Томас Ман и България

Милена Кирова за богатото и вълнуващо творчество на Томас Ман.

Има книги, които трябва да бъдат прочетени по няколко пъти, само че в различни етапи на един човешки живот. Тези книги казват повече, отколкото изглежда на пръв поглед, или въздействат по различни начини в зависимост от опита, който един и същи читател притежава в различни моменти на своето духовно развитие. Освен че доставя интелектуално удоволствие, повтореният прочит притежава и една особена добавена стойност. Четейки книгата за втори път, читателят чете и себе си от времето на първия прочит, волно или неволно сравнява своите преживявания и сам усеща дали и колко се е променил през изминалите години.

Именно такова четиво са новелите (както и всички книги) на Томас Ман. За пръв път посегнах към тях в ученическа възраст. (Трябва да е било изданието от 1964 г., съдържащо дванайсет творби, пак в прекрасния превод на Димитър Стоевски.) Твърде много неща не разбрах (например как е възможно възрастен мъж да изпитва любов към момче), но това бяха 70-те години на миналия век и моят индивидуален опит отразяваше схематизма на мисленето в онази епоха. Да не говорим за това, че високият модернизъм на Ман е свят, в който не можеш да влезеш, ако си неподготвен, ако нямаш онова литературно възпитание, което ще ти даде възможност да прескочиш интелектуалния херметизъм на текста и да се наслаждаваш на променливите значения, които се образуват от безкрайното трептене на словото в едно свръхбогато, свръхнатоварено асоциативно поле. 

Кадър от екранизацията на „Смърт във Венеция“

Този път прочетох новелите в неволния контекст на тритомното ми занимание с история на българската литература от Освобождението до Първата световна война. Неволен, но всъщност продуктивен като източник на сравнения, защото съвпада с времето, в което се появява и налага като голям европейски писател Томас Ман. Той е роден през 1875 г., едновременно с Кирил Христов например, макар че за разлика от Кирил Христов винаги ще отрича наличието на автобиографични елементи в своите произведения. (Публикуването на дневниците му през 1975, двайсет години след смъртта му, опровергава напълно това твърдение.) 

Първата от новелите, включени в новия том, "Дребният господин Фридеман“, се появява през 1896 г., едновременно с романа "Нова земя“ на Иван Вазов. Но докато Вазов се интересува от метаморфозите на българския човек в социален контекст, Ман разгръща една идея, станала популярна с драматургията на Ибсен: има лъжи, които крепят равновесието в живота на едно семейство или на един човек; когато рухне такава лъжа, всичко се преобръща с катастрофални последствия. Тази идея ще се появи у нас през 1914 г. с втората драма на Яворов, "Когато гръм удари“. И все пак през 1896 г. творчеството на Ибсен е стигнало и в България; през годините до края на 19 век има поне четири превода на пиеси от него.

Кадър от екранизацията на „Смърт във Венеция“

Втората новела, "Тристан“, се появява през 1903 г., докато Яворов все още броди с чета из Македония. Тя е твърде сложна, за да очакваме, че би могла да има българска рецепция в самото начало на 20 век. Тогава романтизмът у нас все още дава своите закъснели плодове, а новелата представлява иронична версия на мита за романтическия герой, така както той е разгърнат в операта "Тристан“ на Вагнер. В същата година е публикувана и третата новела, "Тонио Крьогер“, тя обаче е написана през 1901 г., едновременно с епическата поема "Крали Марко“ от Стоян Попов – четиво много добре прието от нашата публика и похвалено даже от д-р Кръстев в пространна рецензия. Изглежда, че легендата за епическия балкански юнак е много далече от темата за твореца и за неговата сложна, болезнено противоречива душа. И все пак по това време Пенчо Славейков вече въвежда темата за "душата на художника“ – както в няколко философски поеми, така и в своята критика. 

Кадър от екранизацията на „Смърт във Венеция“

Достигайки до "Смърт във Венеция“ от 1912 г., изпитвам съпротива да я сравня не само с нещо в българската литература, а с каквато и да била друга творба. Тя е съвършена във всяко отношение, може би защото (както става ясно много по-късно) е била буквално изплакана от сърцето на своя автор, преживял подобна любов към едно реално десетгодишно момче на същия остров Лидо. Що се отнася до българския читател в навечерието на Балканската война, той би разбрал терзанията на писателя Густав фон Ашенбах горе-долу колкото мен на петнайсетгодишна възраст. Първият роман на хомоеротична тематика ще се появи у нас едва в началото на 30-те години (Борис Шивачев, "Изобретателят“). По това време Томас Ман вече е написал последната новела от книгата, "Марио и фокусникът“. Сталин току-що е взел властта в Съветския съюз; Мусолини се е появил на италианската политическа сцена; Хитлер набира популярност в Германия. Новелата представлява метафорична картина на психологическите фокуси, с които фашизмът манипулира масовата психика, издевателствайки над единичното, непокорното в човешката душа. В този момент българската литература най-много се приближава до Томас Ман, защото вече е преживяла опита на мрачните и тежки години, започнали с разгрома на Септемврийското въстание. Ман обаче си остава все така слабо познат у нас. За неговото усвояване се оказва много важен приносът на Димитър Стоевски (1902-1981), който и до днес си остава един от най-добрите ни преводачи от немски език; на него дължим и новелите в настоящия сборник.   

 

А с творчеството на истинския владетел на невъзможния жанр, Пиер Льометр, може да прочетете тук.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт