Станислав Лем: Винаги давам още един шанс на човечеството

Пътуваме въображаемо назад във времето, за да си представим какво е Лем да те посрещне у дома и да ти разкаже повече за световете си.

През 1981 г. американският писател от френски произход Реймънд Федерман се среща със Станислав Лем в Краков, Полша. Месецът е май, а мястото - къщата на Лем, която се намира малко извън града.

Днес вече не можем да срещнем Станислав Лем, нито да поговорим с него на живо. Остава ни да се изгубим в космоса на литературата му и там, между всички планети, звездни дневници и галактики, да се намерим. Пътуваме въображаемо назад във времето, за да си представим какво е Лем да те посрещне у дома и да ти разкаже повече за световете си.

През онзи далечен месец май Федерман закъснява. Пристига с представата, че къщата на Лем е гигантска и ултра модерна, но се озовава пред малка и непретенциозна постройка, която не се отличава с особен лукс. Федерман и придружителят му са посрещнати от точно такъв човек, какъвто са си представяли. Весел, енергичен и приветлив, нисичък мъж в късните шейсет. Съвсем бързо представя гостите на красивата си съпруга и ги приветства на втория етаж. Докато вървят към стълбите, погледът им се плъзга по всички кътчета, отрупани с вещи - градинарски инструменти, тенис ракети, ски, ботуши и какво ли още не.

В малката чудата къща на Лем откриваме гигантски куп с книги, хвърчащи листи, списания, малка пишеща машина и всякакви писателски принадлежности и чудеса. Усеща се гостоприемство, топлина, уют. Чува се лек смях, а разнообразните вещи сякаш нашепват за многобройните истории, които стоят зад тях. Изживяването всъщност е пътешествие до космическото въображение на един от най-добрите фантасти. 

Появата на “Дневник, намерен във вана”, която скоро за пръв път излезе на български, е повод да си припомним малка част от това, което Лем споделя на Реймънд Федерман през пролетта на 1981 г.

РФ: Възприемате ли себе си като писател, който е представител на жанра научна фантастика?

СЛ: Всъщност, ако трябва да бъда напълно откровен, не. За мен дефиницията на жанровете не е от особено значение. Често просто превключвам в различни писателски настроения. Искам да пиша за неща, които ме интересуват и би могло да се каже, че си правя умствени експерименти, изграждайки ситуационни модели. Представата за нормалното, реалистичната литература, или както там се нарича, не е достатъчна за мен. Ограничава сюжета до конкретна група хора, докато аз съм развълнуван от съдбата на човечеството като цяло, никак не се вглеждам в отделните индивиди.

РФ: Значи дори и славата Ви да се дължи предимно на истории, които хората четат като научна фантастика, Вие се смятате просто за писател, не за представител на жанра научна фантастика? Така ли мислехте и когато започнахте да пишете?

СЛ: Kогато започнах да пиша, не смятах себе си нито за писател на научна фантастика, нито за какъвто и да е писател, трябва да призная, че дори не бях сигурен какво точно правя. По онова време научната фантастика, която се създаваше в Америка, беше практически изцяло непозната в Полша и когато през 60-те години написах “Конгрес по футурология”, никой не знаеше какво представлява футурологията. Както виждате, литературните жанрове са незначителни за мен.

РФ: Каква е ролята на науката във Вашите творби?

СЛ:  Това, което има най-голямо значение за мен, е познанието. С други думи, държа на грижата към теорията за познанието. А дали това се ограничава до конкретен вид наука… Обичам да заставам на границата на науката и философията. Допада ми да експериментирам, изследвайки реални възможности от науката и философията и често си представям как друг вид създания биха практикували философия на науката, така да кажем.

РФ: Ако разбирам правилно, не правите особено силно разграничение между науката и философията?

СЛ: Точно така. В крайна сметка едни и същи психични процеси очертават научното мислене и мисленето, което стъпва на въображение. 

РФ: А самият Вие четете ли научна фантастика?

СЛ: Е, вече не, защото е толкова зле, а и съм притеснен от самото название на жанра. Има нещо в “научна фантастика”, което намирам за лична обида. Сякаш жанрът се преструва, че е много близък до науката, но в действителност няма никаква допирателна до нея. Дълги години четях точно такива книги с горещата надежда да открия и чуя мощния глас на научната фантастика, който да ми разкаже нещо наистина интересно, но това така и не се случваше, затова спрях.

РФ: Генерално научната фантастика се взима много на сериозно. Искам да кажа, че сякаш има тенденция да демонстрира твърде висок морал, който е за сметка на хумора… Това, което ми прави силно впечатление във Вашите книги, е че хуморът подкопава тази морална тенденция. Не смятате ли, че хуморът в научната фантастика е недостатъчен? Всъщност понякога сюжетите са хумористични… но предимно в резултат от собствената им наивност. 

СЛ: Да, абсолютно прав сте. Научната фантастика е прекалено тежка и тромава. Тъкмо затова мислех, когато скоро бях помолен от един редактор да напиша нещо за последния си роман, който впрочем, е все така непубликуван. Редом с всичко останало се замислих и че съществуват конкретни ситуации, в които човек не би могъл да пише, нито да разгледа даден проблем в дълбочина или пък да го пречупи през призмата на иронията. Нека ти дам пример. Много назад във времето, когато китайците говорили за Първата световна война, я наричали Гражданската война на европейците. И от гледна точка на жителите на Китай, които са наистина далеч, в действителност случващото се е било Европейска гражданска война. За нас, разбира се, това звучи смешно и странно. Но тъкмо това е видът ирония, който не се корени в нечий стремеж да бъде ироничен, а се поражда от дистанцията на времето. В този ред на мисли, когато пишем или говорим за отминали епохи, светове, цивилизации или култури, неминуемо ще стигнем до елемент на погрешно разбиране, който трябва да бъде поднесен хумористично.

РФ: Обикновено казват, че научната фантастика е или песимистична, или оптимистична: песимистична от гледна точка на това, че дава мрачна представа за живота в бъдещето (нещата ще стават все по-зле) или миналото (нещата бяха по-добре); оптимистична, ако предлага обрат. Къде бихте поставили Вашите книги?

СЛ: В тези рамки няма никакво място за мен, защото не мисля, че можем да разглеждаме света само в тези две крайности. Немислимо е просто да казваме, че нещата са много добре или много зле. Обикновено всичко е много зле и много… е, да кажем, добре, в същото време. И това е само един аспект. Колкото до мен като писател… когато избирам тема, действам досущ като доктор, който проучва състоянието на умиращ пациент. Като медицински случай той е напълно безинтересен. Ще умре и това е. Но докторът ще трябва да отиде при следващ пациент. Поради тази причина все давам още един шанс на човечеството. Но това не означава, че рано или късно човечеството няма да се самоубие.

РФ: Да поговорим малко за писателския процес. Кога пишете? 

СЛ: Обикновено от 5 до 8 сутринта. Това е единственото време, в което всичко е тихо, телефонът не звъни и никой не ме притеснява. Най-доброто време. За мен най-лошото е прекъсването на самия процес.

РФ: Всеки ден ли пишете?

СЛ: Когато пиша обемен текст, да. Но е по-сложно. Прекарах години в писане на последния ми роман. Създавам една версия, засядам в нея и пропадам в задънена улица. Затова оставям написаното настрана и се опитвам отначало. Написах 11 версии на тази книга. Но дори и след последната версия отново се почувствах изгубен и оставих романа за 1 година.

РФ: Значи проверявате и пренаписвате много? 

СЛ: Не, не бих казал. Простo директно хвърлям цялото нещо в кошчето. Консумацията на хартия е огромна. За да напиша роман от 220 страници обикновено хабя по около 4 000 - 5 000 листа. 

Припомняме ви, че можете да прочетете “Дневник, намерен във вана” за пръв път на български. Книга, за която колкото и хиляди листа да са били похабени, си е струвало.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция