Изборът да бъдеш въглен или жар

Или защо да се откажеш от следването на пътя всъщност означава да разпериш крила.

Животът, казваше Форест Гъмп, е като кутия с шоколадови бонбони – не знаеш какъв ще ти се падне.

Но пък винаги можеш да отхапеш един до половината и после да си вземеш друг, добавям аз.

Все по-често се случва това – вървиш нанякъде, направил си избори, които са оформили пътеката ти и тя изглежда права, дълга и опряна в хоризонта. Сигурен път, спокоен уж, но уморителен, отегчителен и безнадежден. И понякога, само понякога, ти се случва чудо – кривваш в първата пътека и поемаш в нова посока.

В свят, в който прегарянето от работа е стандартно, а не извънредно събитие, този отказ от удобството и сигурността често е единственото спасение. Не сме сторъки богове, времето ни все още е затворено в 24 часа на денонощие, а някой невидим зад нас ни пришпорва с викове "още, още, още, не спирай, не даваш достатъчно!“. И препускаме през живота си, натоварени до смазване с отговорности, задължения, изисквания, вещи. 

Някои не издържат. Изгарят твърде бързо. Превръщат се в хора-сенки. Ще ги разпознаете по дъха на алкохол, използван като спасителен пояс. Или по отнесените дрогирани очи и зеници, в които има само чернота. Или по безразборните връзки за по една нощ, които са поредната илюзия за смисъл. Денем това са успели, реализирани хора, примери за следване. Трудно ми е да си представя колко е тежко да носиш в себе си едновременно ужаса от нелюбимия живот и съзнанието за непрекъснато пропадане. Но твърде много си вдигнал залога, твърде дълго си играл ролята на най-добрия, на този, който може да направи всичко по-бързо, по-успешно и по-качествено от другите. Това е опиат – изграденият образ на свръхчовек е нещото, с което е най-трудно да се разделиш. И като в древна притча умираш, повлечен към дъното от собственото си Аз, защото не смееш да го изоставиш, да се промениш.

Съществува оня лепкав страх, че ако зарежеш всички пози и успехи, ако правиш само това, което обичаш, няма да си толкова велик. Няма да печелиш толкова много, няма да ти се възхищават, няма да си примадоната на общата сцена. Затова си казваш, че имаш право. Полага ти се да умираш бляскаво, удавен в алкохол и наркотици, които – казваш си – са антидот срещу стреса. Имаш право да си зъл, защото никой не знае колко ти е тежко и целият свят трябва да бъде наказан заради скритото ти нещастие. Имаш право да не ти пука за никого, защото не можеш да носиш и товара на емпатията. 

Така е паднал Сатаната някога – прегрял е от работа, надскочил се е. 

А не е трудно да се спасиш.

Да се откажеш от следването на пътя не означава на всяка цена, че вдигаш ръце. Може би означава да разпериш крила, прибирайки лактите, с които доскоро си пробивал път през тълпата. Да минеш по небето, вместо да пълзиш през калта. Да хванеш живота си и да го изчистиш от това, което те убива, е подвиг.

Всъщност именно по това се мери интелектът. Не е достатъчно да си начетен и професионално перфектен. Важно е да разпознаеш знаците, които сочат накъде трябва да насочиш житейския си вектор. Познавам изключително ерудирана жена, която губи мозъчни клетки, като се налива с алкохол уж тайно, за да заглуши ужаса, че се е провалила като човек. Познавам и друга жена, която смело заряза всички изкушения на високата си служебна позиция, осмели се да се откаже от светския си блясък и избяга на село, за да оцелее. Моето човешко уважение и възхищение безспорно е на страната на втората. Тя е тази, която е събрала в едно разума и сърцето – а това е истинският човешки интелект. Другата се самоубива грозно и – макар да не го осъзнава – непрекъснато демонстрира пълната липса на емоционална интелигентност.

Някой ден, ако дъщерите ми ме попитат за съвет, ще им давам за пример тези две жени. Като жабите, паднали в съд с мляко. Едната се отпуснала, отчаяна, и се удавила. Другата, попаднала в необичайна среда, започнала да се бори, удряла с крака, успяла да избие млякото в сметана, и излязла.
Всеки ден избираме коя от тези жаби да бъдем. Имаме силата да преоформим живота си, но само с борба. Тя включва рани, откази, връщане назад. Струва болка и страх. Но в тази битка винаги печели доброто. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт