За удоволствието от споделеното летене

„Критична маса“ е спектакъл за трима изпълнители, изправени пред критичен проблем: висящи във въздуха, те трябва едновременно да държат масата си да не падне и да вечерят от нея. Танцовият пърформанс може да гледате в РЦСИ „Топлоцентрала“ на 19 и 20 септември и 23 октомври 2023 г. Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на НФК, програма „Дебюти“, както и с любезното съдействие на движенческа лаборатория „Ход“, тренировъчен център „Профикст“, магазини „Мосю Бриколаж“ и тъмен ресторант „Тенебрис“.

В следващите редове може да научите повече за процеса покрай създаване на танцов пърформанс, връзката между танц и архитектура, отговорността и свободата, важността на гравитацията и опорната точка, младите артисти и споделения полет. Ивана Хиткова разговаря със създателката на „Критична маса“ Силвия Чернева след премиерата на спектакъла през месец май.

Нека да започнем с малко информация за теб. Защо избра да се върнеш в България?

Аз съм архитект по образование. Учила съм бакалавър в Кеймбридж. По време на следването ми много често ставаше дума за пространството и за хората. Затова как ние като архитекти трябва да развием голяма чувствителност към човешкото държание и поведение, към малките делнични навици и движения, към това по какъв начин се обживява пространството. Архитектите развиват едно много фино внимание за красотата на ежедневието. Също така имаше сериозна политическа ангажираност, силен заряд. Чувставхме колко важна за обществото е професията.

После обаче човек отива да работи и вижда, че има големи идеи, но в индустрията всичко се определя от графиците и бюджетите. Завършваш и падаш по гръб... с цялата амбиция, която имаш, че „ей сега ще правиш пространство за хората“, че „ние спасяваме общности“ и прочее. Аз отидох да работя в Лондон и там се възроди интересът ми към танците – интерес, който аз имах от дете. Тренирала съм художествена гимнастика. Даже щях да ставам състезателка, но нашите ме спряха и ми казаха, че трябва да ходя на училище – правилен избор, разбира се. Занимавала съм се с карате няколко години, след това започнах суинг, а в Лондон открих стрийт танците. Дадох си сметка, че в танците има всичко онова, за което става дума в архитектурата – хората, пространството, изграждането на общност, начините, по които се обживява едно място. Но там става отвътре навън, чрез мащаба на тялото. В есенцията си танците и архитектурата са много подобни, обаче едното е статично, ти си зад кулисите, гледаш отгоре и си представяш неща, а при другото си вътре – чрез тялото си и през връзката му с други тела създаваш пространство.

След това намерих магистратура по съвременен танц в The Place, част от London Contemporary Dance School. Това е консерватория, в която има магистърски и бакалавърски специалности. Част от нея е и вторият най-голям театър за танц в Лондон. Влизаш на това място и 24/7 можеш да правиш неща, свързани с танц. Има най-различни курсове и модули, през които можеш да изследваш интересите си и да построиш програмата си, както искаш. Например модул танцово кино – дават ти камери, стативи, микрофони. Или модули като импровизация и пърформанс, чрез които можеш да играеш в театъра. Моят магистър беше за хора, идващи от други сфери – учех заедно с морски биолог, антроположка, всякакви хора от хуманитарните науки, компютърни специалисти. Те имаха различно мислене, вече изградена представа за света, и бяха дошли да разберат как могат да оплетат хореографията с техните знания и да я използват като изразно средство. Аз отидох там и за първи път се възприех като артист. Осъзнах, че не е нужно да работя в рамките на това, че „трябва да имам кариера в индустрията, да прогресирам в офисната работа и да съм част от корпоративния живот“.

Осъзнах колко творческа професия е архитектурата, колко знания за човека ти дава и как, като я обединиш с танците, можеш да кажеш безкрайно много неща.

През 2020 г. завърших и си дойдох в България за лятото. Точно тогава бяха протестите и се намерихме с мои приятели от гимназията, които бяха заминали преди това за САЩ, Германия, Англия и различни други места. Озовахме се едновременно на едно място и сформирахме своеобразна общност от хора, имащи предимството на това да са видели какво става в чужбина, но и са запазили чувството си на принадлежност. Някаква потребност да си тук, „дълг“ е силна дума, но имаше нещо, което накара всички ни да останем – особено в контекста на протестите, на идеята за промяна към по-добро. Ние сме млади хора, които са имали шанс да видят как се случват нещата навън, и е вид отговорност да допринесем с каквото можем тук и сега.

Оттогава останах тук и се въвлякох в поредица проекти, които целят по различни начини да развиват и обогатяват сцената за съвременно изкуство. Сред тях основен е „Фокус Кино Танц“ на фондация „Човек с шапка“, която направихме заедно с артистите Стефани Ханджийска и Коста Каракашян с идеята да развиваме жанра „танцово кино“ – една експериментална интердисциплинарна посока в изкуството. За две години проведохме обучителни програми, срещнахме различни хора, интересни артисти дойдоха да правят филми с нас, обикаляхме из страната, създавахме. Чрез тази програма навлязох в средата в България и се запознах с много хора.

Смята се, че в България тепърва се развиват публики за съвременни танцови пърформанси, за танцови филми. Вече загатнахме част от темата, но какви според теб са предимствата и недостатъците на този т.нар. „малък пазар“?

Ще започна с недостатъците. Според мен е лесно да уседнеш – да се задоволиш с нещо, което правиш, ако то работи. Няма напрежение да продължаваш да се развиваш, ако няма друг в твоята ниша. Мисля, че това е един от недостатъците – да нямаш конкуренция. Но не е задължително в този случай да загубиш желанието си за търсене и развитие. Преимуществата са повече – лесно се запознаваш със сцената, лесно намираш хора, с които да работиш, които да ти помагат с пространствата, популяризацията. Част от танцовите артисти преподават в университети, а запознанствата със студентите са един цял нов свят. За мен е много интересно и полезно, че мога да съм толкова свързана с всички. Освен това има пространство – не е невъзможно да получиш финансиране, ако наистина имаш обоснована идея, вярваш в нея и имаш план как да я постигнеш. Да си артист всъщност не включва само да създаваш творческа продукция, а и цялата инфраструктура около създаването. На Запад има професия „мениджър“, която тук не е толкова развита. Тук, за да си артист, трябва да си всичко. Но не мисля, че това е лошо, именно заради сблъсъка с реалността. Да координираш хората, да влезеш в бюджета, да намериш пространствата, да правиш всичко по график – да се справяш с всичко това всъщност е здравословно. Заземява теб и това, с което се занимаваш. Нашето изкуство е огледало на света, не работим във вакуум, не работим в абстракцията на нашите творчески търсения. Аз вярвам, че „артистът представлява огледало на света“, както казва Нина Симон. Светът включва всичко, дори тези делнични проблеми, които могат и да се разгледат като неувяхващ източник на вдъхновение. Дори бюрократичните идиотщини и лъкатушещият път, по който стигаш до реализацията на една идея, са доста интересни.

Сподели малко повече за пътя на „Критична маса“ – за раждането на идеята, процеса на създаване и крайния резултат.

„Критична маса“ е една от множеството идеи, започнали като случайни картинки в главата ми. С тази група гимназиални приятели, за която споменах, бяхме започнали да се събираме редовно на вечеря на гости у някого – чаровно архаичен ритуал за сядане „около маса“, който в Англия бях забравила. Понякога бяхме толкова много хора, че столовете не достигаха, и веднъж излезе шега, че можем да закачим хамаци за тавана – да висим, за да пестим място. Оттам тръгна тази картинка с висящите хора около масата, която всъщност ми се стори страхотен материал за представление, толкова богат на интерпретации. Така кандидатствах към програма „Дебюти“ на НФК, одобриха проекта за финансиране и се изправихме пред проблема да го реализираме.

Процесът в общи линии е изключително експериментален. Моята идея беше да предложа началната точка – този образ на висящите хора, които държат масата и едновременно трябва да ядат от нея – и с изпълнителите заедно да видим как ще се развие действието, какво ще се случи. Когато висиш, ти всъщност си доста безпомощен – нищо не можеш да правиш, ако не ползваш някаква опорна точка извън теб (в случая масата), въпреки че ти тежи и е неудобна. Освен това стои и рискът – с чупливите неща по масата изпълнителите са длъжни да внимават искрено, не просто да изпълняват роля. Принудени са физически, с цялото си същество да присъстват напълно. Това ми е интересно като цялостна посока в танца и пърформанса – постмодерната идея за искреността на сцената. Да излезеш и да извадиш това, което е дълбоко, искрено и човешко в теб, вместо само да демонстрираш виртуозност и безгрешност.

Процесът беше едно непрестанно търсене за всички. Представям си, че ако създаваш изкуство с предварителна идея, няма смисъл да го правиш – смисълът е в това да учиш нови неща по време на създаването. Мисля, че ние научихме доста неща за свободата, за риска, за това какво можем и не можем да правим, за това колко се нуждаем един от друг.

Кои са членовете на екипа и как работихте с тях?

Танцьорите в премиерния спектакъл бяхме четирима. Започваме с Лу Кутон, която е от Франция, но отскоро живее в България. Тя е завършила в Експерименталната академия в Залцбург и разполага с толкова фина чувствителност и развито движенческо мислене, че умее да се впише творчески във всяка една ситуация, в която е поставена. Продължаваме с Николай Райчев, който се занимава с цирково изкуство, има опит с жонглиране, с въртене на пой и със съвременен танц в последните години. Третият танцьор, Даниел Денев, е от сферата на спортните танци. Живял е във Виетнам десет години и е спечелил техния вариант на състезанието Dancing With The Stars. Той има много развито чувство за музика, за ритъм, за това как оформяш фраза във времето. Четвъртият изпълнител бях аз. В началото всеки ден различен човек от екипа водеше репетицията и споделяше това, в което е най-добър. Направихме си един „басейн“ от общите ни познания. Например установихме, че люлеенето в близост до земята е вид жонглиране и Ники започна да прилага математическите логики на жонглирането, знанието си за гравитацията и за амплитудата. За партнирането помогна опитът да Дани с танците, а в частта с пърформативността, усета, присъствието и вниманието се намеси Лу. Опитахме се да съчетаем познанията и компетенциите на всички, така че да създадем нещо по-голямо нас самите. Драматургът Ясен Василев се включи с външния си поглед. Той работи много в чужбина и също има фина чувствителност за това какво може да изрази танцът със собствените си изразни средства, преди да трябва да се прибягва към текст или към други сфери. Цвета Дойчева е друг член на екипа, страхотен артист хореограф, която също много допринесе с външната гледна точка. Аз не бях предвидила, че ако участвам и съм вътре, е много трудно да съм едновременно и отвън. Аз бях и изпълнител, и режисьор, и администратор на проекта. Радвам се, че хората отвън бяха като „резонантна дъска“ (sounding board) и даваха ценна обратна връзка и съвети. Тони Хаджииванов беше нашият композитор, с когото работихме съвместно през цялото време. Сценографът Яна Меламед ни помогна с всичко покрай масата – откъде ще я намерим, от какво ще я направим, как ще я заварѝм, каква повърхност ще има, какво ще има върху нея, какво ще ядем, ще падат ли неща отгоре. Другата част на сценографията – цялата тази работа с висенето – нямаше как да се случи без Желязко Мечков. Той е катерач и планински водач и ни оказа безценна помощ, като измисляше системи за окачване във всяка зала, в която се озовавахме на репетиция. Никола Гюлмезов е нашият фотограф, а Андреа Попйорданова направи визиите и плакатите. Страхотни бяха и хората от екипа на Топлоцентрала – озвучители и осветители, които в последните дни ни помогнаха да поставим спектакъла в пространството.

Време е да поговорим в детайли за концепцията на самия спектакъл. Забелязах като публика, че масата беше прозрачна и се виждаха обектите върху нея. Интересни бяха и отношенията между хората на масата. Разкажи ни малко повече за тези елементи, отворени за интерпретация.

Именно възможността за интерпретация беше една от примамливите черти на образа на масата. Това е микрокосмос на отношенията въобще. Едно семейство сяда на маса и по някакъв фин начин започват да се проявяват типичните черти на всеки. Неща, които са ти до болка познати, които те ядосват, които те умиляват. Но това може също да е и официална ситуация, в която хората не се познават добре. По начина, по който те започват да се държат в тази ограничена обстановка, се синтезира и кристализира по нещо от тяхната идентичност. На нас ни беше интересно да разучаваме какви са възможните типажи. Така стигнахме до нашите собствени типажи и какво бихме направили ние на масата. Важен елемент беше безтегловността. Неудобно е да държиш маса във въздуха, понеже краката ти изтръпват, тежко е и трябва постоянно да внимаваш за стъклените чаши. Човек има нуждата периодично да се обърне с главата надолу, за да му минат болките в краката. Но в момента, в който пуснеш конструкцията и се обърнеш, губиш опорна точка, започваш бавно да се въртиш и ставаш безпомощен. В това има ирония, и двата избора са неприятни. Интересно беше как всеки от типажите се справяше с този конфликт. От една страна, общото има нужда от всички и всеки има нужда от общото, но това изисква концентрация и внимание, което е изтощаващо. От друга страна, това да угодиш на собствените си нужди може да доведе до липса на ориентация в пространството. Нашите взаимоотношения в спектакъла възникват като резултат на опитите да договорим този перманентен конфликт. Другият елемент е самата храна. За мен е много интересно как в хода на една вечеря хората се променят в резултат на това, че храната става част от тях. Ядейки от едно и също, ние започваме да приличаме един на друг. В началото на една вечеря има някаква формалност, която постепенно изчезва. Ако човек си даде сметка и започне да наблюдава този процес, е всъщност много красиво. Хората се променят, улягат, усядат и това движение надолу ги кара да излязат от личните си рамки и да влязат в структурата на нещо общо и споделено. Излизат от индивидуалното и започват да летят заедно.

Изключително впечатляваща е частта от спектакъла, в която масата бива изнесена. Изпълнителите се спускат надолу в пространството, но в същото време влизат в един своеобразен полет. Това е някак парадоксално – слизайки от въздуха към земята, вие ставате по-леки и започвате да танцувате. Как ви хрумна подобно нещо?

В процеса стигнахме до заключението, че гравитацията ни помага да можем да летим. Висенето се превръща в полет тогава, когато можеш да дадеш посока и да имаш контрол. За тази цел имаш нужда от опорна точка, от която да се отблъснеш. Първоначално искахме да използваме масата като такава подвижна земна повърхност, но осъзнахме, че друго като земята няма. Докато сме във въздуха, масата е нашата „критична маса“, но в момента, в който стъпим на земята, залагаме на нашата собствена маса, на нашето си тегло и гравитацията.

Много романтично откритие – че гравитацията ни дава възможност да летим.

Оттам развихме своеобразен движенчески език на люлеене – в права линия, в полукръг, в кръг. Има нещо интересно в ограничеността на това движение – зависиш от гравитацията, залюляваш се и чакаш да се върнеш на същото място. Има органичен ритъм и едновременно математическа логика, а освен това отново има риск. Докато единият се люлее, другият може да мине, но ако изпусне момента, всички ще се оплетат. По някакъв начин елементите от първата част се трансформират във втората, но неизбежните внимание и ангажираност вместо да носят болка, носят свободата да летиш в синхрон. Осъзнахме, че удоволствието от споделеното летене се умножава многократно. Стигнахме до една теория за споделеността на свободата – ако я изпитваш сам, можеш да я поставиш под въпрос, но ако е споделена, това я прави истинска.

Как си представяш публиката си? Каква аудитория искаш да привлечеш?

Един от недостатъците на нашата сцена е тази специализираност на публиката на танца. Публиката често включва други хора, които се занимават с танц или други хора, които се занимават с някакъв вид съвременно изкуство. Това е страхотно, но междувременно си представям, че има как танцът да говори на всички. Има една непосредственост на тялото, която, ако е искрена, пълна и непретенциозна, поражда много лично преживяване и може да е понятна за всеки. Например баба ми започна да идва на подобни представления и ги намира за много интересни. Танцът може да е отворен към всякакви хора, независимо от професионалните им интереси, възраст, социален статут и т.н., но изисква и съзнателност за това от страна на създателите си. Свързано е и с избора къде и при какви обстоятелства се правят представления. В турнето ни с танцовите филми ходихме по малки населени места. В градове, които нямат особена културна инфраструктура освен читалищата си, където един или двама изключителни дейци „на мускули“ движат културната сцена. Така установихме, че светът не започва и не свършва със София. Чрез подобни срещи се натъкваш на много непосредствени реакции и интересни мнения от хора, посетили представлението, тъй като е единственото в културната програма за месеца. И можеш да научиш много за себе си като човек и артист. Специално с „Критична маса“ имаме специфични технически изисквания откъм окачване, затова в повечето театри и читалища нямаме възможност да играем, но активно работим да намираме подходящи алтернативни пространства в цялата страна – надявам се през новия сезон да можем да обявим поредица дестинации за турне.

Мислиш ли за бъдещи проекти?

Имаме интерес да направим това представление на филм, да го помислим филмово. Подобно нещо би разширило аудиоторията и би го направило много по-лесно за разпространение. Също така фактът, че въобще успяхме да реализираме тази идея, ме обнадеждава и амбицира да продължавам да си фантазирам бъдещи проекти, свързани с въжета, особено на открито и в интересни обществени пространства. Паралелно с това работя по един документален филм, а и съм въвлечена в организацията на резиденции, разговори и лекции в движенческа лаборатория „Ход“ с Цвета Дойчева. Много неща предстоят през новия сезон, ако читателите имат интерес, могат да ни последват в социалните мрежи през личния ми профил и през сдружение „Стайна температура“.

критична маса танц