиво, изпитвайки удоволствие при мисълта, че дори не можеш да пееш. Всичко, което трябва да направиш после, е да оставиш есента да те извади от това състояние и да се отпуснеш в нейните меки тонове. Не е лоша идея междувременно да прокарваш мисли как през зимата ще имаш основателни причини да се сгушиш под завивките. Гледката на ръсещия се отвън сняг не е за пропускане, а въпросът за зимата не важи за любителите на зимните спортове. Блажени са те! 

Историческата възможност, която върви редом с историческата 2020-а година, също е налице. Защо да тъжиш по някакво си отминаващо лято, когато лято в традиционния му смисъл нямаше? До последно не се знаеше дали такова изобщо ще го бъде. Накрая се оказа, че можеш да пътуваш, но колцина бяха тези, принудени да си вземат отпуски. Или се падаш в графата на избраниците, или в графата на тези, на които лятото им беше отказано. Как да се тръшкаш за личните си драми в период на всеобща драма? Нещата можеха да бъдат къде-къде по-зле? На никой не му е ясно какво ни очаква през есента. Може би тогава дори едно нереализирано лято ще бъде лукс? А всичките му там сметки за това как да пътуваш, така че да е най-безопасно, изнервянето, че в страшно много заведения дори не си се натъкнал на насъщния сапун, а ръцете ти са изнурени от прекомерната употреба на дезинфектанти... Това са просто бели кахъри. 

Друга възможност предлагат протестите – хем ще ангажиращ съзнанието си с нещо, хем ще се чувстваш полезен за обществото. Можеш да разпънеш палатката си на Орлов мост, да  хвърлиш три кофи пясък и да ползваш надуваем басейн с предвидливо осолена вода, за да най-сетне да се добереш до плажа. Ако си късметлия, софийските чайки няма да те подминат, ще озарят душата си със своето крякане и така ще направят преживяването още по-автентично, а вместо еднообразната музика, ехтяща в деветдесет процента от заведенията в страната, ще се наслушаш на лозунги и тъпани. 

Лятото ще свърши. И точка. А момчето ще започне да отброява дните до началото на следващото лято. И този път няма да плаче, а ще се смее. Защото по-добре е да броиш до начало, отколкото до край.