Велислав Д. Иванов: обзет съм единствено от мисълта как да облека идеите си в език
„Средището на лабиринта“ е втората Ви книга с разкази, а този път тя включва и една новела. Колко време отне написването на книгата и замисляна ли е като цялост? Как новелата кореспондира с осемте разказа?
От написването на първата дума до завършването на черновата, която пратих на издателството, изминаха пет години. За разлика от „Образи и отражения“, която наистина бе сборник с разкази, със „Средището на лабиринта“ от самото начало имах идея за нещо по-голямо от отделните елементи в него. При написването на всеки разказ го съпоставях с другите и наблюдавах новосъздадените взаимовръзки между техните мотиви. Пренареждал съм ги многократно.
Новелата, дала и заглавието на книгата, всъщност започна като идея за разказ. В хода на писане обаче сюжетните разклонения се множаха и заплитаха; с тях и обемът страници. Така по естествен начин новелата се превърна в център на книгата, концентрирайки в себе си същината на нейните мотиви и извеждайки ги до тяхната крайност.
Още по-лингвистично и смислово впечатляваща, книгата е философски и психологически натоварена, като дава множество посоки на мисълта. Сюжетите са разнообразни, а изкуството, струва ми се, се прокрадва като тънка нишка между страниците като свързващо звено. Коя обаче е основната тема на книгата?
Отговорът на въпроса навярно е различен за всеки читател. Първите отзиви, които получавам,потвърждават това – теми, които не съм възприемал като водещи при писането, оставят най-траен отпечатък при някои прочити. При всички случаи обаче творбата разисква въпроси като тези за живота, изкуството и връзката помежду им; за автентичността и подражателството; за изменчивостта на човешката памет; за същността на самото разказване. Всичко това навярно е пропито и от Времето с главно В.
В по-дългите музикални форми теми и мотиви могат да се редуват и преплитат, да си опонират в контрапункт, да преминат на заден план за известно време преди да се завърнат в бясно кресчендо. Не виждам защо това да не важи и за литературата.
Героите Ви впечатляват с особена хуманност и специфичен език. Как изградихте персонажите, вземащи участие в разказите? Имат ли те реални прототипи, действителни лица, които са дали облик или характер на героите?
При изграждането на един текст за мен е водеща самата идея – сблъсъкът, който поражда въпрос без отговор. Той диктува характера на персонажите и техните премеждия. Тъй като предпочитам несигурността, която повествованието от първо лице оставя, е необходимо чрез специфичен език да изразя вътрешния им свят, техните впечатления и (само)заблуди. Това не спира да ме забавлява при процеса на писане. Винаги имайте едно наум с моите разказвачи.
Макар героите ми да нямат пряк първообраз, преживяното несъмнено е сурова материя на литературата. Това да се опише една случка и да се сменят имената обаче ми се струва непълноценно, a понякога и неетично. Съзнанието осмисля преживяното и го преработва в изкуство в продължение на години, поне в моя случай. В даден момент, когато творбата е завършена, тя се отделя от създателя си и го освобождава от себе си. В този смисъл, изкуството, по думите на Тенеси Уилямс, е отпадъчен продукт на съществуването. Приемам това за аксиома.
Разказите се движат по една деликатна времева рамка, в която водещ елемент е и споменът, даващ възможност на събитията да съществуват и днес. Умишлена ли е играта с времето и как тя додава за цялостното възприемане на разказите Ви?
Струва ми се, че литературата в същността си е посредник на самото разказване – за да прочетем нещо, някой трябва да го е написал, а актът на писане е несъвместим с преживяването. Тоест, дори когато не си даваме сметка за това, винаги в повествователен текст съществуват няколко времеви плоскости – на събитието, на самото писане, и, негласно, на четенето на текста. Това да огъвам, сека и пресичам тези плоскости в своите произведения ми носи огромно удовлетворение, противно на даскалските наставления от ранните класове.
Също така, непостоянството на човешката памет и предаването на нейното състояние чрез текст в първо лице ме занимава живо. В паметта няма подредба – най-тривиални детайли от ежедневието фигурират редом до животопроменящи събития или до кадри от някой филм. А от гледището на паметта, дали някой наистина е преживял нещо чудато – например да види митологично създание – или просто се е самоубедил в това, е едно и също.
Не мога да не спомена и фантастичната корица, която определено привлича читателите и чийто автор е художникът Дамян Дамянов. Разкажете ни повече за избора на елементите, вложени в нея? Как те кореспондират с текста и казват ли още нещо повече от онова, което можем да прочетем в книгата.
За мен бе удоволствие да работя със завършен творец като Дамян Дамянов и не бих желал да обяснявам неговата интерпретация на текстовете, която сама говори за себе си. Подобна корица е самостоятелно произведение на изкуството и може единствено да обогати белетристичния текст. Още при първия проект на Дамян всички елементи, които сега са на корицата, вече присъстваха; оттам насетне обсъждахме по-фините детайли. Трябва да обърна внимание, че дантелата също е негово дело (преди това бе споменал, че ще изплете корица, което приех на шега). Всъщност този мотив сякаш не просто онагледява творбата, а изразява възгледите ми за изкуството изобщо. Дантелата изисква огромни усилия, вложени в нещо фино, крехко, видимо само при внимателен поглед; досущ както художествената фраза и сюжетните нишки в белетристичен текст. Тя няма утилитарна стойност – не е удобна, не топли и не покрива. Съществува заради самата себе си, заради собствената си красота. Изкуство заради самото него.
Творчеството Ви е разпознаваемо и отличимо. В него се преплитат действителността със съновидението, философията с литературата, ежедневните събития с мечтанията и илюзиите. Кой е идеалният читател на тези текстове?
Вече стана дума за игрите на човешката памет; тези на човешкото съзнание по нищо не ѝ отстъпват. Отломките от сутрешния сън или внезапно възвърналото се усещане от някой следобед от детството могат в даден момент да бъдат по-реални от заобикалящата ни действителност. Плътта е подчинена на линейния ход на Времето, ала духът му противостои. Литературата е израз на това и в този смисъл тя се бори с неизбежното, със смъртта.
Не пиша с мисълта за читател, бил той идеален – обзет съм единствено от мисълта как да облека идеите си в език. Своеобразна автоцензура е, ако писателят пише с мисълта да се хареса на едни или да не обиди други. Горд съм, че „Средището на лабиринта“ е израз на автентичните ми търсения и е книга, която не можех да не напиша. Именно затова сега връзката ѝ с нейния читател е по-истинска и крепка. Сякаш така е разсъждавал и Стендал, посвещавайки творбите си на „малцината щастливци“.
бюлетин
още интеракция
-
Даниел Келман: „Пабст сключва договор с дявола, без да го осъзнава“
Г. В. Пабст е един от най-великите режисьори от ерата на нямото кино
-
Камел Дауд: „След като ми е писано да умра, имам право на всичко“
Как да превърнеш изгнанието в сюжет за роман? Среща с един (истински) непокорен дух.
-
Дарина Маркова: Емоцията е двигателят на всичко, което създавам
Едва на 18, Дарина вече покорява сцените на емблематични барове в Лондон