Тиери Клифа за филма „Най-богатата жена на света“

Тиери Клифа е френски режисьор, сценарист и бивш кинокритик, роден на 29 април 1967 г. в Париж, който започва кариерата си с филмови рецензии в списание Studio, преди да дебютира с късометражния филм „Émilie est partie“ (2001) и пълнометражния „Une vie à t’attendre“ (2004). Филмографията му включва драматични истории като „Le Héros de la famille“ (2006), „Les Yeux de sa mère“ (2011) и „Tout nous sépare“ (2017), където често изследва семейни конфликти, социални напрежения и емоционална сложност чрез силни актьорски състави с Катрин Деньов, Марина Фойс и Николас Дювошел.

В интервюто си по повод „Най-богатата жена на света“ (2025) Клифа разкрива, че филмът е вдъхновен от скандала „Афера Бетанкур“, но е превърнат в универсална фикция за скритата власт на влиятелни фамилии, колаборационисткото минало и ежедневния антисемитизъм, поднесени с комедия и дистанция благодарение на Лоран Лафит и Изабел Юпер. Той подчертава избора за сдържан лукс в декорите и костюмите, интимните близки кадри и употребата на черни екрани за структуриране на полифоничното повествование, което подчертава невидимата мощ на парите и уязвимостта на героите – теми, които са постоянен мотив в цялата му кариера.

Филмът „Най-богатата жена на света” е отчасти вдъхновен от така наречената „Aфера Бетанкур”. Как тази история привлече вниманието ви?

Започнах да следя случая веднага щом се появи в медиите. Но отвъд медийната истерия бързо почувствах нуждата да разбера какво се случва - както на лично, така и на по-универсално ниво. Четях, проучвах, опитвайки се да погледна отвъд медийното отразяване и да разбера какво всъщност е заложено на карта. Това, което открих, беше сложна, дълбоко човешка история. Това е една трогателна семейна сага, изпълнена с тайни, която се развива в контекст, до голяма степен неизследван във Франция: този на влиятелни фамилии, изградили влиянието си в сенките - особено чрез сътрудничество по време на войната.

Тогава осъзнах, че мога да използвам този материал, за да създам нещо ново. Не за да разкажа за пореден път една сензационна новина, а за да изградя една фикционална и универсална история. Тогава разбрах, че искам да я превърна във филм.

Филмът често е доста забавен, особено благодарение на героя Пиер-Ален Фантен, изигран от Лоран Лафит. Защо избрахте комедията като начин да разкажете тази история?

Заедно със Седрик Анже, а по-късно и с Жак Фиески, избрахме комедията като начин да подходим към тази дълбоко човешка тема с известна дистанция. Целта не беше да предизвикаме съжаление към емоционалните борби на свръхбогатите, а по-скоро да покажем как парите усилват напрежението в човешките взаимоотношения. За мен това не е история, която трябва да бъде съдена, а такава, която трябва да бъде наблюдавана. Тя повдига въпроси, понякога може да бъде разтърсваща - и точно това я прави толкова завладяваща.

Една от основните теми на филма е участието на семейството в колаборационизма и антисемитизма. Беше ли важно за вас да засегнете тази тема? 

Беше от съществено значение, защото именно това първоначално ме привлече към историята. Не подходих към темата като към послание, което трябва да бъде заявено, а като към подтекст, който преминава през цялото повествование и му придава напрежение и дълбочина. Ако филмът има политическо измерение, то се появява почти въпреки себе си, то се появява естествено от тежестта на историческата истина.

Никога не съм искал този аспект да засенчи комедията или фикционалната драма, но смятах, че е важно да не го пренебрегвам. Това, което изобразявам, е един вид небрежен, ежедневен антисемитизъм, вплетен в начина, по който са изградени някои от тези герои - в техния свят и тяхната епоха.

Как подходихте към сценария и режисурата на актьорите, имайки предвид, че героите често са доста антипатични?

Никога не съм се опитвал да направя тези герои симпатични или да предизвикам емоционална привързаност към тях. Важното беше да остана възможно най-близо до тяхната вътрешна същност. Те са едновременно чудовищни и крайно инфантилни. Ако се проявяват емоции, то е чрез тяхната уязвимост, тяхната самота. Бях решен да избягвам патоса. Това са герои, които са по-големи от живота, белязани от своето време, уникални, понякога прекалени, и именно това ги прави толкова очарователни.

Не бива да се страхувате от техните тъмни страни.

След като бяха въплътени на екрана, актьорите не се опитаха на всяка цена да ги омекотят или да ги направят симпатични. Те ги изиграха, без да ги съдят и без да се опитват да ги оправдаят - и точно това придаде на историята тази сила.

Как Изабел Юпер, Лоран Лафит, Марина Фойс и Рафаел Персонас успяха да придадат своя отпечатък на тези роли?

Изабел Юпер играе Мариан, жена с много лица – ту съблазнителна, ту крехка, ту твърда, ту силна.

Марина Фойс изпълнява ролята на нейната дъщеря и наследница Фредерик, затворена фигура, мълчалив наблюдател на интимната драма. Нейният герой страда, без да го изразява открито, и именно тази непроницаемост Марина успява да направи дълбоко трогателна.

Лоран Лафит, в ролята на фотографа Пиер-Ален Фантен, внася контролирана енергичност в образа. Той никога не изпада в карикатурност, което е забележително, предвид естеството на героя.

Рафаел Персонас играе ролята на иконом – на пръв поглед второстепенна фигура, която постепенно става централна. Той е човек, смазан от системата, на която служи, заклещен между лоялност, класова динамика и механизъм, който е далеч извън неговия контрол.

Каква емоция се стреми да улови вашата режисура чрез интимността на близките кадри?

В този филм всички се наблюдават и анализират взаимно. Взаимодействията им са изпълнени с известна прямота, дори конфронтация, а близките кадри позволяват тази интензивност да се прояви. Това създава усещане за интимност и съучастие със зрителя. Тъй като тези герои съществуват в свой собствен, почти затворен свят, камерата се стреми да проникне в него отвътре.

Как подхождате към присъствието на парите, било то очевидно или загатнато?

Френската висша буржоазия е социална класа, която рядко се изобразява в киното – с нейната история, нейните закони и затворен свят. Заедно с Хишам Алауи, нашия оператор, поставихме едно правило: нищо не трябва да изглежда показно или лъскаво. Напротив, всичко трябваше да бъде представено със сдържаност, почти неутралност. Декорите включват красива къща с прекрасна градина и елегантни предмети, но нищо не е поднесено като демонстрация на богатство. Този вид лукс ме очарова: този, който не се показва, но се усеща навсякъде.

Работих с Ив Мартин по продуктовия дизайн и нейният принос беше от решаващо значение за тази визия.

Богатството се изразява и чрез облеклото. Как подходихте към дизайна на костюмите?

Заедно с Юрген Дьоринг и Лауре Филемер отделихме голямо внимание на костюмите, защото те казват толкова много, без да бъде произнесена и дума. Например персонажът на Изабел Юпер носи 70 различни тоалета през целия филм - нито един от тях не се повтаря. Исках усещането за лукс да бъде едновременно видимо и невидимо: нещо, което се възприема, което се усеща като тайна, но никога нещо очевидно. Това са герои, които правят всичко, за да не привличат вниманието към себе си - и точно в това се крие тяхната сила. Костюмът се превръща едновременно в броня и в кодиран език.

Филмът включва изненадващо музикално включване. Какво ви вдъхнови за него?

Тази сцена се получи съвсем естествено. Когато Пиер-Ален Фантен води Мариан в нощния клуб, сякаш се отваря врата към един друг свят - свят, който тя не познава и в който никога не би влязла сама. Той се опитва да й покаже всичко, което би могла да бъде, всичко, което остава извън нейния обсег. Песента, изпълнена от самата Ан Броше и написана и композирана от Алекс Бопен, се превръща в един застинал момент, почти извън наратива. Тази сцена казва много за уязвимостта на Мариан.

Направихте смел визуален избор, като вмъкнахте черни екрани през целия филм. Каква беше вашата цел?

Това беше стилистично решение, което взех доста рано. Филмът е полифонично повествование и черните екрани помагат за структурирането му. Реших да запазя медийно наситеното измерение на оригиналната история, неизбежно пречупено през призмата на общественото мнение. Тези черни екрани ни връщат към публичното измерение на аферата, но преди всичко позволяват перспективата на всеки герой да се прояви независимо от диалозите.

Тиери Клифа Най-богатата жена на света Изабел Юпер