Димана Йорданова изкрещява „Научи коя съм, за да научиш кой си“.

„По гръбнака“ - стихове от Димана Йорданова, "Жанет 45", 2018 г.

 

Това момиче живее в стиховете си отделно от себе си. Виждаш я как пари като мараня във въздуха над собствената си поезия и се разглежда с любопитство.

Димана е поет без възраст, без свое поколение. Тя не е флагман на течения, не е адепт на нови форми и не се поддава на влияния. Тя е от този тип автори, които изникват сами като цвете сред калдъръма. По парадоксален начин, нямащ нищо общо с формата и смисъла на стиховете ѝ, в съзнанието си я свързвам непрестанно с Петя Дубарова. Същата отдалеченост от скучно моделирания свят, макар и при Димана това да е вглъбено търсене навътре.

Най-естественото нещо в стиховете ѝ е парадоксът. О, как се опитват да я имитират, да ходят в стъпките ѝ. Но не може да бъде имитирана тази лекота – Димана не си измисля, не натъкмява, не се опитва да оригиналничи. Тя така мисли. И след нея започваш така да мислиш и ти. И се изненадваш, че четеш това, което отдавна някой вътре в теб ти шепне. Просто Димана го чува, а ти не можеш.

Сякаш никой не ѝ е казвал, че има правила, клишета, канони. Или тя старателно ги е забравила. Или нея са забравили извън рамката, оставили са ѝ само едно въже, което се повтаря през стих в книгата, и тя ту изящно се беси на него, ту отчаяно се придърпва към света, но то никога не е с точния размер.

Тази стихосбирка започва с раждането и слиза до ада, където са другите. Междувременно минава през любовта, раздялата, болката, прошката.

А при второ четене всичко изглежда наопаки.

Но най-осезаема е лекотата. Думите ѝ са с плътността на облак. И също толкова многоформени, внезапни, променливи.

Не познавам друг поет, който може да събере роман в три реда поезия. (Тук исках да сложа цитат, който да илюстрира това мое твърдение. Цитат няма, защото трябваше да препиша половината стихосбирка!)

Димана е абсурдна, парадоксална, крива. И в същото време единствената, която поставя нещата на мястото им. Светът без филтъра на пухкавата любов, без омекотени ъгли. Като поглед зад ъгъла, така внезапен. Куршумено кратка, тя не оставя дори време да отмине шокът от причинената болка. 

Всичко е в думите, които Димана използва като чисто нови играчки. Тя сякаш знае какво са означавали, преди светът и цивилизацията да ги изнасилят. Тя им вярва. И те зашлевява в лицето с откровението, че си бил сляп и овързан в условности. За нея те не важат.  

Странно е, но вярвам искрено, че поезията на Димана не може да бъде побрана в стихосбирки. Може би защото имам усещането, че я чета непрекъснато и навсякъде – по улиците, по стените на старите сгради, в изоставени места и дори в речника.

И за пръв път, наистина за пръв, усетих как книгата продължава отвъд страниците си. Буквално изпитах усещането, че вече чета следващата ѝ стихосбирка.

Това беше най-трудният текст за поезия, който съм писала.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт