Камел Дауд: „След като ми е писано да умра, имам право на всичко“

Малцина са големите майстори на перото. Камел Дауд е един от тях. Автор на два шедьовъра: „Мьорсо, контраразследване“ и „Зебур или псалмите“, този френско-алжирски писател (получил френско гражданство през 2020 година), заплашен с фетва от 2014 година, създава творби, чийто стил заличава различията и се опълчва на манихейството. Как да избегнеш закона на общността, на принадлежността, на корените? Как да превърнеш изгнанието в сюжет за роман? Среща с един (истински) непокорен дух. 

Фран-Тирьор: Съществува свързан с вас мит, според който вие, съвсем млад, сте се скъсали с джихада заради алкохолизъм, били сте привлечен от въоръжената борба, но в крайна сметка сте предпочели бутилката… Каква е истината?

Камел Дауд: Това не е вярно. Просто легенда, вариант на стария мит, според който, за да бъдеш писател във Франция, трябва да си туберкулозен и да живееш в хотелска стая, за която не можеш да платиш… Истината е, че минах през период, когато бях под влиянието на религията, който моите противници от левицата и от крайната антиколониална левица в Алжир представят като „ислямизъм“. Аз никога не съм бил ислямист. Изкушен бях от религията. Изчетох основните мистични суфитски текстове с пламъка на юноша, лишен от сексуален живот, или по-скоро в продължение на няколко години преминах от книгите към Книгата. Причината е много проста: когато отбягваш сексуалността, накрая изпадаш в текстуалност. Освен това Коранът ме привличаше с достойно за Борхес обещание да бъда безкраен. Когато си заклет читател, мечтаеш да притежаваш една-единствена книга, сетната книга, която казва едновременно всичко. Така се обърнах към религията. Увлечението ми по исляма беше преди всичко увлечение по мистиката, суфизма, отвъдното, по текста под текста, беше същинско интелектуално приключение. Но на 18 години Книгата с главна буква вече не ми бе достатъчна…

Какво и кога ви накара да се завърнете от Книгата към книгите?

Това стана в деня, когато осъзнах, че в цялата йерархия на света (богове, ангели и пр.) аз единствен притежавам тяло. Тоест аз единствен ще умра. И че подобна привилегия предизвиква завист у всички други! Аз ще умра и никой няма да умре вместо мен. С други думи, на масата за покер аз съм най-големият залог. Хората често ми казват, че съм „смел“, но аз не съм смел, а просто решителен човек, изхождащ от принципа, че който не може да умре вместо мен, не може да живее вместо мен.

Това означава ли, че веднъж завинаги сте определили житейската си позиция, изхождайки от съзнанието за вашата смърт?

Точно така. Аз ще умра, ще загубя всичко (или ще спечеля всичко, по този въпрос все още нищо не зная) и от момента, когато осъзная това, ставам капитан на моя кораб. Аз съм първенецът в тази йерархия. Защото аз вкусвам света, студа, ябълката, целувката, глада, виното… Аз съм изгубеният капитал на всички усещания, от които боговете са лишени. И понеже ми е писано да умра, имам право на всичко. Трябва да се има предвид, че който се роди мюсюлманин, е виновен по рождение. Това е основополагащ факт. „Ислям“ означава „подчинение“. Той налага да се осланяш на другия. Аз обаче исках да си върна моето тяло. Изхождайки от идеята, че моята смъртност е мой основен капитал и най-сериозно основание да се опълча на всички вярвания, аз се деислямизирах.

Може би опасението от подобно посегателство обяснява вашата ангажираност в защита на жената?

Разбира се! Най-ощетена в това отношение е жената. Борбите за независимост, деколонизацията, марксизмът и пр. имаха за цел да освободят мъжа он собствеността, от държавата, от армията… Но в никакъв случай жената! Деколонизацията в нашите страни така и не стигна до нашите жени. Те все още са колонизирани. В това отношение смелостта е тяхна, а не моя. Смелостта на иранките ме изумява, стъписва ме, задължава ме. Тя ме разсъблича, поставя ме на мястото ми: там жените са тези, които рискуват всичко. Затова и радикалите ненавиждат жените: интуитивно съзнават, че те са най-страшните им врагове.

Защо престанахте да пишете на арабски? Защо предпочетохте френския?

Защото благодарение на френския научих две неща: да мечтая и да мастурбирам. Първите еротични текстове, които прочетох, бяха на френски. По дефиниция, с изключение на Хиляда и една нощ, такива на арабски език липсват. Ще добавя, че френският бе език, който не се намираше под надзора на дядо ми и баба ми. Можех да чета всичко без каквато и да било цензура. Отдавна съм изгубил всякакъв еротичен контакт с арабския. Аз съм рожба на дълбок парадокс. Важните мистични текстове четох на френски, а най-важните френски творби първоначално четох на арабски, преведени от египтяни. В действителност аз съм резултат от едно чудо. Рожба съм на библиографска неразбория.

Как реагирахте на фетвата, произнесена срещу вас през 2014 година от един имам салафист: Той постави под съмнение Корана и свещения ислям; той накърни достойнството на мюсюлманите и произнесе хвалебствия по отношение на Запада и на ционистите. Той нападна арабския език […] Призоваваме алжирските власти да го осъдят и екзекутират публично заради войната, която той води срещу Бог, срещу Пророка и неговата Книга, срещу мюсюлманите и техните страни. Нека напомним, че вашето престъпление са думите, произнесени в предаването „Още сме будни“: Докато в така наречения арабски свят не получи отговор въпросът за Бог, човекът няма да заеме своето място и напредък няма да има.

За нещастие, макар че фетвата не можа да ме убие, тя за малко не отне живота ми.

В какъв смисъл?

Бях принуден да преосмисля живота си в зависимост очакванията на едните и на другите. Изведнъж се превърнах едновременно в парий и в символ. А това никак не ми хареса. Трябва да се има предвид, че на Запад вие открай време се нуждаете от един Христос, от някой разпнат, от мъченик: християнството е религия на провала, чийто главен герой свършва на кръста и представя това като победа, докато всъщност той е единственият, за когото нещата свършват зле. Оттогава насам хората на Запад постоянно дирят тяло на мъченик. Ислямистите добре разбират това и разработват цяла система за налагане на чувство за вина…

Искате да кажете, че у западния човек, който вижда в арабина един нов пролетарий, нов „презрян парий“, и у западния човек, който превръща в мит заплашения от фетва арабски интелектуалец, е налице все същият виктимизиращ патернализъм?

Да, но вие все пак не убивате писателите.

Може би ги убиваме социално?

Не е същото. Истината е, че тук, във Франция, аз съм жив. Западът ме закриля, разпространява ме, чете ме… Той е единственото цивилизовано място, с което разполагаме в този момент. Амин Маалуф съвсем справедливо отбелязва: Онези, които критикуват Запада, не предлагат нищо по-добро. Там, отвъд, в Алжир, мога да умра. След фетвата бях разпънат между омразата и митологизацията и затова проявих предпазливост. Залогът бе да остана себе си въпреки призивите, които се сипеха от всички страни. Отказвах покани, защото исках да бъда приет чрез моите творби или постъпки, а не заради яростта на другите. Не приемах да ми придава стойност някой, който ме заплашва със смърт. Имам достатъчно високо мнение за себе си, за да се задоволя с ролята на жертва. Ето защо приех, че за мен е най-здравословно да не превръщам тази заплаха в център на моя живот на баща, съпруг и приятел. Продължих да живея нормално, прибягвайки до известни предпазни мерки.

През януари 2016 година вие отново предизвикахте полемика след трагедията с изнасилванията в Кьолн, извършени от мигранти, като публикувахте в „Льо Монд“ статия със заглавие: Кьолн, средоточие на фантазми, в която пишете: Сексът е най-болното място в „света на Аллах“. До такава степен, че породи особен порно-ислямизъм, до който прибягват ислямистките проповедници при набирането на „правоверни“… Колектив от историци, антрополози и социолози веднага ви обвиниха, че прибягвате до ислямофобски и културалистки клишета…

Деветнайсет университетски преподаватели! Цели деветнайсет видни професори благоволиха да ми отговорят! Какво признание! За съжаление последвалите събития доказаха моята правота. Когато публикувах статията за сексуалните нападения в Кьолн, видях как се очертава топографията на отрицанието: отначало се появи „това не е вярно“. После дойде „вярно е, но не биваше да се пише за него“. И накрая, „какво ще си помислят за нас?“

Сякаш арабско-мюсюлманският свят разполага единствено с противопоставянето на Запада, за да осъзнае себе си?

Случаят е точно такъв. Единствено чрез противопоставянето на Запада разбираме кои сме. Нашият суверенитет е извън нас самите. Той се намира на Запад. Сред алжирците цари невероятно разделение между троцкисти, берберисти, комунисти, ислямисти… Достатъчно е обаче Макрон да вземе думата и всички се обединяват. Онова, което ни определя, не е алжирската ни принадлежност, а антифренското чувство. Нашата не-френскост. Ще се съгласим с Камю, който казва, че алжирската идентичност е не толкова предначертание, колкото отрицание. Знаете ли защо ние, палестинците, сме толкова известни?, пита Махмуд Даруиш. Защото вие сте нашият враг. Интересът към палестинския въпрос произтича от интереса към еврейския въпрос. Интересуват се от вас, не от мен. Ако бяхме във война с Пакистан, никой нямаше да е чувал за мен. Едва ли би могло да се каже по-добре: ние сме възпитани не да познаваме евреина, а да го мразим. Евреинът беше и е отсъстващият, който буди фантазми. Научени сме да не го зачитаме, да желаем той да изчезне и да определяме себе си чрез това желание.

Как стигнахте до размислите върху антисемитизма?

Разсъжденията ми за антисемитизма не се отнасят до юдейството. И то напълно основателно. Имам предвид омразата към евреина в арабския свят. Какво говори за нас тази ненавист към евреина? Злоба, ненавист, отхвърляне на всякаква всеобщност, отхвърляне на мисълта за самите себе си, отхвърляне на сегашното… Ето защо аз винаги съм нащрек, когато става въпрос за Палестина, не от страх, а защото никога не съм бил на мястото на палестинците. Ще кажа само, че Хамас подписа поражението на палестинската кауза. Цялото й морално превъзходство (като авангард на съвременната деколонизация) бе пометено с един замах. Всичко бе „идилирано“, ислямизирано. Аз съм двуезичен и като слушам онова, което обикновено се говори в арабския свят, установявам, че в него няма нищо деколониално. Там тече един месиански, антиеврейски завоевателен дискурс. Вие реагирате на деколониалния дискурс, който ви се сервира на Запад, и който до голяма степен е рожба на западния патернализъм. Докато действителният дискурс там е неприкрито враждебен и войнствен. Истината е, че палестинската кауза бе похитена от ислямизма. Хамас изобщо не споменава за палестинска държава. Неговата цел е „да освободи Палестина“, а след това целия свят, подклаждайки омраза към Запада. 

Интересно в случая е как на върха на тази наскоро извоювана от опозицията идентичност отново откриваме западния човек с неговото чувство за вина, който излъсква своя патернализъм, посипвайки главата си с пепел, и все още жадува да изкупи престъпленията на колониализма, стремейки се сякаш да поеме отговорността за всички беди на този свят…

Дълго време Западът си е задавал въпроса какво да прави с колонизирания. Как да постъпи с колонизирания? Да го убие? Да прибегне до геноцид? Да го изтрие от лицето на земята, да го покръсти, да го приобщи, да го цивилизова? Да го облече? Какво да го прави? Един век по-късно хората от Юга казват същото за хората от Запада. Какво да правим с хората от Запада? Да ги завоюваме? Да ги избием? Да ги обърнем в правата вяра? Да им вменим вина? Да ги приемем? Да си приобщим? Да им поискаме репарации? Какво да правим с тях? При всеки сериозен политически разлом в арабския свят журналистите следват един и същ рефлекс. При всяка смяна на властта вие митологизирате новия режим, обявявайки го за „освободител“. Но откъде някъде смятате, че опозицията непременно е демократична? Наистина трябва да не познаваш арабския свят, за да повярваш, че хаосът може да роди свобода! Избухне ли революция, журналистите отиват на място, след тридневен престой правят вертикален разрез на хилядолетната арабска култура и се завръщат напълно уверени в себе си. Това говори много за самотата на Запада и за неговото невежество по отношение на другите.

В крайна сметка врагът е не толкова ислямизмът или глупостта, а езиковата фиксация?

Врагът е затвореното в себе си съзнание. Дълго време бях в челен сблъсък с ислямизма, който е новият фашизъм на нашето време. Ала ако задълбаем, ще открием, че фашизмът и популизмът са преди всичко страхове от настоящето, които издигат в култ миналото. Те се нуждаят от крайно и определено време, докато писането има потребност от преходно време. Те искат да реконструират нулевия момент. Радикализмът представлява патологично отношение към времето.

Такава е причината за патологичното отношение към голотата, към любовта, към жената, към всичко, което води до преходност. Когато обичате някого, вие го събличате. Вие сваляте гарда. Същото става и когато пишете. На какво се дължи тази омраза към писането, характерна за всички форми на тирания? На въвеждането на настоящето. Диктатурата претендира да бъде единствена възможна и окончателна рамка на живота, която отхвърля колебливостта на настоящето. И всичко опира до това.

Превод от френски (oт Franc-Tireur): Красимир Петров

Роден през юни 1970 година в Мостаганем, на 350 км западно от столицата Алжир, Камел Дауд е журналист, а след това главен редактор (от 1994 до 2015 година) на „Котидиен д’Оран“. През 2015 година за „Мьорсо, контраразследване“ той получава наградата „Гонкур за първи роман“. През 2017 година публикува „Моите независимости, хроники 2010-2016“. Последната му творба „Зебур или псалмите“ (издателство Акт Сюд) е отличен с наградата „Трансфюж“ за най-добър роман на френски език и с наградата „Медитеране“. През 2020 година Дауд става лауреат на Международната награда за секуларизъм.

Камел Дауд Мьорсо контраразследване. Зебур или псалмите,