За плоската Земя, недокоснатата Луна и динозаврите-учители

И умението да различаваш истината от лъжата.

Ето, че започнахме да говорим за учителите като за лоцмани на кораб в океана от информация. Отдавна беше време, мнозина се удавиха. Първи потънаха – поради некадърност на капитаните от МОН – онези, които наистина знаеха какво да правят. Сега се налага да приспособяваме неумелите към една непозната за тях среда, в която на всяка крачка ги чакат подводни рифове и айсберги. Които сами поставихме там.

Тази разтеглена метафора всъщност обяснява какво се случи поради тотално нехайство с българското образование през последните 15-20 години. Много е простичко. Учителите, които преподаваха на децата, родени около началото на прехода, нямаха опит с глобалната информационна среда. Тежките, бедни и демотивиращи години не им помогнаха да го натрупат, защото бяха заети основно да оцеляват. Така едно цяло поколение започна самообразоването си без напътствия, без опора. Учебниците загубиха конкуренцията с Уикипедия. А учителите не създаваха статии там. 

Интернет беше залят от полуинформация, от псевдоинформация, от ненарочни и нарочни заблуди. Търсачките са безстрастни – те не са инструмент за отсяване на истината. Младите хора и децата не са снабдени с познания за отсяване на лъжовното от правдивото. Дълги години (а и до днес) образованието просто се опитва да превърне мозъците им в невронна енциклопедия, да постави там нерелевантни на съвремието факти. Без да отчете факта, че новите поколения се раждат със смартфон в ръка. Без да се съобрази с настройката им – те имат бърз достъп до нужните знания и на подсъзнателно ниво са убедени, че не е нужно да ги съхраняват в главата си, щом всичко важно е изнесено във външен харддиск.

Учителите закъсняха да се променят. Те самите са безпомощни – отвсякъде ги заливат потоци незатвърдена в главите им информация, често противоречаща на техните собствени знания. Ефектът е съкрушаващ – учителите, призвани да вдъхват самоувереност в учениците, губят своята. И се лутат. Самите те изпитват съмнения в себе си, не вярват нито на очите, нито на спомените си. Не вярват на натрупаното познание, смятат, че дълго са били лъгани. 

И започват сами да лъжат. Невинно, без да целят нещо зло с простодушните си манипулации. Смятат, че помагат на децата, като им показват всичко, което са видели. Но отново ги пускат в същото неизбродимо море от истини, лъжи, полулъжи и откровени целенасочени измислици, без да им дадат компас. Ако се върнем към корабната метафора – ориентират ги по звездите, без да познават звездната карта.

Учителката от 38-о училище, разказала на децата, че човекът не е стъпвал на Луната, сигурно е мислела, че прави нещо за добро. Сигурно е искала да покаже, че младите хора имат свободния избор да вярват или да не вярват. Забравила е обаче основното – не вярата лежи в основата на знанието. Вярата или невярата не заместват интелекта и разума. Можеш да вкараш заблудите заедно с правдата в неоформените детски съзнания, само ако на първо място ги научиш как да различават едното от другото. 

Това е съвременната роля на учителя: да обучи децата как да отсяват истината като злато от реката с всякакви глупотевини, която тече в социалните мрежи и сайтовете. Как да различават златото от пясъка. Учителят вече не бива да бъде регистратор на натрупаните в умовете им факти. Трябва да бъде водач, лоцман, Вергилий. 

В този смисъл изпитните тестове, които отчитат само познаването на фактологията, са остарели като форма за оценяване. Практическата работа с учениците е генерално занемарена. А тя не се състои в гледане на филмчета от ютюб в клас. С това децата отлично се справят сами, те само това правят в свободното си време. Време е да им се покаже как се ражда знанието и как се прилага. Самото знание е достъпно за всички, учителите не са негови единствени носители, както е било от памтивека. 

Времето е съвършено ново. Време е да си отворим очите и сами да видим, че Земята не е плоска, макар някъде в интернет да пише така.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт