Сумрачен оптимизъм от Киото до Аомори: Разказите на Александър Димитров

Александър Димитров е роден през 1991 г. Завършва специалност „Международни отношения“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Награден е с отличие от Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, 2013 г. Печели японската държавна стипендия MEXT и през 2016 г. заминава за Осака, където живее шест години.

За книгата:
Из традиционните улички на старата столица Киото момче от Окинава докосва змиорка и това разделя живота му на до и после. Насред светлините на централна Осака млада жена преоткрива себе си, захвърлила своята неприязън към кимоното. Далеч на север парад от митологични фигури оцветява нощта на Аомори – най-снежният японски град. А между горите на Вакаяма и белите пясъци на изпълнената с фойерверки Ширахама мъж намира нещо нетърсено...

Това са само част от персонажите в този сборник с разкази, описващ крехката граница между реалност и илюзия. Под булото на привидното ежедневие, историите тук ще ви разкрият една различна, пълнокръвна Япония

„Силуети в Япония“ е твоят дебютен сборник с разкази, но въпреки това ти пишеш отдавна. Името ти е ново за повечето читатели, затова може ли да се представиш с няколко думи?

Казвам се Александър Димитров, но онлайн съм по-познат като Чарли Паркър. Прякорът няма общо с джаз легендата. Уважавам джаза, но ме изнервя да го слушам. Заех името от поредицата на Джон Конъли за детектив Чарли Паркър.

Започнах със стихове в гимназията и след известно време това кулминира с трето място на националния конкурс „Веселин Ханчев“. После поезията ми писна и се преориентирах към разказите. Участвал съм в литературни четения с други автори, а отделно съм организирал и свои собствени. Минаха десетина години оттогава...

Как се появи интересът ти към Япония?

В началото – музика, литература и аниме. Впоследствие остана чара на музиката и литературата, после анимето пак изплува за две-три години. Изведнъж преди да се усетя бях готов за заминаване.

А кога и как замина?

Самолетът ме спусна на японска територия през април 2016 г. Честно казано, до този етап се стигна малко случайно. В началото на 2015 г. един приятел ми спомена за японската държавна стипендия „Монбушо“, която посолството на Япония и фондация „Св. Св. Кирил и Методий“ организират.

В онзи период ми беше доскучало и се чудех дали пък не е време да си поразчупя бита. Реших да кандидатствам през пролетта на 2015 г. Процесът беше сравнително предизвикателен – включваше триетапен конкурс с изготвяне на предложение за научен проект и интервю пред комисия. От подаването на документите (без да знам дали ще се наредя сред единиците одобрени) до заминаването ми измина година.

В крайна сметка това импулсивно решение доведе до едно неочаквано и ключово за живота ми разклонение.

Кога написа първия си „японски” разказ и кога усети, че се задава книга?

Всъщност през по-голямата част от живота в Япония бях изпаднал в тотална творческа дупка. Даже имаше период от година-две, в които не прочетох нито една книга. Наистина нито една. Разписвах вяли концепции и скицирани разкази в стил получернова, пълна скръб. Обвинявам академичните материали и професионалните ми проекти с писане на друг тип текстове за това.

Първият „японски“ разказ написах през май 2023 г., подбутнат от подкаст инициативата на един приятел. Това беше и първата ми по-сериозна проза от поне шест години.

Концепцията за книгата изникна в края на 2023 г. През юли същата година в Хокайдо се случи престъпление, което ме заинтригува. Следих го изкъсо и се получи така, че то зададе наченките на първия разказ в сборника. Финалният елемент, подредил цялостната идея за книгата, беше един сън по време на престоя ми в Токио през декември 2023 г.

Какво в японската култура те привлече толкова, защо откриваш вдъхновение там? С какво е различна от всичко останало?

Литературата и музиката, особено по-тежката. Няма какво да се лъжем – и анимето изигра роля, но по-незначителна и временна. Вече почти не гледам, но затова пък чета обилно количество манга.

Японската музикална сцена е много дълга тема, така че нека да се фокусирам върху литературата. В нея има ексцентричност, за някои читатели даже може би понятието би било „ненормалност“, поднесена по един контролиран и хладнокръвен начин. До известна степен това важи за цялата източноазиатска литература, но в японската е още по-ярко изразено.

Харесва ми тази парадоксалност. Хем изцяло отвързваш сюжети и идеи от табута и ограничения, хем все пак ги херметизираш в рамките на подобна отчужденост. Гениално. Тази комбинация се среща много рядко в западната литература, която е по-експлозивна и показна, понякога дори преиграваща.

Сюжетите ти са вдъхновени от действителни събития или явления. Как подбра точно тези? Защо?

Смятам, че така разграничаването между реалност и фикция е още по-объркващо и интересно. Освен това откровено ме дразни розовото въодушевление, с което много автори чужденци (включително българи) пишат за Япония. Изключително явна е разликата между приповдигността на чуждата литература и атмосферата при японските автори, чиито книги са много по-заземени, много по-сурови, много по-истински.

Така че се присъединявам към трезвеността на японската жилка, но стилово я смесвам с европейските си корени. Стъпвам върху действителни събития и социокултурни елементи, за да приведа своя литературен контрааргумент. Една по-нюансирана Япония – добра, лоша, противоречива. Каквато е.

Какви книги обичаш да четеш?

В тийн годините си бях заклет фентъзи фен. След това разширих спектъра към всякакви жанрове. В момента предпочитам повествования, наблягащи на психологическото и свръхестественото. Мистерии, трилъри, кримита – важи както за съвременната литература, така и за манга сериите. Само че при мангата харесвам и драма от josei демографията, т.е. манга, писана от жени за жени.

Споменавайки съвременна литература...Почти не чета класики. Чел съм, уважавам ги, имам любими, но никога не са ми допадали кой знае колко. Малко като ситуацията с джаза. Предпочитам модерния контекст, най-вече от втората половина на 80-те години нагоре.

Какво те формира като читател?

Баща ми има голям принос за първите ми стъпки. Купуваше си книги постоянно, а и често взимаше назаем от свои приятели. Така около 2003-04 г. подхванах „Сага за войната на разлома“, „Песен за огън и лед“, „Колелото на времето“, епично фентъзи като цяло. Даже нашите ми криеха книгите (наред с кабелите за компютъра...), защото прекалявах и игнорирах училищните си задължения.

От осми-девети клас нагоре вече бях изцяло на самотек. Може би една пета от настоящия ми вкус е повлиян от баща ми. Тази една пета обаче си тежи на мястото.

На кого би препоръчал „Силуети в Япония“?

Първо – на тези, които се интересуват от Япония и искат да надникнат отвъд клишетата за нея. Второ – на почитателите на съвременна японска литература, в частност Харуки Мураками. С него споделяме фанатизма към сливането на реалното и съновното. Това е присъщо и на други съвременни японски творци като Сатоши Кон, например, на когото съм посветил книгата си. Именно Кон ме отвежда и към третата група – хора, които все пак се интересуват от аниме, манга и други модерни културни аспекти.

Книгата е подходяща и за не чак толкова интересуващите се от Япония, независимо от възрастовата им демография. Разискваните тематики са с общочовешки характер. Възрастовият диапазон на героите също е широк – най-младият герой е на седемнайсет; най-възрастният наближава петдесет.

Добре дошли са и читателите, които са изморени от цинизми и угнетяващ битовизъм. Нарочно определям разказите си като сумрачно оптимистични. В тях има тъмнина, но изходът от нея също е налице. Нима нямаме нужда от това?

Силуети в Япония Александър Димитров Япония разкази интервю