България извън София

Има няколко задължителни отрезвяващи неща, които трябва периодично да правим. Да говорим със стари хора, да слушаме какво казват децата и да пътуваме извън София. Първите две са в по-поетичния сектор - старите и младите умове имат тази малко трансцедентална способност да изричат неща, които звучат като библейски умозрения или знаци. 

Ходенето из провинцията обаче е нещо различно - то може да те извади от социален унес като дрон, снимащ тераса на държавник антикорумпист! В състояние е да ти преобърне представите за времето така, че да се чудиш, аджеба, защо на паспорта ти пише, че живееш в Европейския съюз, наистина ли има още хора, които мислят, че това, дето го имаме, е демокрация и дали случайно не си се оказал част от зловещ социален експеримент, в който ни държат в гигантски макет на държава и под микроскопи ни наблюдават как реагираме на пинг-понг исторически подскоци с амплитуди от по 60-70 години.

В последните няколко месеца се случи така, че постоянно съм на път из страната. Къде по работа, къде за удоволствие, къде и за двете, бродя из родината като евангелистки мисионер и с ентусиазма и самочувствието на българска европейка попадам в най-различни извънстолични обстоятелства. А там, драги мои сънародници, ни социална ангажираност, ни гражданска толерантност, ни образователни натрупвания могат да обяснят този плъзнал като плесен повсеместен застой.

Възнамерявам да ви представя скромните си граждански наблюдения от живота извън т.нар. столица в няколко подточки, обхващащи отделни сфери от обществения живот. Но нека първо уточня, че със следващия пасторално-междуселищен портрет изобщо не превъзнасям българската столица. София си остава моят любим роден град. И въпреки че в последните години съвсем заприлича на квартал на “Слънчев бряг” и напук на наводнилата го простащина, той все още има някакъв столичен дух. Под облечената си с евтини павета, акулови перки и кичозни паметници снага, въпреки оскъдния вкус на своите управници, София има предимствата на столиците - относителна анонимност, една все пак обществена цветност, що-годе отворен дух и порядъчно количество събития от всякакъв характер. Ето това, уважаеми сънародници, отвъд пределите на “голямото село”, наречено София, или едва-едва все още диша и то благодарение на конкретни хора, или изобщо вече го няма. И да е така, сме виновни всички - и столичани, и столичани в повече, граждани и селяни. Защото без съпротива се оставихме на повсеместната, смилаема, лесна за употреба и удобна за манипулации Простотия. 

Пътищата 

Даже за магистрали вече не ми се говори! Тая едната, дето стотина пъти й откривахме участъци с червени ленти и напращели от доволство политици, за нищо не става. Асфалтът в най-новата й част пак не е като хората и от горещите летни температури на доста места се е надиплил като потен летен чарфаш. Там се кара в коловози, които могат да бъдат задминавани само от многобройните ултраскъпи черни автомобили, чиито собственици имат една и съща амбиция - всеки път да подобряват времето за пътуване от София до Бургас, като в крайна сметка най-после го сведат до едни десет-петнайсет минути. Зад воланите на тези аха-да-станат-ракети коли най-често стоят огледални слънчеви очила, закачени върху обла, добре обръсната или подострена глава, която на свой ред е побита в солидно втасали рамене и гръб, прищипани в тесни фанелки с нещо написано или нещо блестящо по тях. А може и двете, даже най-добре. До това заето поголовно и принципно да “страхува” същество придремва друг чифт огледални очила (дамски), под който висят устни с размерите на цариградски толумбички и отегчено преживят или смучат енергийни напитки от сламки. Субектите, обитаващи този тип автомобили, освен по скоростта, се отличават още и по негласното споразумение при никакви обстоятелства да НЕ дават мигачи. В този така интересен пътен обичай ги следват масово и шофьорчета в изгрева на своята мутренска мечта, които държат никога да не дават информация накъде смятат да поемат със своите голфове, опели тигра, старопрестолни кабриолети и служебни коли, тип “баничарки”, с които разнясат месо, млечни продукти и ново поколение торове за агро бизнеса. В малките населени места, както разбирам, това с дискретността относно ползването на мигачи, идва от факта, че всички се познават и не се налага на Пешо да се обяснява пред съселяните или съгражданите си къде отива - те и без това знаят както къде му е къщата, така и обичайното му дневно разцъкване из селищната система. Няма нужда да се хаби ламБата на мигача, един вид! Па и аре ся, нема се отчита я!

Въпросната магистрална гордост на последните 45 години на няколко места отново е в ремонт. Малките разорани отбивки, в които една кохорта нервняци се опитват да се надцакат с по километър-два обаче са нищо в сравнение с мащабното копане по другия път, който оптимистично наричаме магистрала и който все още стига до Ябланица. Там можете да научите колко е важно да се изпревари тир, нищо, че пред него има още осемстотин тира, да видите как в междуградските автобуси линии по няканва спец програма подготвят шофьори за пилоти на реактивни самолети и колко е важна целта в живота да знаеш кой кара най-отпред на ей тоя път. В този ред на мисли имам основание да смятам, че дупките и кръпките по трасето са направени нарочно, за да ги видят как биха реагирали в космоса, когато попаднат с ракетите си в метеоритна буря например. 

За пътя до старата столица Велико Търново мога да напиша романтична, разнежваща ода - толкова е скромен със своите уютни две ленти! А пък табелата “Карай внимателно! Някой те обича” на отбивката за Троян така разтърсва емоционално водачите, че те като по команда натискат газта, вероятно, за да се приберат час по-скоро при тия, дето ги обичат и да се уверят лично в чувствата им. За мое огромно учудване гугъл мапс знае асфалтираните кози пътечки, които ние тук на национално ниво зовем междуградски пътища. Щете, не щете, подхващаме ги - то други няма. А попаднали върху тях ставаме свидетели на изумителен асфалтов перформънс - то са разноцветни кръпки в най-причудливи форми, то са лепенки в какви ли не цветове, то са експанзивни дупки, събрани в конгломерати, наподобяващи деленето на клетките, то е чудо на пътното арт строителство! В тази пъстроцветна пътна среда от време на време, като подчертан със сигнален маркер пасаж в книга, се появява някоя и друга КАТ единица, най-често мълчаливо седяща встрани на платното или придремваща на предните седалки на служебната астра. Налице са си и сръбските скари, и сергиите с грънци и сладка, и полевите дюкяни с крадени военни провизии, откъдето можеш да си купиш всичко от офицерски нож до космонавтска униформа. Клиентите прескачат от едната страна на платното до другата, лениво се влачат по осовата линия, а отстрани най-съвременна чалга или бг рап с източен диалект дават неописуемо настроение. 

Възпитание 

Някога хората у нас, особено тези от т.нар. Провинция, имаха една много приятна свенливост. Например, когато ги свареше нуждата по малка или голяма работа, спираха на бензиностанции или се криеха в тревисти и гористи местности, за да не притесняват с отходните си действия пътния поток. Сега ествеността и нейното споделяне така са надделели, че народът масово ходи до тоалетна направо до банкета на пътя. На един пътен възел едва не катастрофирах при вида на една семейна двойка, уринираща стерео! Той - изправен в полупрофил към шосето на обърнато V, а нежната му половинка - приклекнала на половин стъпка зад него, забелила объл задник. И не, не говорим за семейство от малцинставата, както вероятно сте си помислили! При едно подходящо осветяване с фарове халогенки бузите на женския задник щяха да светнат като бели информационни табели, толкова си беше “бяла и добра”! А тази тяхна семейна заедност дори в интимните отделителни занимания, при това споделена с международната и национална общественост, ме наведе естествено на едни други, къде къде по-дълбоки разбирания за ценността на семейната единица! Колко му трябва на едно семейство, за да докаже и покаже публично любовта си?! 

На фона на тази WC идилия връз междуградските пътища не знам дали си заслужава вече да споменавам десетките пикаещи деца по градските градинки, тротоарите и парковите пространства. Майките им вероятно смятат, че урината, когато е детска, ухае на “Бочко”. Пък и може би в унисон със съвременните тенденции за свободно възпитание приемат, че пълната физиологична удовлетвореност е задължителна, независимо дали те сварва в обкръжението на други граждани, на опера, в археологически руини или в парк. 

Като говоря за възпитание, трябва да призная, че извън София (то и там, де, ама все още не чак така настоятелно) масово не се познава учтивата форма на обръщение. ВИЕ се съотнася само до множествено число, второ лице - “вие, пичуи, ша върити ли таз вечер на наргиле барчи?”. Иначе всички сме едно голямо ТИ. Усещането за някаква добронамереност се дава обаче през масова употреба на умалителни - “Да ти дам едно по-голямо номерче?”, “Картичката ти безконтактна ли е?”, “За подаръче ли го купуваш?”. Мило и нашенско! В същото време трябва да призная, че хората в т.нар. провинция се усмихват много повече от софиянци. Не, че им е по-лек животът, но поне не са усвоили столичното вярване, че усмивката маскира хитрост, проява на подлост е или пък е белег за известна несериозност. 

Мода

Да направя уговорката, че по принцип българският моден стил (доколкото може да се нарече така онова, в което се гиздим) е разпознаваем именно, заради провинциалния си характер (провинция не като география, а като начин на мислене). В повечето малки български градове модните витрини предлагат точно онова, което може да се намери във фешън бутиците в кварталите “Люлин” и “Левски Г”, само дето са на главната. Вървиш по току-що положените или в момента полагащи се плочки по стъргалото, а от двете ти страни е всичко, що е произвела китайско-италианско-турската индустрия.

Щампи, блестящи камъни, скъсани до пълно отсъствие на плат джинси, обувки като за пийп шоу, чанти ментета или с лога на марки, които хал хабер си нямат, че са създали такива модели. За моя изненада натрапчиво може да се нарече присъствието на чизми, в комбинация с екстеншъни, тупирани на върха и изправени до ламарина гарвановочерни коси, ноктопластики с всевъзможни сюжети, елеци от ресни и губери, леопардови пелерини и щраусови пера.

Децата са в традиционни китайски дрешки - розово за момиченца и синьо за момченца. В мъжкия стил повсеместно се е настанила една нова диагоналка, наподобяваща т.нар. чанта бананка от 80-те, ама преметната и тя по диагонала. Мислиха го, мислиха го и най-накрая намериха начин да съчетаят тези две умопомрачителни аксесоарни придобивки за мъже в едно! Диагоналната бананка стои идеално върху голям корем, удобно отпуснат в прегръдката на традиционния от години за страната ни анцуНг.  

Пол и джендър 

Думата “джендър” може и да означава социална функция на пола, но тук (в менталната провинция) това е име на средното между мъж и жена, което само не се знае какво е. В същото време обаче то, нещото, де, парадира с тази своя неопределеност и затова заслужава да бъде мразено, осмивано и бито. Хората се обиждат на “джендър”. В идеалния свят на родна България, особено извън столицата, място имат само мъжете-мъже и жените-жени! Това важи за всички малки градове, след като ред в сексуалните определения сложи европейската столица на културата  PLOVEDIV, където трябваше да сме “Заедно”. Е, то не е като да не сме заедно, ама едни се оказаха по-правилно заедно от други. Затова в тази “заедност” няма място за сексуални различия. “Заедното” е за “нормалните”. И те го бранят с ентусиазма на съвременни патриоти. 

Иначе традиционният български патриархат е в цветуща форма. Едни мъже седят по кафенетата, пият бири и оглеждат едни жени, докато техните собствени щъкат от работа на пазар и от пазара до печката. Децата са приоритет само на майките, а когато бащите ги отглеждат за малко, това се приема за услуга, която те правят на съпругите си. В този мъжки свят на жените не им остава нищо друго, освен да четат книги, да посещават културни събития и да се интересуват от курсове за усъвършенстване. Факт е, че те са деветдесет процента от публиката на всякакви културни и социални събития, те са в книжарниците, те са в изложбените зали. В един от провинциалните градове, в които бях, един мъж изкоментира този факт публично, като каза, че мъжете са по-съвършени същества и затова нямат нужда от “извъкласни занимания”. Казах му, че само интелигентните хора подлагат на съмнение възможностите си. Дълго ме гледа втренчено, но в крайна сметка не разбра кое е по-добре - да се обижда ли или да се съгласи. 

Патриотизъм

Ааа, много е модерен! Навсякъде висят едни трикольори, на всеки ъгъл се продават менци, черги, пешкири знамена и пепелници във формата на картата на България, дудуци, шарена сол, черешови топчета и пафти. Автентичната народна музика не е на почит и дори  поп фолкът е изместен от рап звезди от по-ново време. Но пък хорА се играят ма-со-во! И ето тук имам едно предложение! Докато пътувам из тази така красива иначе страна, с природа, за която заслужено са се водили войни, виждам колко целенасочено, методично и безкомпромисно си я замърсяваме. Встрани на пътя, измежду зелените треви и нацъфтелите храсти, като в индийско гето се търкаля целият ни битов лукс - джапанки, бутилки, пластмасови кофи, опаковки, дрипи, щайги, глави на кукли, печки, бебешки колички, холни гарнитури. Предлагам следващият път, когато хороводите се запътят към красиви родни месности, за да извиват там някое кръшно Еленино, да вземат преди това да направят една оборка на терена. Че то само с танци не става, да ви кажа. Ни с ръченици, ни с гайди, ни с байряци, кръстове и голи до кръста момци! А иначе татуировки на велики българи да искаш! Щом се запролети, юнаците турят потниците и глей за какъв телесен патриотизъм става дума! Дръж тоя Левки на бицепс, фАни тоя трибагреник със “Свобода или смърт” на гърба, зЕми това Княжество България на гърдите!

Храна и напитки

Много се яде и се пие у нас, да ви кажа. Ако някой седне ди ви убеждава, че хората нямат пари, пратете го в най-модните заведения на българските градчета! Всичките са с италиански имена, предлагат пици и паста, ама имат в менюто си и подпури от българския народен рецептурник (пататници, мусаки, чорби, запеканки и т.н.), както и японска храна. Че какво пречи една шопска салата да я мушнеш с едно Комбо Филаделфия, да затапиш всичко това с едно тирамису и да полееш обилно с една Стралджанска мускатова?! Хубавата страна на това кулинарно ресторантьорско разнообразие е, че в малките градчета има места, където можеш да изядеш една ангешка дроб сърма и салата “Снежанка” срещу сумата от 3.80 лв! Ако кажеш на един събрат европеец, че си изял цялото това нещо за нема и две евро, ще помисли, че яденето ти е било втора употреба! Ама ние си знаем, че е напълно възможно. И изобщо не е по-лошо от онова, което ще ви предложат в някой префърцунен европейски град за 12-15 евро. 

Иначе принципно из страната доста се пие. Предимно бири и тук таме по-евтинки вина. Коктейлите са гъзарска работа, но аперолът, мохитото и секс-он-дъ-бийчът са си вече част от родната пияческа култура. Всеки барман с двудневен стаж може да ти ги произведе. Само не питай какъв и колко е алкохолът. 

Чуждо присъствие 

Много чужденци, много нещо! Във всеки български град вече може да се чуе английска реч. Както ми казаха местни хора, социално слабите жертви на британската икономика си купуват къщи по селата и градовете ни и заживяват честито на ей тия народни цени, дето ви ги съобщих по-горе. Пият на корем, вярно е. Ама пък и някои от тях стават активна част от обществения живот на града или селото, което си е чиста проба интеграция. Вследствие на това бая народ от най-затънтени места е усвоил един никак не лош английски, с който комуникира във всякакви обстоятелства. Покрай морето според мен вече има повече руснаци, отколкото българи. Те си имат свои училища и детски градини, организират си руски активности и поне едно деветдесет процента от тях са фенове на Путин. 

Култура

Кое?! Културата… е животно от изчезващ вид. В София си мислим, че в страната е като в столицата - има си достатъчно хора за всичко. Извън най-големия град наистина има хора, които са жадни за култура. Но те са толкова малко, че почти ги е срам да си признаят потребностите - твърде са екзотични за добре опростачената маса. Въпреки това обаче, те СА там. И културата се поддържа жива от тях най-често на традиционните места - библиотеките, читалищата, малките театри, някои клубове, основани от ентусиасти, отделни градски легенди и чешити. Живее там, в старите, опърпани соц сгради, между пунктовете за залагания, офисите за бързи кредити, заложните къщи, бързите храни, магазините за бельо. Благодарение на усилията на тези малко останали мъже и жени все още се случват неща, макар и посещаемостта на местното население често да е отчайваща. Масата ходи на концерти и спектакли на онези, които “ги дават по телевизията”. Пък извън София телевизия се гледа много!

Телевизорът там, да ви кажа, е член на семейството. Той е на масата, когато семейството се храни. Той е компаньонът за гостите,  бръмчилото, дето разсейва скуката, нарушитерят на тягосното семейно мълчание. Заради популярността, която той насажда, младите и никому неизвестни ентусиасти с арт проекти често се приемат като неудачници, на които или не им се работи или просто се правят на интересни. 

Най-прекрасното усещане от потребяването на култура обаче може да се улови точно в тези малки, забравени от всичко български градове. Защото онези малцина, които още четат книги, слушат качествена музика, гледат различно от консуматорското кино и търсят изкуството, опитвайки се да си го набавят в най-интересните му форми, въпреки липсата на душевна акустика, са последни мохикани. С усилията на отшелници на самотен остров държат главите си над околното безпросветно блато и вдишват дълбоко всичко, което може да ги вдъхнови и въодушеви. И за тези хора, за всеки един от тях поотделно, си заслужава всяко творческо усилие.