Отвъд предразсъдъците със създателите на „Нямаш място в нашия град“

Документалното кино заема все повече своето достойно място на малкия екран. Българският документален филм-наблюдение „Нямаш място в нашия град“, копродукция на HBO и Smarty Pants Shooter, e пример как интересни истински истории могат да стигнат до широка аудитория не само у нас, но и в чужбина.

Той вече е в HBO Max и може да се гледа от всяка една точка в рамките на Европейския съюз. По този повод се срещаме с творческия и семеен тандем, създатели на филма – продуцента Ралица Големанова и режисьора и оператор Николай Стефанов.

Футболните агитки често си печелят медийно внимание. Преди няколко години в Англия всички медии бяха изпъстрени с расистките/нацистките жестове и изказвания на фенове в рамките на мача от квалификациите за Евро 2020 между България и Англия в София. Как се подхожда без предразсъдъци към подобна тема? Как се избягва от клишето на „ултраса“? 

Н: Всички имаме предразсъдъци, особено към хора, който не познаваме. За да минеш отвъд предразсъдъците, трябва да опознаеш човека насреща. Това става само като прекараш време с него, максимално отворен и търпелив. Нормално, хората показват само някаква част от себе си в началото. Ако успееш да разтвориш предразсъдъците, си избягал от клишето.

Разкажете малко за героите, които ще видим на екрана?

Н: Героите са ярки образи от родния ми град. Хора, които ми направиха впечатление, докато снимах. Исках да разкажа история за Перник през хората на стадиона, защото той е като мини модел на обществото, а и там често се действа по-емоционално и реакциите са по-драматични.

Документалното кино набира особена популярност в стрийминг платформите последните няколко години. Смятате ли, че домашната среда по някакъв начин предразполага хората да гледат повече документално кино? Какво смятате, че привлича хората към този жанр? 

Р: Определено документалното кино става все по-силно, гледаемо и въздействащо — и то не само за зрителите в стрийминг платформите. Не е случайност, че Венеция награди със Златен Лъв документален филм за втори път в цялата история на фестивала („Цялата красота и кръвопролитието“ на американската журналистка Лора Пойтрас). В свят, в който вече не сме сигурни какво е истина и какво привидна реалност, може би документалистиката дава малко по-автентични парчета реалност на зрителя. Освен това често документалните филми засягат важни социални и обществено значими теми през личните истории на истински хора, а това започва да привлича все повече вниманието на зрителите.

Разкажете ми малко за процеса на работа? Как възникна идеята за филма и трудна ли беше реализацията на проекта? 

Н: Идеята за филма имам от повече от 10 години. Започнахме да работим по нея в началото на 2019 г., така че ни отне 3 години да я осъществим, 2 от които бяха в снимки. Сега сме в четвъртата година, в която пътуваме с филма и го представяме по международни фестивали, което е много удовлетворяващо след толкова време работа зад кадър.

Р: Реализацията на проекта не беше никак лесна. Работихме без финансиране дълго време, инвестирайки в снимките и пътуванията за представяне на проекта по международни форуми. В края на миналата година изпълнителният продуцент за документални филми на HBO Max Ханка Кастелицова, която следеше прогреса на проекта от самото начало, както и българският екип на HBO, харесаха каква работа сме свършили с филма на ниво суров монтаж — и така те станаха наш съпродуцент, за което сме изключително щастливи.

Каква емоционална и интелектуално реакция бихте искали да създадете у зрителите? Имате ли идеален зрител?

Н: Бих искал да предизвикам зрителя да мисли, да си задава въпроси. Филмите, които харесвам, ме карат да участвам, а не само да консумирам.

Бих се радвал и моят филм да е такъв. Идеалният зрител за мен е не консуматорски настроен, отворен, готов да си тръгне с няколко въпроса повече от киното.

Ралица, какво ви насочи към продуцентството и защо документалистика? По-лесно или по-предизвикателно е да се реализира проект в този тип кино?

Р: През 2015 г. започнахме да работим по първия ни документален филм с Николай и постепенно влязох в обувките на продуцент на нашите общи проекти, понеже се оказа, че съм сравнително организиран човек. Така реших да се фокусирам върху развитието и производството на креативни документални филми, които са доста по-различни от познатите телевизионни формати. Творческата страна на нещата ми остава доста интересна, затова се включвам и като сценарист по проектите и като цяло съм напълно въвлечена в творческия процес. С времето открих, че в продуцентството има доста възможности за креативност също, макар че има и доста таблици.

На ниво екип и бюджет документалното кино със сигурност е по-лесно и достъпно от игралното. Но пък се работи с историите на истински хора и има доста несигурност и неяснота какво всъщност ще се получи от един такъв филм. Така че в документалистиката също има сериозни предизвикателства и всъщност човек доста трябва да рискува и да се хвърли в дълбокото.

Николай, снимал сте филма сам, заради спецификата на темата и достъпа до героите на филма, това ваш характерен почерк ли е? Какво дава този подход за финалния резултат и какви са предимствата и недостатъците спрямо работата с екип на терен? 

Н: Предимствата на този подход са безспорни, когато става въпрос за филми наблюдение. Присъствието на само един човек на терен спомага за неподправеността на материала. Големият екип предполага много разсейващи фактори по време на снимките, а когато героите на филма не са актьори, а са просто себе си, това може да бъде фатално. Още повече съвременната техника прави възможно съществуването на снимачен екип от един човек. Преди години поради размерите на техниката това е било почти невъзможно. Колкото до недостатъците, има и такива. Конкретно в този филм това се отрази на звука, той е доста суров и на моменти почти не се чува. Но това пък и създава усещане за неподправеност — в реалния живот не чуваме всяка реплика, особено когато е шумно, а в този филм често е шумно. Мисля, че стилът който избрах, подхожда много на родния ми град и героите на филма.

Харесвам пънк музиката и нейната сурова неподправеност и исках така да звучи и изглежда филмът ми. Не знам дали това би бил характерният ми почерк, но със сигурност бих снимал и други филми по подобен начин.