Анна Новицка и тялото като хипертекст
Гледаме хореографката и изпълнителка на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“
Анна Новицка е хореограф и изпълнител. Завършила Залцбургската експериментална танцова академия (SEAD), магистърска степен по хореография в HfS Ernst-Busch / HZT в Берлин и магистърска степен по психология във Варшавския университет. Там написва и своята докторска дисертация, базирана на практика върху осъзнаването като основа за присъствие. Получава наградата DAAD, последвана от стипендия за хореография от “Studienstiftung des deutschen Volkes”, Берлин.
Нейното представление „Това е нещо истинско“ е част от тазгодишната програма на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. Можете да го гледате на 19 май в РЦСИ „Топлоцентрала“.
1/ Можете ли да ни разкажете малко повече за създаването на „Това е нещо истинско“. Какво беше вдъхновението Ви?
Това е чудесен въпрос. Върнах се към бележките си и към кандидатурата, която подадавах преди време в хореографската програма на Фондация „Nowy Teatr and the Poznan Art Stations“ в Полша, за да разбера предисторията на този спектакъл.
През 2017 г., когато завърших „Това е нещо истинско“, току-що бях приключила работа по „Walk + talk (35)“, създаден по покана на австрийския хореограф Филип Гемахер. Докато подготвях „Walk + talk (35)“ трябваше да намеря подходящи думи, с които да опиша начина си на работа – вниманието, присъствието и превъплъщаването. По време на това търсене осъзнах, че едновременно имам тяло и съм моето тяло. Осъзнах, че въпреки дългогодишната си съзнателна работа с тялото имам много смътно разбиране за тази сложна, многостепенна система. Въз основа на книгите по анатомия, медицинските описания и филмите знам как изглежда тялото, но не мога и никога няма да мога да видя вътре в него. Обречена съм да наблюдавам повърхността и външните отражения. Тялото ми се променя, но тези промени стават забележими едва постфактум въз основа на сравнение с минали снимки, действия и образи. Тялото, въпреки че е най-видимо, осезаемо и „обичайно“ в своята употреба, се скрива от моето съзнателно познание.
В немския език има термин, с който се описва това явление: „Fremdbestimmt“ – „познат непознат“ – нещо, което е толкова видимо и познато, че се изплъзва от нашето разбиране. Упоритото наблюдаване предизвиква неприятно усещане за дистанция, разкриващо неспособността ни да категоризираме напълно това, което виждаме и преживяваме. То разкрива обезпокоителна липса на инструменти за разбиране на света, в който живеем. Бернхард Валденфелс нарича това нещо, което се изплъзва от познанието, „чуждото“. Тази тема се повтаря в хореографската ми работа от 2011 г. насам, когато създадох хореографията: „Незавършени разкази за няколко пътувания“.
В „Това е нещо истинско“ чужденецът се разкрива в отделеността и парадоксалната неразделност на два основни начина за разбиране на човешкото тяло. Става въпрос за представата за тялото като обект („Körper“) и за тялото като процес („Leib“). Това разграничение е въведено още през 1925 г. от Хелмут Плеснер, а по-късно е използвано в работите на Едмунд Хусерл и феноменологията на познанието на Морис Мерло-Понти.
Тялото като обект има конкретни физически свойства. То е осезаемо, материално и заема определено пространство. То може да бъде описано „научно“, например по отношение на размера, дължината, обхвата, грапавостта или скоростта на движение. Тялото като обект „има“.
Тялото като жив процес представлява опита на тялото. Това е тяло, което постоянно се превръща, става видимо, присъства и претърпява трансформация. То съществува само в абсолютното „тук и сега“ . То е преднамерено, предобектно, функциониращо като изживян опит за себе си. Тялото на процеса „е битие“.
В пърформанса работя с тези две разбирания за тялото: тялото като обект и като жив процес. Тялото като обект се разкрива чрез ясни образи – подкрепени от светлината на Александър Провалински и костюма на Таня Падан – целувка на бъдещето, разпознаваеми жестове и „кадри“. Тялото като жив процес се инсценира чрез моята двигателна практика. Тя донякъде напомня действията на диджей, който оперира с няколко канала на внимание едновременно. То включва едновременно композиране на въображаемия и реалния свят, за да се създаде трептящо, многоизмерно, флуидно сценично присъствие.
2/ Ако тялото е хореографски хипертекст, с какво се свързва то?
Тялото се свързва с две основни „полета“. Едното е личният ми архив от събития, спомени, родови образи, неща, които съм преживяла, гледала, сънувала и чувала. Второто „поле“ е пространството на сънищата на публиката. Представлението е композирано по строг начин, за да предостави едновременно разпознаваеми ориентири и да остави пространство на публиката да преживее случващото се на сцената. Така че тук не мога да ви кажа с какво точно се свързва, защото това зависи от индивидуалния опит на всеки зрител. Обичам да мисля за тялото си като за тест на Роршах – всеки зрител е поканен да направи свои собствени връзки и свързвания, да изгради своя собствена история и разбиране за случващото се на сцената. Слушайки зрителите да говорят след представлението, често виждам повече там, където те са, отколкото там, където съм искала да ги свържа. Стремя се да създам пространство, в което публиката да може да погледне през тялото към нещо, което се разкрива в отсъствието на сценография, в празнотата на сцената, чрез силата на моето въплътено внимание и живо, чувствено въображение. Движенческият материал е много преднамерено прецизен и в същото време е отворен и в отговор на случващото се в театъра. Хипертекстът, от моя страна, се променя леко всяка вечер, защото всяко преживяно представление ме призовава към различно присъствие, различни акценти и връзки.
3/ Кои са истинските неща в живота?
Когато ми зададете този въпрос, трябва да затворя очи и да се вгледам в тялото, за да получа отговор. Виждам себе си като горящ син пламък в полупрозрачно тяло. Виждам много ясно и усещам, че се намирам в средата на материалната реалност, а в същото време се чувствам напълно отворена и отвъд материалното. Виждам ръцете си, които обработват материята, и виждам, че източникът на тази работа е синият пламък. От време на време в пламъка се появява нещо червено, подобно на камък, и пламъкът го поглъща.
Това е реално. И предизвикателството е как да го проявя в ежедневието си.
4/ Рене Декарт казва, че ако търсиш истината, е необходимо поне веднъж в живота си да се усъмниш, доколкото е възможно, във всички неща. Съгласни ли сте с това? Изпитвали ли сте съмнение по време на пътуването си към „истинското“
Не харесвам особено Декарт заради огромното недоразумение, което е внесъл в живота: разделението между ума и тялото. Бих заменила думата „съмнение“ с израза „поставяне под въпрос“, защото „съмнението“ ми се струва като липса на решение. А поставянето на нещата под въпрос ме кара да търся по-дълбок смисъл на преживяването. Въпросът ми позволява да отида отвъд историята, да разчупя моделите, да открия съкровището, скрито отвъд системите от вярвания, убеждения и структури, които може би съм изградила за себе си от страх или тревога. Създаването на творба е поставяне на нещата под въпрос, вглеждане отблизо, незнание накъде се върви и все пак доверие, че ще има посока, която ще се разкрие, защото намерението ми е силно. „Това е нещо истинско“ не беше по-различна. Като всеки творчески процес, той изискваше от мен да се потопя в неизвестното с главата напред като обесен човек на картите Таро, да се отдам на процеса, който се разгръща чрез мен; да не виждам крайния резултат в началото на пътуването и все пак да продължа като глупак, с любопитство да усетя потенциала, с воля да създам формата и с откритост да видя как тя достига до хореографията.
5/ Участвали сте във фестивала „Фриндж“ в Единбург с предишно Ваше представление - „Истината е просто една обикновена картина“. Аз също съм поставяла представление там и атмосферата ми направи голямо впечатление. Фестивалите от този тип като цяло са много интересни – от създаването им до сегашния им формат. Няколко успешни представления стартират в подобни формати – в малки театрите, в кръчми, извън Бродуей и т.н. Като артист, какво смятате, че прави тези представления в малък мащаб толкова интересни? Как смятате, че въздействат те в сравнение с представленията пред големи аудитории?
Харесва ми интимността на по-малките произведения, детайлите, с които мога да докосна публиката, присъствието на изпълнителите, които могат да достигнат директно до мен. Чувствам, че малките по мащаб произведения могат да покажат творчеството в неговият суров вариант, без „грандиозния антураж“ на големите сцени, светлинните шоута и големите сценографии. Когато работиш в малки размери, си поканен да се приближиш. Мога да усетя уязвимостта на предложението, крехкостта на работата, ангажираността на отделната актриса/актьор. На някакво ниво те ми се струват по-човечни и все пак съм наясно, че големите сцени и големите произведения просто изискват различни средства. При по-голямо представление трябва да създавам разпознаваеми „външни“ образи, така че зрител номер 498 да осмисли идеята ми и все пак да може да се свърже с нея. В известен смисъл, дали е голямо или малко, няма значение, стига произведението да ме докосне.
И между другото, фестивалът „Фриндж“ беше едно от най-странните преживявания в живота ми. Но това е тема за друго интервю.
6/ Какво впечатление бихте искали да направи представлението Ви на публиката – някакви конкретни емоции или мисли, които искате да събудите?
Аз съм много любопитна и отворена за всичко, което може да настъпи.
бюлетин
още интеракция
-
Даниел Келман: „Пабст сключва договор с дявола, без да го осъзнава“
Г. В. Пабст е един от най-великите режисьори от ерата на нямото кино
-
Камел Дауд: „След като ми е писано да умра, имам право на всичко“
Как да превърнеш изгнанието в сюжет за роман? Среща с един (истински) непокорен дух.
-
Дарина Маркова: Емоцията е двигателят на всичко, което създавам
Едва на 18, Дарина вече покорява сцените на емблематични барове в Лондон