Бертолучи: "Що се отнася до "Мечтатели", просто се придържайтe към заглавието."

Бернардо Бертолучи, който ни подари къщата в "Открадната красота", любовните сцени на "Последно танго в Париж" и вечно мечтаното приятелство от "Мечтатели". Откъс от книгата му "Прелестно обсебен" и един особен поглед към филма "Мечтатели" и онова, което младите винаги ще искат. Независимо от времето.

Сред изрезките с отзиви от фестивала във Венеция ми попада моя снимка със стиснат юмрук на фона на съмнителен декор – кея на хотел "Екселсиор“. Изразът ми на стар ранен слон ми напомня, че не бива никога да забравяме да не се взимаме на сериозно и да гледаме на себе си с известна доза неудобство. Наталия Аспези, бърза и прозорлива, ме попита дали този свит юмрук означава носталгия. Отговорих: да.

Може би носталгия по така и неслучил се някогашен провокативен жест. Усещам около себе си недоумение и забелязвам как се подсмихват сардонично. Какво става? Какви са тези заигравки с думата носталгия? Какъв е този хор от историко-философски обиди, стоварени върху думата утопия, ако не ревизионистки опит да се дискредитира цялото движение от 68-а, чиито корени се крият именно в идеята за утопия?

За себе си бих бил напълно щастлив младежите, които гледат Мечтатели, да разберат, че в едни не много отдалечени във времето години едни младежи като тях са си лягали със съзнанието, че ще се събудят не просто на другия ден, а в бъдещето, в един различен свят. Накратко, ако тогава беше правилно да се бунтуваш, сега е още повече. Чудя се дали младите new global поне малко ще се припознаят в думите ми.

Тяло, политика, кино, музика, сексуалност, философия: тези бяха съставките на онази "магическа смес, вряща на огъня“, която подготви експлозията на 68-а в обществения, но и в личния живот. Еротично желание, желание за знание, желание за обединено съществуване... Личното и политическото, неразривно свързани в мечтата за революция във всичко... Никак не е било провал, но оттогава нищо вече не е същото, всяко от извоюваните днес права се корени в свободата, която тогава си позволихме, без някой да ни я даде.

Чак във втората половина на Мечтатели се появява една цигара марихуана, в епизода с ваната. До този момент Изабел и Тео, също като Елизабет и Пол, enfants terribles на Жан Кокто, са дрогирани без дрога:

"Дрогата я имаше: това славно вещество течеше в кръвта на Елизабет и Пол още от рождението им“.

Кокто твърди още, че в "Les Еnfants terribles“ се е опитал да "олекоти тежестта“ и да "утежни лекотата“. Тези дни някой напомни, че по времето на Открадната красота обявих нещо като трето действие на Двайсети век, което да разкаже за втората половина от века. Действието се развива в Бъркли, Рим и Париж и се пред- виждаше да тече от 1968 до 1998 г. Временно главозамайване и сблъсък на две поколения. Вчерашните синове, превърнати в бащи на днешните... Впоследствие попаднах на книгата на Гилбърт Адеър "The Holly Innocents“, в която открих неповторимия вкус на онези дни: през май снимах Партньорът в Рим и Пиер Клеманти всеки уикенд хукваше към Париж, а когато в понеделник сутрин се върнеше за снимки, носеше последните лозунги от барикадите в Латинския квартал:

"Забранено е да се забранява“, "Властта – на въображението“, "Под паважа, ей го плажа“ и така нататък.

С тежест и лекота романът на Адеър пренасяше романа на Кокто в пролетта на 1968 г., която за мен магически се връщаше към пролетта на 1945-а, също година на разцъфнали утопии, с която завършва Двайсети век. Така кръгът се затвори. Прилагам следното въображаемо писмо до моя приятел Жан-Клод Биет – френски кинокритик и режисьор, който неочаквано ни напусна през юли, дни преди да започнат жегите. Небето не можеше да чака.

Скъпи Жан-Клод,

Тук е лято, а аз се боря с едно кратко изказване за каталога на фестивала във Венеция. Знам, че думите, с които бих представил Мечтатели, биха звучали повърхностно и биха били недостатъчни, затова реших да ги отправя към теб, като се надявам на двойно чудо. Когато се снима филм, времето внезапно по мистериозен начин изневерява на собствените си правила, договорености, дори логика и се поставя в служба на киното, като изменя природата си и се сдобива с нови правила, договорености, логика. Тази идея ме е крепяла всеки път, когато съм снимал филм за миналото. За Мечтатели измислих директна конфронтация между трима днешни 20‑годишни – Ева Грийн, Луи Гарел и Майкъл Пит – и трима 20-годишни през 68-а – Изабел, Тео и Матю. Съвсем скоро, както можеше да се очаква, установих, че и аз самият чрез героите си се конфронтирам с 68-а: камерата се беше превърнала в машина на времето и ме беше приклещила. Ще ти очертая накратко откритието, а и същността на това приключение така: политиката, лишена от идеологията, която днес е толкова презряна, се е превърнала, струва ми се, в работа за професионалисти, изпразнена от съдържание, лишена от визия за света, нещо толкова далечно от мен. Но не ни ли беше страх от нещо подобно и през 60-те години? Не бяхме ли всички enfants terribles? Никога няма да забравя как се разхождаше из римския ми дом с първия джойнт между устните и рецитираше стихове на Франсис Понж – поет, толкова любим на Годар, като ходеше на ръце и размахваше крака във въздуха – и щеше да останеш в това положение през цялата вечер – с грациозността и търпението на някой акробат. "Le Parti des choses“

А иначе, що се отнася до Мечтатели, съветът ми е простичък: придържайте се към заглавието.

С безкрайна носталгия,

Твой Бернардо

(Из "Мечтаейки Мечтатели, съставител Фабиен С. Жерар, "Убулибри“, Милано, 2003 г.)