All That Jazz. И Милчо Левиев.

"Джазът върви напред, намира нови пътища, понякога възражда стари стилове, но при всички случаи той търси свежест.“ Ленард Бърнстейн, 16 октомври 1955

ПPЕЗ 1974 г. подготовката за голямо трансконтинентално турне на Били Кобъм е смутена от новината за заболяване на неговия предпочитан пианист и най-редовен партньор Джордж Дюк. В забързаното търсене на подходящ заместник самият Дюк препоръчва Милчо Левиев, когото е слушал, работил е с него и преценил като най-удачна кандидатура за горещата фюжън и джаз рок музика на състава. По същото време към българина отправя покана и още един, вече легендарен джазов музикант – прочутият вибрафонист Лайънъл Хемптън.

Преди да започна с Билето (Били Кобъм – Б. а.) през март, Лайънъл Хемптън искаше да ме глави за негов пианист на бенда – заминаваха за Европа. Но аз отказах – не знам дали не направих грешка. Лайъналчо е вече доста издъртял, забравя имената на хората от бенда си. Каза ми, че три пъти е гостувал с бенда си в България. (Никога не е свирил в България – Б. а.) След като му направих безброй пъти спелинг на думата синтесайзър, не можа да я научи и я произнасяше синтетайзър. Все пак е един от най-великите суингаджии, които съм чувал.

Очевидно не бърка, защото Лайънъл Хемптън, макар и наистина велик артист от епохата на суинга и шоумен, все пак идва от МИНАЛОТО на тази музика. Докато НАСТОЯЩЕТО и дори БЪДЕЩЕТО се коват в оркестъра на Били Кобъм, тягата на който е най-привлекателна за Милчо Левиев. Българинът избира да се присъедини към оркестъра, в който личат такива звезди на световния джаз като Били Кобъм, Алекс Блейк, Ранди Брекър, Майкъл Брекър, Глен Ферис, Джон Аберкромби. И тези имена сами по себе си са достатъчна гаранция за високото ансамблово равнище на оркестъра, което не е чуждо за познавачите на джаза в България. (Макар официално музиката му в този период да не е социализирана у нас!) С тази формация на Били Кобъм Милчо Левиев работи цели две години – концертира, пътува на дълги гастроли и записва програми и грамофонни плочи. Продължителното европейско турне през 1974 г. включва знаменателно участието на състава в V меж дународен джаз фестивал в Монтрьо (04.07.1974).

За българина това е второ свирене в градчето край езерото Леман след конкурса за джазови ансамбли през 1967 г. и спечелената от квартета "Джаз фокус ’65“ награда на критиката и публиката. Но картината вече е коренно променена, защото от 1970 г. Монтрьо изоставя конкурсния формат, разширявайки го до статута на голям джазов фестивал. Той бързо придобива най-широка популярност и се радва на повишен интерес от цялата световна джазова общност. Доказателство за това е и концертът на "Били Кобъм септет“, а известна част от документално записаните пиеси могат и днес да се видят в мрежата.

Десет дни по-късно (13.07.1974) Били Кобъм и неговите колеги свирят в знаменития Rainbow Theatre, West End London. Това европейско турне сблъсква челно Милчо Левиев с "емигрантския синдром“, който от самото начало го съпътства в САЩ и години наред смущава сънищата му. Излизането в емиграция е една слабост, една невъзможност да се бори човек повече, затова се махаш. Ако е работа да се пишем герои, според мен геройство е като Солженицин, да те ритат да излезеш оттам, а ти да искаш да останеш. Да им каже: "Вие трябва да излезете, а аз оставам тук!“.

В едно интервю към тези думи той добавя и признанието: Аз не можах да се справя и избягах. И не съжалявам.Но тази слабост (ако я приемем за чисто човешка слабост) е съпроводена и от дълбоко загнезден в подсъзнанието страх, натрупван през годините на тоталитаризма още от най-ранна възраст. Дори в емиграция, при всички уредени формалности и професионална реализация, при откъсване от майчиния език, семейната и приятелската среда, този страх е най-устойчив. Като правило, което навярно могат да обяснят психолозите и психоаналитиците, той изплува точно тогава, когато човек е най-беззащитен – в съня, превърнал се в кошмар. И Милчо, и други емигранти от категорията "невъзвращенци“ разказват как посред нощ се събуждат облени в пот, сънували завръщането си в България и ареста още на стълбичката на самолета или вратата на влака (автобуса, леката кола). Твърде често този страх се пренася и на територията на друга, приела ги при гастрол страна, особено след отвличането през 1974 г. на Борис Арсов от Дания и убийството му в българския затвор, както и убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г. И тогава проработ- ва атавистичното чувство за самосъхранение, което понякога води до трудно разбираеми, а понякога и до комични за страничния наблюдател ситуации.

Подобно нещо се случва на Милчо Левиев при пътуването на "Били Кобъм септет“ за Западна Германия. Маршрутът на групата преминава през територията на Германската демократична република (ГДР). Шес-тимата музиканти я прекосяват на четири колела и единствено на българина, правилно и съчувствено разбран от колегите си, се налага да лети със самолет. Всичко това заради опасението да не бъде задържан на земята от побратимената с българската Държавна сигурност служба Щази. Дори приятелските срещи с български музиканти на официален, разрешен от властите в България гастрол в Западен Берлин, премина- ват под знака на страха от агентите на ДС. Някои от тези музиканти по-късно споделят, че в емоционалната еуфория на срещите Милчо Левиев ги е предупреждавал за подобна опасност и фактически ги е предпазвал от предполагаемите последствия след завръщането у дома. Години по-късно тези епизоди става повод за хумористични коментари и самоирония от страна на Милчо, но смехът му винаги нагарча – както на самия него, така и на познаващите тази действителност слушатели или събеседници. В ЗВУКОЗАПИСНИЯ каталог на Били Кобъм срещаме за първи път името на Милчо Левиев в LP албума Total Eclipse ("Тотално затъмнение“) (Atlantic, ATL 50098), издаден през 1974 г. в Западна Германия. Той претърпява шест издания в различни страни по света, като последното от тях датира от 2005 г.

За импровизациите на българина в пиесата Second Phase ("Втора фаза“) критиката се отзовава с думите: едно шизофренично соло на подценявания пианист Милчо Левиев, който свири като нещо средно между Сесил Тейлър и Бил Евънс.