Писателят Георги Тенев: „Книгата е спасение“

Среща малко преди премиерата на новия му роман „Балкански ритуал“.

За кого е романът "Балкански ритуал“?

Литературният труд не може да има само естетическа цел. Книгата е спасение. Кой има нужда да бъде спасяван и от какво? От една страна – интелигентният читател има право на нещо, което да го извади от скуката, от клишетата. Но съществуват и по-големи опасности, от които някак трябва да се избавим – отчаянието, че сме останали сами. Че няма компания от хора, които мислят еднакво и мислят в посока на позитивно търсене. Не само търсене на ползи и неща "за себе си“, а за общността, за общото... за групата. Да го кажа дори с тази странна в случая дума – групата. Ние сме някаква общност от хора, тук и сега. Преди да говорим за нация, преди дори да говорим още за народ (а иначе – колко лесно се хвърля в употреба тези думи, и колко често, от кого ли не!) още преди това, ние сме една уязвима група индивиди. Обединяват ни разни неща, като език и общи чувства. Разделят ни много повече неща...

Там, между обединяващото и разделящото, е мястото на идеалните неща, на колективния морал. Написал съм книга, която проблематизира теми от колективния морал: за кражбата (на публични активи и на идеи; лъжата за мотивите да се прави политика; вярата/неверие в светските и църковни институции и лидери; склонността на хората да се вглеждат в суеверия и пророчества повече, отколкото да строят рационални планове; завистта; смелостта и страхът да се противопоставиш на системата).

Значи, книгата е за онези читатели, които си задават въпрос дали са ограбени (или някого сами не са ограбили), дали в нещо вярват (или вече в нищо), дали биха платили високата цена за свободата си (често това минава през погазване на закони, през неща жестоки и рискови, но така е със скъпото нещо, свободата). За справедливостта също – дали не е дошъл моментът, когато само със сила и от първо лице е възможна справедливост?

Мен ме интересува много и скромният, "единичен“ човек, който не иска (и не може) да бъде част от групировка, пасмина, силова или идеологически сплотена група. Който и на изборите гласува, защото се чувства задължен и отговорен, а не защото е партиец. Който се колебае и не смее да поеме по пътя на радикални решения. Той просто иска да е честен, да оцелява достойно, да не лъже. Мъчи се да не става част от баналната корупция в ежедневието, нито от по-сложните ѝ форми, защото това му ограбва съня и го кара да се чувства болен.

Този човек, който си дупчи билета в рейса, който внимава какви жестове прави, защото знае, че децата му ще поемат видяното и ще го повторят. Този "нещастник“ или поне "наивник“, казано така на фона на настъпващия цинизъм. Точно той ме интересува. В този смисъл, романът "Балкански ритуал“ може и да е за абсолютни циници – нека видят как биха изглеждали те самите през очите на този, скромния, непригодния човек...

Очаквате ли да разсърдите някого с романа си? Дали той ще стресне някого?

Художественото произведение може да си позволи всичко, само без едно нещо. Една книга може да е дръзка, лоша, смела, новаторска, бунтарска, неразбираема, цинична, жестока, всякаква. Само няма право да бъде скучна.

Какво е "Нов реализъм“? Кои други автори и романи влизат в този жанр?

Не знам кой е формулирал такова понятие и какво точно се има предвид, защото един реализъм може да е нов, а може и да е архаичен. "Нов“ плюс "реализъм“ не прави комбинация, която е направление само по себе си. Или група. По-важно в случая е "НОВ“, ако разбирам правилно въпроса. И ако отнасям това към себе си. За мен е ценност това новаторство. Аз дълго търсех своя герой, ветерана от Ирак. Но той именно е новият човек в литературното действие. Преди никога не сме имали такъв персонаж, защото той дойде с новите времена. Сега вече страната ни е част от световната сцена на политическите действия, постоянно продължавани с инструментите на войната. Жертвите, които нацията ни дава, не са маловажни, защото са реални хора, да не говорим, че никак не са и малобройни. И в ума ми се появи този нов български войник, въвлечен – както и преди десетилетия – в една доста чужда, някак неразбираема война. Но от войната се връщат ветерани, хора с ново зрение, с поразени и обогатени чувства, сетива, интуиции. Комисарят Колев в "Балкански ритуал“ започва своя война тук, в страната, в малката гранична зона. От този сюжет започна всичко и той въвлече постепенно всички и всичко по вертикалата на властта. А и по вертикалата на историята, чак до Ватикана и Али Акджа.

Колко време и как се готвихте да напишете "Балкански ритуал“? Романът показва не само завидни познания в криминалистиката, историята, политиката, военното дело, философията, но и в теологията.

Книгата е написана за около две години. Подготвящи текстове за нея имам от преди пет и повече години. Когато пиша, аз живея в този свят. Може да се кажа, че вървя към края на текста, за да напусна описваната реалност. Да се справя с нея. Да избягам от границите ѝ , да емигрирам. И да оставя други (читателите) да я обитават, да търсят решение на загадките, престъпните комбинации и моралните дилеми вътре.

Представяте ли си го като филм?

Не искам нищо да си представям. Тази книга достатъчно ме измори. Шест месеца преди публикуването ѝ, когато вече се работеше основната редакция, си дадох сметка, че е прекалено мащабен текст и сам си наложих да го съкратя, да стегна историята. Това беше трудно, много трудно действие, да я сведа до малко над 500 страници. След тази работа нямам сили за повече взаимодействия с текста. Ако някой види в него филмов сценарий – може би.

Мислите ли, че министър-председателят би прочел Вашия роман, за да провери доколко образът на единия персонаж напомня на него?

Никакви идеи нямам за това какво би чел и какво не един държавник днес. По-важно е дали това ще му бъде полезно. Мен ме дразни втвърдената представа за нашите министри и министър-председатели като за някакви аристократични фигури. За да е демокрацията истинска, на първо място трябва да проумеем, че аристократ е всеки отделен човек. И че тъй наречените хора "от властта“ са не повече от мениджъри, администратори на колективни блага и енергии. Разликата е не в правата и "екстрите“, които имат, а в отговорността, която носят. Ако не го разбират или са забравили, ще им го напомни историята. Драматично е, че изкривената система май не може вече да бъде върната назад.

Властта като че няма как да се озове в ръцете на хората. Все повече процеси се случват заради взаимодействията между определени клиентели. Сигурен съм, че рано или късно всеки лидер започва да съжалява за това, но процесът (май) е необратим. Такива неща водят до ексцесии, до революции и радикализъм. Но за това има цял един друг роман, "Български рози“.

Смятате ли, че романът може да има силата да променя?

Само любовта има силата да променя – да променя хората и дори физическия свят. В "Балкански ритуал“ има една малко парадоксална сцена на среща между отхвърляната от църковните среди жена-пророчица (леля Верга) и един много висок по ранга си духовник от Светия синод. През "стени от злоба“, така да се каже, тяхната среща става възможна. Някаква особена, абсурдна близост. Смятам, че ние имаме нужда от абсурдната близост с другия. От абсурдната любов. В същото време, връзката на един зловещ престъпник (Вълка) с една много различна от него жена, също е форма на любов, но много извратена. Не заради самото престъпление, което е намесено, а заради користта. Това ерозира любовта.

Как стоят неговите послания в навечерието на евроизборите?

Образите от книгата може да са метафора на реално случващото. А може и да бъдат гледани в друга, по-чиста светлина. Аз всъщност нямам послания. Аз опитвам да накарам читателя, съвременния човек, да започне да се съмнява в своята всеобхватност, в своя рационализъм. Иска ми се той да усети празнотата, която остава след всички материалистически опити "да се подреди светът“. Да се усъмним в своето всемогъщество. Човекът, съвременният особено, е изнежен, крехък, наивен и от това лесно става зъл. Губи благородството си. Това не е послание, това е огледалото на романа.

Вълнувате ли се от критиката, доколкото има останала такава в България? Литературната. И въобще.

Уви, през последните две-три години на няколко пъти ми се наложи аз самият да пиша критика. Не ми е работа, не обичам, усилията са големи, а възнаграждение почти никакво. Но трябваше да го направя, защото с изумления видях, че за определени книги-събития или интересни театрални факти просто няма достатъчно критическо говорене. Потъват в тишина, докато за съвсем случайни опити се хаби време и мастило, заради рекламата и провинциалния навик да харесваме това, "което се харесва“. Жал ми е за една културна ситуация, в която вложената енергия и талант потъват, затова бях провокиран да пиша. Или когато виждам, че дадена тема се маргинализира, изтласква се на тихо и безшумно място, където да хване паяжина и да я пенсионира времето. Защо? За да не ни дразни, за не ни смущава живота. Затова написах текстове за някои неща, които има опасност да бъдат подценени. Или поне да не бъдат обсъдени. Културата е общност, тя трябва да се случва в словесното ни общуване, иначе – за какво е цялото усилие?

На кого бихте подарили тази книга?

Вече съм я подарил, като съм я написал. Не на последно място – аз държа на качеството, на високия стил, на изпипаните неща, направени изящно. С редакторката Татяна Джокова сме положили усилие да покажем един такъв художествен факт, мащабна книга с много прецизно слово, което е разнообразно и в него няма монотонен стил, а се сменят стилове, редуват се различни гласове.

Романът може да откриете тук, а повече информация за премиерата на 27 февруари ето тук. Ще чуем гласа на романа благодарение на прекрасната актриса Весела Бабинова.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция