Незаличимата жена: Маргарет Атууд за романа „Към фара“

Канадската писателка и поетеса Маргарет Атууд преоткрива романа на Вирджиния Улф четири десетилетия след първия прочит. „Към фара“ (1927) беше преиздаден на български език като част от престижната Бисерна поредица на издателство „Колибри“. Преводът е дело на Иглика Василева.

За първи път прочетох „Към фара“ на Вирджиния Улф, когато бях на 19. Налагаше се. Поводът беше един курс – „Романът на XX век", или нещо от този род. Разбирах се добре с романите на XIX век; чувствах, че творбите на Дикенс са точно такива, каквито трябва да бъдат, поне що се отнася до Англия: много луди хора и мъгла. Не се справях зле и с определени романи от XX век. Хемингуей успявах да проумея - играех на война като дете, ходeх често на риболов, долу-горе познавах правилата и на двете. Пък и знаех, че момчетата са лаконични. Камю, с неговата неумолимост и екзистенциален страх, беше доста депресиращ за мен в късната ми юношеска възраст, да не забравяме и неприятния секс. Фокнър отговаряше на представата ми за това какво би могло да излезе от самата мен като писател (такава исках да стана); истерията в димящите, гъмжащи от буболечки блата беше моето понятие за артистична правдоподобност. Познавах тези буболечки, бях виждала и подобни блата… На онази възраст ми убягваше фактът, че Фокнър може да бъде и безобразно смешен.

Но Вирджиния Улф беше някъде в покрайнините на моето 19-годишно аз. Защо изобщо беше това ходене до фара? И що за шум произвеждаше това колебание – да отидем ли до фара, или не? Какво искаше да ми каже тази книга? Защо всички бяха толкова вторачени в мисис Рамзи, която обикаляше с някакви размъкнати стари шапки на главата, луташе се в градината си и угаждаше на съпруга си с тактично мълчаливо съгласие точно като моята порядъчно скучна майка? Защо някой би търпял мистър Рамзи, този тиранин, цитиращ Тенисън, пък бил той и ексцентричен и разочарован гений? А какво да кажем за Лили Бриско, която искаше да бъде художничка и сякаш държеше на това занятие, но не умееше да рисува много добре, а и не рисуваше за собствено удовлетворение? Въобще в Улфланд всичко беше толкова ефирно. Нещата бяха толкова неуловими, толкова неубедителни. Всичко беше толкова… дълбоко необозримо. Книгата ми напомняше за реплика на един слабичък поет в разказ на Катрин Мансфийлд: „Защо супата винаги трябва да е доматена?“

На 19 все още нямах познати, които да са починали, с изключение на дядо ми, който беше стар и далеч от мен. Никога не бях присъствала на погребение. Не разбирах нищо от този вид загуба - от разпадането на физическата материя на изживените животи, от начина, по който значението на едно място се променя, защото онези, които са го обитавали, вече не са там. Не знаех нищо за безнадеждността и за необходимостта да се опитваме да уловим такива животи - да ги спасим, да ги предпазим от тоталното им изличаване.

Въпреки че бях виновна за много творчески провали, бях достатъчно безчувствена, за да не ги разпознавам като такива. Добре, Лили Бриско страда заради агресията на несигурен мъж, който непрекъснато ѝ повтаря, че жените не могат да рисуват и не могат да пишат, но не виждах защо трябва да е толкова разстроена: човекът очевидно е мухльо, така че на кого му пука какво мисли? Както и да е, никой никога не ми беше казвал такова нещо, все още не. (Не знаех, че скоро ще започнат.) Не осъзнавах каква тежест биха могли да имат подобни изявления, дори когато са направени от глупаци, поради многото векове на власт и авторитет зад гърба им.

Миналото лято, 43 години по-късно, прочетох отново „Към фара“. Нямаше конкретна причина: намирах се в същото си канадско обиталище, „на вилата“, книгата ми беше подръка, а и вече бях изчела всички налични трилъри. Затова реших да прочета отново романа на Вирджиния Улф.

Как стана така, че този път всичко в книгата си дойде на мястото? Как съм могла да пропусна изящния рисунък, артистичността? Как съм пропуснала цитата на Тенисън, който отеква като пророчество за Първата световна война? Как така не съм схванала, че рисуващият и пишещият тук всъщност са един и същ човек? („Жените не могат да пишат, жените не могат да рисуват…“) Че времето минава над всичко като облак, а твърдите предмети трептят и се разтварят? Как не съм проумяла, че картината на Лили – непълна, недостатъчна, обречена да стои на тавана – се превръща, когато тя добавя единствената линия, свързваща всичко на финала, в книгата, която току-що сме прочели?

Някои книги трябва да изчакат, докато узреете за тях. Толкова много в четенето е въпрос на късмет. А какъв късмет имах аз този път! Или поне така си мърморех наум, докато слагах на главата си една размъкната стара шапка, за да изляза на разходка из необозримата си градина...

Маргарет Атууд, публикувано в „Гардиан“, 2002 г.

Вирджиния Улф Маргарет Атууд Към фара Иглика Василева,