Джулия Каминито за болестта, която (не) съществува

Джулия Каминито завършва политическа философия, но работи като редактор за римското издателство „Джулио Пероне“ и сътрудничи на различни периодични издания. Главен герой на новия ѝ роман „Болест, която (не) съществува“ е Лорис. Той подозира, че страда от нелечима болест, ала никой не му вярва освен едно въображаемо създание на име Катастрофе, което приема различни форми: гълъб, котка, вълк, риба, и запълва пространството около него. Болестта, от която Лорис се страхува, става главен герой в тази проникновена книга. Но дали само в нея?

В тази литературна среща Каминито говори откровено за личния си опит с хипохондрията, за отражението на пандемията върху начина, по който възприемаме здравето, и за сложната динамика между любовта и страха, когато невидима болест става трети участник във връзката.

Вашият главен герой, Лорис, изпитва тревожност свързана със здравето си, която лекарите не могат да потвърдят медицински. Как подхождате към писането за болест, която съществува, но е невидима, особено в съвременната култура, където все по-често се обръщаме към интернет или Google за медицински съвети?

Позовах се на собствения си опит, защото страдах от хипохондрия в продължение на много години. Тази хипохондрия беше толкова голяма част от живота ми, че ми беше наистина невъзможно да правя много неща. Просто постоянно се усещаш сякаш си болен. Мислиш, че изпитваш лека болка, фокусираш се върху тази лека болка и това я влошава. И тогава отиваш на лекар, за да те прегледа, а той ти казва, че ти няма нищо, но ти не си убеден.

Идеята се зароди след пандемията, защото по време на пандемията ние всички преосмислихме отношението си към здравето и отношението си към болестите. Всички се страхувахме от възможността да се заразим с този вирус.

Реших да създам героя Лорис и да включа в романа един сюрреалистичен герой — Катастрофе. Защото не исках да напиша автобиография или мемоар, или да говоря за себе си, а исках да използвам тези чувства, този импулс, за да наблегна на факта, че всеки иска да е здрав, иска да живее собствения си живот, иска да е млад и не иска да е изпълнен със страхове.

Джо, приятелката на Лорис, е много различна от него. Тя е активна, уверена, ангажирана със света. Защо беше важно да покажете тяхната връзка, която се влошава под тежестта на неговите психологически борби? Какво разкрива тяхната динамика за това как тревожността засяга не само отделните хора, но и близките им?

Един от основните проблеми при човек, който страда от този вид тревожност, е, че това е обща тревожност, която може да засегне всяка част от живота ти.

Може да засегне ежедневието ти от самото начало, когато станеш, отвориш очи, до края на деня. Трудно е за хората, които обичаш, които са ти близки, да те разберат, да разберат как се чувстваш, ако стоиш вкъщи в леглото цял ден или ако се чувстваш зле и постоянно казваш, че се чувстваш зле, но всъщност ти няма нищо.

Затова реших да пиша за Джо, защото тя е напълно различен характер, тя е млада жена и иска да има свой собствен живот и да бъде активна, да ходи в планината, да пътува много. Тя обича Лорис, но за нея е невъзможно да остане в тази връзка, защото те вече не общуват. А Лорис лъже и прави много неща зад гърба ѝ, защото основният му фокус е собственото му състояние. В подобно състояние на психично заболяване има много егоизъм, защото си фокусиран върху себе си и ти е трудно да разбереш как собственото ти заболяване се отразява на хората около теб.

От друга страна, исках да разгледам различни виждания за кариерното развитие в нашето общество. За Лорис е много важно да има работа, която е близка до сърцето му и до личността му. Затова той иска да работи с книги и в издателства. А за Джо работата е просто работа. Тя иска пари, за да живее живота си извън работата. Тези две гледни точки са напълно различни, но те са от едно и също поколение. И така, между тях има конфликт, защото всеки път, когато Лорис казва: „О, нищо не върви добре в издателствата, не ми плащат, какво да правя?“, тя отговаря: „Остави това и започни да работиш на друго място. Можеш да работиш като сервитьор, можеш да работиш в магазин.“ Но той казва: „Не съм учил толкова, за да работя като сервитьор, а единственото, което мога да правя наистина добре, е да чета. Това е част от мен, част от моята идентичност.“ Ето защо реших да поставя героинята Джо много близо до Лорис, но с много дълбок проблем в комуникацията на всички нива.

Наистина две много важни различни перспективи. А кой е вашият идеален читател?

Не знам дали имам идеален читател. Ще се радвам всякакви хора да погледнат тази книга, но най-вече хора, които не разбират Лорис. Знам, че Лорис е сложен характер и може да ви разочарова, защото в някои моменти той не се движи, не напредва, не разбира какво е по-добре за него. Но това разочарование у читателя е социално разочарование в нашето общество. И мисля, че когато четете книга, не е нужно да бъдете утешени от нея.

Можете ли да опишете творческия си процес? Колко чернови пишете? Колко радикално преобразувате работата си при редакция?

Мисля, че изписах три или четири чернови на тази книга, защото работих много по езика. Опитвах се лексиката да е балансирана и да избягвам повторения. Исках всяка дума да тежи на мястото си.

Всеки път, когато работя върху нов роман, пренаписвам първите глави, защото стигам до същността на книгата в хода на писането. Работих усилено върху този роман, пишех, пренаписвах, препрочитах и преработвах първата глава много пъти. Чета част от романите си на глас, за да усетя ритъма и да разбера дали всичко си има място в повествованието. Работих много усилено, особено върху тази книга.

Работите също като редактор и коректор, преподавате курсове по творческо писане. Как влияе ангажирането с работата на други писатели на вашия собствен творчески процес? Научавате ли неща за писането, докато редактирате, които после прилагате в собствените си романи?

Да, особено второто. Наистина разбрах по-добре собственото си писане, в опит да работя върху писането на други хора. Научих много за повторенията, за ритъма, за езика и всичко останало.

Обичам да работя върху романи или есета на други хора, защото за мен в момента това е много естествено. Мога да редактирам навсякъде. Работя от влака, от самолета. От друга страна, за да пиша собствения си роман, трябва да съм на тихо място, сама.

Kариерата Ви като писателка еволюира от историческа белетристика към съвременен психологически реализъм. Къде виждате бъдещето на Вашето творчество?

Опитвам се да се променям с всеки роман. Мисля, че романите ми са доста различни един от друг, дори и да има някои общи теми. И наистина ми харесва да се променям, защото не искам да се отегчавам от себе си и да пиша все едно и също.

В бъдеще мисля, че искам да напиша роман, който е отчасти исторически и отчасти съвременен. Една от идеите ми е да напиша фалшива биография на писател, който не съществува. Много ме интересува фактът, че в днешно време се обръща голямо внимание на биографията, автобиографията, автофикцията. И бих искала да си играя с тези жанрове, да ги разширя и да направя с тях нещо неочаквано.

Заигравате се със заглавието на романа, което е двузначно на италиански. Можете ли да ми разкажете повече за това?

На италиански заглавието е Il male che non c'è. И това е определението за хипохондрия. Защото, разбира се, чувствате болката. Но на италиански „male” е дума с много значения. Много е трудно да се преведе, защото „male” означава болка, но в същото време означава и зло. Затова заглавието на италиански означава, че има нещо зло, болно или лошо в теб, което усещаш, но което не съществува.

Защото ако отидеш на преглед при лекар, той няма да открие нищо. Така че книгата говори за факта, че дори да не можеш да измериш нещо с медицнски инструменти, може би то съществува за човека, който го усеща. Това е значението на заглавието.

В някои страни са решили да променят заглавието, защото думата „male” не може да се преведе правилно. Затова са решили да използват в заглавието „симптоми”. Мисля, че е интересно, защото Лорис изпитва много симптоми, много болка, много проблеми в гърдите и червата. Изпитва умора, постоянна умора, хронична умора и всичко останало. Има много дълбоки симптоми.

Той използва социалните мрежи и интернет в опит да намери отговор за себе си. Но, разбира се, това е невъзможно. Това е проблемът. Невъзможно е да откриеш нещо за себе си, като питаш лекар онлайн или търсиш решения в преживяванията на други хора. Пандемията ни научи, че всеки ще реагира на един и същ вирус по напълно различен начин. Това беше много важно за мен, когато имах хипохондрия, защото наистина ме научи, че моето тяло има свои проблеми, свои добродетели и свои пороци.

Но това е моята идентичност и аз имам медицинска идентичност, която е напълно различна от тази на другите хора.

Джулия Каминито Болест която (не) съществува СМЛФ хипохондрия