Най-мъдрата книга, която сте чели

Тони Джъд в разговори за XX век с неговия последовател и ученик Тимъти Снайдър.

Тимъти Снайдър разказва за последните си срещи с Тони Джъд и за начина, по който по-скоро се е опитвал чрез почукване по стените да открива проходи, свързващи подземни галерии, за чието съществуване първоначално само смътно се е догаждал...

Тони Джъд

Тази книга е история, биография и морално-философски трактат. Тя е история на политическите идеи на XX век в Европа и Съединените щати. В нея става дума за власт и справедливост според интерпретациите, които им дават – от късния XIX век до днес – либералните, социалистически, комунистически, националистически и фашистки интелектуалци. Тя е и интелектуална биография на историка и есеиста Тони Джъд, роден в средата на XX век в Лондон само няколко години след катаклизма на Втората световна война и Холокоста и точно по времето, когато комунистите заграбват властта в Източна Европа. И най-накрая тя е опит да се проследят границите на политическите идеи (и тяхната способност да се възраждат), а също и моралните провали (и задължения) на интелектуалците в политиката. Според мен Тони Джъд е единственият, който би могъл да напише една тъй широкоспектърна история на политическите идеи. До 2008 г. той публикува задълбочени и наситени с полемичност изследвания за френската история, есета за обществено ангажирани интелектуалци, а също и една забележителна история на Европа след 1945 г., озаглавена "След войната“. Талантът му на моралист и историк намира израз в по-кратки рецензии и по-задълбочени научни студии – жанрове, които той е довел почти до съвършенство. Идеята за тази книга се зароди обаче, когато през ноември 2008 г. се оказа, че Тони вече няма да може да пише – поне не в обикновения смисъл на тази дума.

Ден след като разбрах, че вече не ще може да си служи с ръцете, аз му предложих да напишем книга заедно. Бяха му поставили диагноза амиотрофична латерална склероза (АЛС) – дегенеративно неврологично заболяване, което води до прогресивна парализа и сигурна, обикновено бърза смърт. По форма настоящата книга е дълъг разговор между Тони и мен. През зимата, пролетта и лятото на 2009 г. всеки четвъртък аз взимах влака в 8:50 ч. от Ню Хейвън, слизах на гарата "Гранд Сентръл“ в Ню Йорк, за да се кача на метрото и да поема към квартала, където живееше Тони със съпругата си Дженифър Хоуманс и двамата им синове, Даниъл и Ник. Срещите ни започваха в 11:00 ч. Обикновено разполагах с около десет минути да събера мислите си в някое кафене, да щрихирам темата на предстоящия разговор и да нахвърлям няколко бележки. Измивах ръцете си с гореща вода в кафенето, а после и в жилището на Тони – в това си състояние той непрекъснато зъзнеше, а аз непременно исках да стисна ръката му.

Когато през януари 2009 г. започнахме своите беседи, Тони все още можеше да си служи с краката си. Не беше в състояние да завърти дръжката на входната врата на апартамента си, но ме посрещаше, застанал прав на прага. Скоро започна да ме посреща от едно кресло във всекидневната. През пролетта носът и по-голямата част от лицето му бяха покрити с маска за обдишване, която бе заместила функциите на белите му дробове. През лятото седяхме в кабинета му, заобиколени от книги, а Тони ме гледаше отгоре, седнал в извисена, масивна електрическа инвалидна количка. Понякога трябваше сам да натискам копчетата ѝ, тъй като Тони бе неспособен да го прави. Той вече въобще не можеше да движи тялото си, с изключение на главата, очите и гласните струни.

Но за нашата книга това бе достатъчно. Беше истински мъчително да наблюдаваш неумолимото напредване на тази безпощадна болест, особено във фазите на бързо влошаване. Когато през април 2009 г. в рамките на няколко седмици краката, а после и белите дробове на Тони отказаха да му служат, бях убеден (а също и лекарите, мисля), че той има само още няколко седмици живот. Затова съм още по-благодарен на Джени и момчетата, че великодушно разделиха с мен времето, което му беше останало. Но нашите разговори бяха извор на интелектуално обогатяване, съсредоточената, хармонична обмяна на мисли доставяше удоволствие и носеше удовлетворението на добре свършена, полезна работа. Да не се отклоняваш от темата и да следиш отблизо мисълта на Тони, изискваше концентрирано усилие, но беше извор и на неподправена радост. Като историк се занимавам с Източна Европа, където книгата-разговор може да се похвали с достойна традиция. Най-известният пример са, разбира се, беседите, които чешкият писател Карел Чапек води с Томаш Масарик, философ и президент на Чехословакия между двете световни войни. Това е и първата книга, която Тони е прочел от кора до кора на чешки език. Най-добрата книга-разговор е може би "Моят век“, прекрасната автобиография на поета от полско-еврейски произход Александър Ват, която той записва на магнетофон по време на беседите си с Чеслав Милош в Калифорния. Прочетох за пръв път тази книга във влака по време на едно пътуване от Варшава за Прага  – тъкмо започвах аспирантурата си. Нямах предвид тези примери, когато предложих на Тони книга под формата на разговор, нито пък смятам себе си за втори Чапек или Милош. Като историк, който изследва Източна Европа и е прочел много такива книги, за мен бепросто очевидно, че от един разговор може да се роди нещо трайно. Във въпросите си към Тони имах три отправни точки.

Първоначалният ми, неизбистрен план бе да обсъдим всички негови книги – от изследванията му върху френската левица до "След войната“ – и в тази връзка да дискутираме в общ смисъл за ролята на политическия интелектуалец и професията на историка. Интересуваха ме теми, които наистина заемат важно място в настоящата книга, като например неуловимото присъствие на еврейския въпрос в работите на Тони, универсалността на френската история или пък силата и границите на марксизма. Допусках още, че Източна Европа е разширила моралните и интелектуални хоризонти на Тони, но не подозирах до каква огромна степен това наистина бе така. Научих за неговата връзка с Източна Европа, защото Тимъти Гартън Аш и Марси Шор предложиха (с което Тони се съгласи) да посветим някои от разговорите си на неговия живот, а не само на работата му. И най-накрая, научих от Тони, че е възнамерявал да напише история на идейния живот на XX век. Планът му за главите на тази неосъществена книга ми послужи за основа на един трети кръг от въпроси. Това, че бяхме замислили книгата като разговор, налагаше 10 да познаваме и хиляди други книги. Но нашият разговор течеше в действително време, така че нямаше възможност да проверяваме цитати и източници. Тони не знаеше какво ще го питам, нито пък аз знаех какво ще ми отговори. Така получилата се книга отразява спонтанността, непредвидимостта, а понякога и игровата обмяна на мисли между двама събеседници, които с диалога си преследват определена цел. Но във всеки един момент, и особено в историческите си части, книгата черпи ресурс от нашите умствени библиотечни сбирки и особено от невероятно обширната и старателно каталогизирана библиотека, с която разполага паметта на Тони.

Тази книга е страстна защита на разговора, но много повече – на четенето. Тони никога не ми е преподавал, но неговият умствен библиотечен каталог съвпадаше в значителна степен с моя. Прочетените от нас книги пораждаха общо пространство, в което двамата можехме да се движим на свобода, можехме да обозираме ориентири и хоризонти, когато други движения вече не бяха възможни. И все пак да разговаряш, е едно, а да публикуваш – съвсем друго. Как от тези наши беседи се получи настоящата книга? Записвахме всеки отделен разговор и после го давахме като аудио файл на младата историчка Йaдида Канфър, която го сваляше като писмен текст. Дори само тази задача представляваше солидно интелектуално предизвикателство, тъй като за да разгадае смисъла на трудно разбираемите аудио записи, Йадида трябваше да познава предмета на анализите ни. Без нейната самоотверженост и знания, тази книга би представлявала още по-трудно начинание. От лятото на 2009 до пролетта на 2010 г. аз редактирах така дешифрираните текстове и ги оформих в девет глави според предварителна уговорка с Тони. През октомври и декември 2009 г. отидох от Виена, където се бях установил през тази академична година, в Ню Йорк, за да обсъдим по-нататъшната работа върху съвместния ни проект. От Виена пращах на Тони по имейл черновите на отделните глави, които той редактираше и след това ми връщаше.

Всяка глава се състои от биографична и историческа част. По такъв начин книгата преминава през живота на Тони, но тя обхваща и някои от най-важните идейни ядра на политическата мисъл през XX век: Холокоста като еврейски и германски въпрос, ционизма и неговите европейски корени, английския ексепционализъм и френския универсализъм, марксизма и неговата прелъстителност, фашизма и антифашизма, възраждането на либерализма като етика в Източна Европа, а също и социалното планиране в Европа и Съединените щати. В историческите части на главите думите на Тони са дадени в некурсив, а моите – в курсив.

Тимъти Снайдър

Биографичните части също възникнаха като разговор, но аз изцяло отстраних присъствието си от тях. Всяка глава започва с пасаж от биографията на Тони, в който се чува само неговият глас. В даден момент се включвам и аз. След това идват пасажите, посветени на историята. Биография и история тук са обединени не защото темите, които вълнуват Тони, а също и житейските му постижения могат просто да бъдат изведени от живота му, както вадиш кофи вода от кладенец. Всички ние по-скоро представляваме огромни подземни пещери, които дори сами не сме обходили, а не просто дупки, пробити в земята. Стремежът да се представи сложността единствено като маска, прикриваща простотата, е една от бедите на XX век. Ако разпитвах Тони за живота му, това не беше, защото желаех да чуя прости обяснения. По-скоро се опитвах чрез почукване по стените да откривам проходи, свързващи подземни галерии, за чието съществуване първоначално само смътно се догаждах.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт