Завиждам на вдовиците, на изоставените любовници и жени

Представяме откъс от „Мъжът ми“ на Мод Вантюра

Тя има живот мечта – прекрасна къща, две мили деца, работа, който обича, и идеален във всяко отношение съпруг. И въпреки това след петнайсет години брак тя иска още – иска да се обичат като в самото начало. Любовта ѝ е взискателна, крайна, болезнена, обсесивна, предизвикваща у читателя съчувствие, учудване, понякога усмивка. Лудо влюбена в мъжа си, тя следи – и записва в тематични бележници – всяка негова дума, всеки негов жест, „наказва го“ за всеки пропуск, прибягва до всякакви необичайни средства, залага му капани, за да го „хване“ в недостатъчно внимание, в изневяра, в предателство.

„Мъжът ми“ е роман трилър за любовта, която не признава граници. Напрежението расте с всяка страница, за да се стигне до един крайно неочакван епилог. Представяме откъс от книгата. 

 

Влюбена съм в мъжа си. По-скоро би трябвало да кажа: продължавам да съм влюбена в мъжа си. Обичам го като в първия ден с тийнейджърска и старомодна любов. Обичам го, сякаш съм на петнайсет години, сякаш току-що сме се срещнали, сякаш нищо не ни свързва, ни дом, ни деца. Обичам го, сякаш никога не съм била изоставяна, сякаш той е бил първият, сякаш ще умра в неделя. Живея със страха, че ще го загубя, във всеки миг се боя, че ще се случи нещо лошо. Пазя се от заплахи, които не съществуват. Любовта ми към него не е следвала нормалния ход на нещата: първоначалната страст никога не се превърна в кротка привързаност. Мисля за него през цялото време, през деня все ми се иска да му изпратя есемес, всяка сутрин искам да му казвам, че го обичам, копнея да се любим всяка нощ. Въздържам се, защото трябва да съм съпруга и майка. На моята възраст не е прието да си играя на любовница. Страстта не отива на жена с две деца, не е прилична след толкова години съвместен живот. Изпитвам завист към забранените любовни връзки, към нередните любовни истории, които не могат да бъдат излагани на показ. Още повече завиждам на любовта, когато не се е сбъднала или вече не е споделена, когато сърцето бие еднопосочно, без от другата страна да бие друго сърце. Завиждам на вдовиците, на изоставените любовници и жени, защото от петнайсет години изживявам някакво постоянно и парадоксално нещастие: любовта ми е споделена и нищо не пречи на страстта ми. Колко пъти съм се надявала мъжът ми да ме излъже, да ми изневери или да ме напусне. Ролята на съсипаната разведена жена се изпълнява по-лесно, тя вече е била описвана и изигравана.

Съществуват милиони нещастни любовници, които възпяват загубата или раздялата. Но не познавам нито един роман, филм или стихотворение, които могат да ми послужат за пример и да ме научат как да обичам по-добре и не така силно. Не познавам нито една героиня в никаква пиеса, която да ми покаже как да го постигна. Нямам нищо, за да документирам мъката си. Нямам нищо, което да ме успокои, защото моят мъж ми е дал всичко. Знам, че ще прекараме живота си заедно. Аз съм майка на двете му деца. Не мога да очаквам нищо повече, нищо по-добро и въпреки това липсата, която чувствам, е огромна и очаквам той да я запълни. Но с каква къща, с какво дете, с какво бижу, с какво обяснение, с какво пътешествие, с какъв жест би могло да се запълни нещо, което вече е пълно.


ПОНЕДЕЛНИК

Всеки понеделник влизам в училище бодро, без да изпитвам никаква умора. Учителка съм по английски от почти петнайсет години, но помня защо толкова ми харесва да преподавам. Защото цял един час аз съм в центъра на вниманието. Аз владея времето, моят глас изпълва пространството. Работя и като преводачка за едно издателство. Може би този двоен живот поддържа у мен пламъка на учителската ми дейност. На паркинга, запазен за учителите, срещам директора и разговаряме няколко минути. После идва моментът, който очаквам: той ме пита как е мъжът ми. Отговарям, че мъжът ми е добре. Този израз ми въздейства по един и същи начин след тринайсет години брак. Тръпки от гордост ме побиват, когато на някоя вечеря небрежно заявявам „мъжът ми е финансист“ или когато обяснявам на учителката на дъщеря ми пред оградата на училището, че „мъжът ми ще вземе децата в четвъртък“; когато отивам да взема курабии от хлебарницата и казвам „мъжът ми е направил поръчка във вторник“; когато казвам с уж безразличен вид (а в действителност го смятам за изключително романтично) „Срещнах се с мъжа си на рок концерт“, ако ме попитат как сме се запознали. Моят мъж вече няма име, той е мъжът ми, той ми принадлежи.

Понеделник винаги е бил любимият ми ден. Понякога той приема наситен кралско син цвят – морско синьо, турско синьо, сапфирено синьо. Но най-вече е обагрен в някакво практично, икономично и мотивиращо синьо, подобно на химикалките „Бик“, на папките на учениците и на семплите дрехи, които отиват на всичко. Понеделник също така е ден на етикетите, на добрите решения и на кутиите за съхранение. Денят на обмислените избори и на разумните решения. Казвали са ми, че обикновено понеделник се харесва на отличниците в класа – че само зубрачите могат да се радват, че почивните дни са свършили. Може и да е така. Но знам, че при мен това идва от страстта ми към началото. В книгите най-много харесвам първите глави. Във филмите – първите няколко минути. В театъра – първото действие. Обичам началните ситуации. Когато всичко е на мястото си в един уравновесен свят.

Към обед чета на учениците си текст. После ги карам да говорят един след друг. Записвам на дъската необходимата лексика, думите, които ще им потрябват, за да се изразят (ето това чувство за надмощие е опияняващо). В текста, който изучаваме днес, един от героите носи името на мъжа ми. Сърцето ми трепва всеки път, когато го видя написано или някой от учениците ми го произнесе. После превеждаме и коментираме размяна на клетви между двама съпрузи. Учениците ми са свикнали с тази англосаксонска традиция, често показвана в американските сериали (и често прекъсвана от някой бивш любовник, решен да спечели наново сърцето на любимата си). По този начин научаваме използването на спомагателния глагол, благодарение на дългоочаквания отговор I do – Искам.

Докато последните ученици си тръгват от класна- та стая, отварям прозорците, за да прогоня миризмата, останала след края на урока, смес от пот и флумастер за бялата дъска. Смес също така от твърде сладникави- те парфюми (на момичетата) и твърде мускусните (на момчетата).

Юношеските хормони са луди за тези супер концентрирани аромати, които се продават в моловете. Може би трябва да купувам такива парфюми. От месеци ползвам продукта на един бутиков и конфиденциален производител, чийто парфюм ми се струваше страхотен, но който се оказа отчайващо безличен на кожата ми. Как да разбереш кои парфюми са на мода сред шестнайсетгодишните. Бих могла да измисля упражнение по темата за миризмите и да помоля учениците ми да опишат парфюма си, би било поучително за мен (ще открия идеи за нов парфюм) и за учениците ми (ще обогатят олфактивната си лексика).

Роза е идвала, докато съм била на работа. Правя всичко възможно, за да не я срещам, защото никога не знам какво да ѝ кажа; не притежавам от достатъчно дълго време непринудеността на богатите, за да умея да говоря с чистачката си – фактът, че чисти къщата ми, никога не ми се е струвал в реда на нещата. Носи се приятна миризма на чисто, в банята пухкавите кърпи ухаят на перилен препарат, в креватите меките ленени чаршафи лъхат на свежест. Вече няма никакви следи от пръсти по голямото огледало в антрето. Червеникавите шестоъгълни плочки в кухнята блестят. Статуетките на камината, вълнената покривка на канапето, свещите на етажерката, книгите в библиотеката, арт списанията, наредени на ниската масичка, фотографиите в рамки, закачени на стълбището – всичко е на мястото си. Дори цветята, купени от пазара, стоят някак по-гордо в средата на масата в трапезарията. Сигурна съм, че Роза е преместила някои стъбла и откъснала някои листа, за да направи букета по-красив. Вчера следобед мъжът ми ходи на пазар. Изобилието в нашата кухня ме вълнува: бриош и конфитюр на плота, кошница за плодове, пълна с кайсии и праскови. Зная, че е идиотско, но колкото повече и по-скъпи неща купува мъжът ми, толкова повече имам чувството, че ме обича. Сякаш инвестира в нас двамата. Както продавачът на ранни плодове и зеленчуци мери едно по едно малките книжни пакетчета, така и аз мога да проверя любовта на мъжа ми всяка неделя, когато се върне от пазара, по касовия бон, забравен на дъното на пазарската чанта. По разноските за зеленчуци и месо, за тапенадата на продавача на маслини, за салатата от грейпфрут с раци, купена в магазина за деликатеси, по голямото количество сирена. Тази претъпкана от храна кухня разтуптява сърцето ми.

Мод Вантюра Мъжът ми литература книги откъс

бюлетин

още смарт