Йона Тукусер: Има нещо по-страшно от глада и това е липсата на обич.

В интердисциплинарен проект Йона Тукусер, която работи в стила на метамодернизма, интерпретира трагичните последици от глада през ХХ век и отправя тревожен поглед към настоящето в контекста на войната на Русия срещу Украйна. Изложбата се реализира c подкрепата на Посолството на Украйна в Република България.

Йона Тукусер е родена през 1986 г. в българско семейство от село Главан (Одеска област), което се намира на 70 км от делтата на река Дунав в Украйна. Потомка е на род, който през 1832 г. се изселва от село Главан, община Гълъбово, област Стара Загора, България.

В продължение на 13 години художничката събира исторически материали за глада на територията на Украйна и Съветския съюз, създаден от умишлени действия в периода 1921 – 1923, 1932 – 1933 и 1946 – 1947 г., като използва академичен подход при подбора на архивните източници на информация. Особено въздействащи са личните интервюта с хора, оцелели от глада, цитати от които посетителите на изложбата ще имат възможност да прочетат. 

„Глад в Поволжието - 1921 г. Сп. РОДИНА, 10-1990, стр. 58“

Разказваше ми, че в час по история в пети клас са ви дали за задача да разпитате баба си и дядо си за глада след Втората световна война. Какво ти споделиха твоите баба и дядо? 

Баба ми много малко ми разказа. Няколко изречения, които запомних.

Дядо ми бил изпратен в трудов лагер в Челябинск, тъй като е било забранено на българските мъже да влизат в армията. Изпращани са в трудови лагери в Сибир, Челябинск и др. Моят дядо успява да избяга от лагера. Подробности не знам. Не са ми разказвали. Знам само, че някак подкупва пазача. Връща се през 1946-та на около 20 години и се жени за баба ми. Тя е била шивачка, правела рокли, които дядо ми продавал в Румъния в Галац. С тези пари е купувал храна и така е отгледал семейството.

Баба ми разказа, че в глада си хората са яли котки и кучета. Който е ял котки, е умрял, защото месото било отровно. Сушили са и са мелели трева, за да правят брашно за питки. Яли са врабчета, гарвани, лалугери. Каза ми, че хората по улицата са ходели като сенки – нямали сили да вървят, блуждаели и от изтощение, както вървели, падали. И близките бързали да приберат починалия, тъй като имало опасност да бъде изяден.

Това помня аз, това е разказът на баба ми, който описах за домашно в час по история.

Гладът изисква освен невъзможни жертви, и невъзможни решения от хората – като това да изберат кой от семейството им да яде и кой да умре от глад. 

Сестрата на баба ми имала малко детенце, кърмаче. От глад кърмата ѝ спряла. Тя имала още две малки деца. Нямали с какво да хранят новороденото. Тогава нейният мъж заключил новороденото на тавана и то умряло. Тоест, наистина много са историите, в които малките деца измират от глад. Защото не могат да ги хранят, няма с какво.

Има много истории за подобен избор – трябва да избереш кое дете да храниш, кое да оцелее. Ако хранят с едно парче хляб две-три деца, ще умрат всички. Случило се е и при моите роднини. 

Когато започна да обикаляш селата, как успя да предразположиш хората да се разкрият и да говорят за толкова тежък период? Или може би им е олекнало, че някой най-сетне говори за това?

В провинцията в Бесарабия транспортът между селата е много труден . Нямах кола, затова обикалях често на стоп. Не знаех в коя посока ще тръгна сутрин, като изляза. Отивах накъдето имаше кола.

Процесът на заснемане на интервютата беше приключение. Стигах в определено село и спирах първия човек, когото видех, за да ме насочи към най-възрастните хора, с които да поговоря за документалния си филм. Те ми казваха имената и адресите им. Понякога ходех директно в кметството и те ми даваха списък с всичките жители, откъдето изваждах най-възрастните живи хора. Избирах 10 човека от селото, за да мога да ги намеря, да си поговоря с тях.

И така във всяко село интервюирах по 5-10 човека. Първо им казвах, че правя документален филм за историята на Бесарабия. Не започвах веднага с ужасяващите въпроси. Първо ги питах дали в тяхното семейство има спомени как българите от България са се преселили в Бесарабия. За щастие имаше няколко семейства, в които се е предавала тази информация как са бягали от турците, които са ги преследвали.

Питах как са преживели Втората световна война. Те ми разказваха за войната, някои хора директно продължаваха: „...а след войната, започна глад“. Други не започваха по своя воля и аз ги питах: „А имаше ли глад?“ Всички, без да крият, ми разказваха как е започнала колективизацията, как започнали да изземат насилствено зърното от хората, за да ги принудят да влязат в колхозите.

Последният въпрос беше за страшният глад 1946-47-а, който е отнел живота на повече от 100 000 българи, 1/3 от българите в Одеска област. Най-накрая много внимателно ги питах дали са яли хора, дали е имало човекоядство. И всички казаха „Да“.

Тогава дойдоха ужасяващите истории, които или са чули, или са видели със своите очи. Една жена разказваше, че когато е била момиченце, голямата дъщеря на съседката починала. Тя я закарала на гробището, но след три дни се върнала и взела тялото ѝ обратно в къщата си, за да я сготви. Децата в квартала били любопитни, надникнали през прозореца и видели какво се случва. След това жената излязла на улицата, в едната си ръка държала халва или нещо сладко и викала децата, а зад гърба си държала нож. Имало е хора, които са били свидетели.

Как съм ги предразположила – не знам. Тези хора просто ми имаха доверие, защото съм родена там, разказах за себе си. Много от тях трябваше да ги питам по няколко пъти един и същ въпрос, зададен по различен начин, защото те не искаха да си спомнят за този период. Не е прието да се говори за това. Както една баба каза:

Аз желая на вас, младите, никога да не преживеете такова нещо. Освен, че никога да не го преживеете, никога да не го видите. Не, освен никога да не го видите, дори да не чуете за него.

Тоест, те искаха това да се забрави, сякаш никога не е съществувал този ужас, който те са преживели. Това беше сложното, че тази болка в тях още е жива, тя е толкова силна, че те не искат да говорят за нея. Някои от тях, докато разказваха, плачеха, сякаш се е случило наскоро.

Проектът продължава вече много години. Виждаш ли края? 

Много пъти се опитвам да завърша този проект, но животът винаги ми създава пречки. Такива условия, че аз не мога да го завърша. Завърших първата част през 2010-а година и организирах изложба в „Червената къща“. Две седмици преди изложбата почина баща ми, много млад, на 53 години. Отложих изложбата, върнах се в Украйна и го погребах. През това време направих някои нови картини.

След представянето на първата част заминах в Ню Йорк и живях там две години. Докато бях там, ми предложиха да я представя в ООН и се върнах в София, за да направя още една голяма поредица. Тогава направих поредицата за глада през 32-33-а година, когато той обхваща цяла Украйна. Започнах да работя с повече архиви, дълго седях в прашните зали с документите в Украйна и в София. Началото на 2014-а година присъединиха Крим към Русия и започна войната. Когато видях в YouTube видеа от Донецк и Луганск, как майка с дете са застреляни на улицата, захвърлих четките и казах: „Аз няма да рисувам, заключвам този проект и някой ден ще се върна към него“. Вече просто изпитвах страх да го завърша, защото започнах да докосвам смъртта и това много ме плашеше. Изпитвах страх, че ако завърша изложбата, някой от близките ми ще почине.

През 2015-а година отидох да живея в Рим. Оттогава до 2021-а композирах музика, като се вдъхновявах от разказите от документите за глада и канибализма. Пак през 2021-а година издадох концептуален албум, всяка композиция е име на цитат за глада и канибализма в Бесарабия. Рисувах със звуци. За мен това е звукова картина. Написах и научна статия, която БАН издаде през 2020-а година и н следващата година реших да се върна и да завърша проекта.

Върнах се на село. Направих си голямо студио от хамбар, невероятна атмосфера. Приготвих 80 платна, купих си много бои от София и ги закарах там. Тотално се пренесох, планирах около 1 година да живея там и да завърша тези монументални платна по сюжети от разказите на българите, които съм интервюирала. Тоест, реших, че проектът ще завърши с поредицата за канибализма, тъй като крайната степен на гладуването е лудостта. На химично ниво се променя мозъкът, човекът се променя, полудява, изпада в делириум. Много хора са изпаднали в човекоядство и трупоядство. Това е завършекът на този голям научно-художествен проект „ГЛАД“. Филмът и албумът, които създадох се казват „ANTHROPOPHAGE“, последната поредица от картини също ще бъде с това заглавие. Антропофаг е научното наименование на човекоядството.

Докато работих в Украйна върху поредицата с човекоядството, започна войната. Това за пореден път прекъсна проекта и се върнах в София. Тук се запознах със собственика на „Nu Boyana Film Studios“, който ми предостави безвъзмездно студио, където да завърша проекта си. Откакто започна войната, съм направила две живописни платна, които сега са изложени. Но преди края на изложбата искам да се върна в Украйна и да направя няколко картини в атмосферата на войната.

„Бях толкова гладен, че ядох играчката на приятеля ми“ - Илия, 6 години. Мариупол

В тази картина може да се види и пример за съвременния глад. За момче в Мариупол, чиито родители са убити, и то от глад започва да яде играчката на своя приятел в бомбоубежище.

Като творец изпитвам терзания, че не мога да завърша проекта. Той е много тежък емоционално, всяка една картина, всяка история минава през мен, за да пресъздам атмосферата на гладуващия човек, поставен в такава атмосфера. За да може картината да докосне емоционално всеки човек, който я гледа.

Освен че рисувам с боя, рисувам със сълзите си, защото преживявам ужаса, докато вниквам в това, какво се случва с човека в тази атмосфера, за да мога да я пресъздам на платното. Много ми е тежко емоционално.

Моля, спрете войната, за да завърша картините.

Питах една баба: „Кое е по-страшно – гладът или войната?“ Тя каза, че гладът е по-страшен. Ужасих се, че има нещо по-страшно от войната. Но има нещо по-страшно и от глада и това е липсата на обич.