Седмично четиво: „Войници от Саламин“ на Хавиер Серкас

Хавиер Серкас, eдин от най-изтъкнатите съвременни испански писатели, е роден през 1962 г. в Ибаернандо, провинция Касерес. Завършва испанска филология в Барселонския автономен университет, по-късно защитава докторат. Работил е като преподавател по испанска литература в Илинойския университет (САЩ) и в университета на град Жирона (Каталония). Превежда от каталонски и английски и е редовен сътрудник на вестник „Ел Паис“. От 2003 г. се посвещава изключително на писателското поприще. В литературното си творчество изследва колебливите граници между реалност и измислица.

Серкас е автор на 12 романа и на есеистични сборници. Преведени на повече от 30 езика, книгите му са удостоени с множество национални и международни награди. През 2024 г. е избран за член на Испанската кралска академия.

Оценена високо както в Испания, така и извън нея, „Войници от Саламин“ е книга за историческата памет, за победените герои, забравени в дълбините на историята, за прозрението, че Гражданската война, нещо толкова далечно за днешното поколение, колкото е битката при Саламин, не е минало, а едно от измеренията на настоящето, за отговорността към травматичното минало. 

Представяме откъс от книгата, превод Анна Златкова. 

Завърших „Войници от Саламин“ много преди да приключи отпуската, която ми бяха дали от вестника. Освен с Кончи, с която излизах да вечерям два-три пъти седмично, през цялото време почти не съм се виждал с никого, защото прекарвах ден и нощ затворен в стаята си пред компютъра. Пишех като обсебен, с решителност и постоянство, каквито не подозирах, че притежавам; както и без особено ясна цел. Тя се състоеше в написването на нещо като биография на Санчес Масас, която, насочвайки вниманието към един на пръв поглед случаен, но може би съществен факт в неговия живот – неуспелия му разстрел в Ел Колел, щеше да предложи някакво обяснение за героя, а оттам и за природата на фалангизма, или по-точно за причините, подтикнали неколцината образовани и изтънчени мъже, основали Фалангата, да тласнат страната към една жестока кървава оргия. Естествено, аз предполагах, че с напредването на книгата замисълът ще претърпи промяна, защото в края на краищата книгите винаги придобиват собствен живот и защото човек не пише каквото иска, а каквото може; предполагах също, че макар ядрото на книгата ми да се състои от всичко, което с времето бях проучил за Санчес Масас и което ми позволяваше да се чувствам спокоен, в даден момент ще трябва да се откажа от тези патерици, защото – дори онова, което пише, да представлява истински интерес – писателят никога не пише за това, което знае, а точно за това, което не му е известно.

И двете предположения се оказаха верни, а в средата на февруари, месец преди края на отпуската, книгата беше завършена. Въодушевен, я прочетох веднъж, втори път. При втория прочит въодушевлението премина в разочарование: книгата не беше лоша, но не ѝ достигаше нещо, както при цялостен механизъм, който обаче не може да изпълнява функцията, за която е създаден, защото му липсва една част. Лошото е, че аз не знаех коя е липсващата част. Преправих основно книгата, пренаписах началото и края, пренаписах няколко епизода, на други смених мястото. Частта обаче не се появяваше; книгата все така куцаше.

Зарязах я. В деня, когато взех това решение, излязох да вечерям с Кончи; вероятно съм ѝ изглеждал странно, защото ме попита какво ми е. Аз нямах желание да говоря за книгата (всъщност изобщо нямах желание да говоря, нито дори да вечерям навън), но в края на краищата ѝ обясних причината.

– Мамка му! – каза Кончи. – Казах ли ти да не пишеш за някакъв си фашага? Тия хора прецакват всичко, до което се допрат. Ето какво трябва да направиш: да забравиш за тая книга и да започнеш нова. Какво ще кажеш да е за Гарсия Лорка?

Прекарах следващите две седмици седнал на едно кресло пред изгасения телевизор. Доколкото си спомням, не мислех за нищо, дори за баща си; нито за бившата си жена. Кончи ме навестяваше всеки ден: подреждаше малко къщата, приготвяше нещо за ядене и когато бях вече в леглото, си тръгваше. Не плачех много, но не можех да сдържа сълзите си, когато всяка вечер към десет часа Кончи включваше телевизора, за да се види облечена като гадателка и да коментира своята програма по местната телевизия.

Пак Кончи ме убеди да се върна на работа във вестника, въпреки че отпуската ми не беше свършила и още не се бях съвзел напълно. Дали защото отсъствах за по-кратко време от предишния път, или защото лицето и видът ми предизвикваха по-скоро съжаление, отколкото подигравка, този път завръщането с празни ръце не беше толкова унизително и в редакцията нямаше ехидни подмятания, нито пък някой попита нещо, дори и директорът; той впрочем не само че не ме накара да му нося кафета от близкия бар (дейност, за която вече се бях подготвил), но дори не ме наказа с второстепенни задачи. Напротив, сякаш отгатнал, че имам нужда да се поразведря, ми предложи да оставя културния отдел и да направя една поредица от почти ежедневни интервюта с повече или по-малко известни личности, които, макар и да не са родени в нашата провинция, обикновено живеят тук. Така в продължение на няколко месеца интервюирах предприемачи, актьори, спортисти, поети, политици, дипломати, адвокати, безделници.

Един от първите интервюирани беше Роберто Боланьо.

*************************

Отидохме в един бар на пристанището, между рибната борса и вълнолома, и седнахме до един голям прозорец, от който през хладния златист въздух на утрото, величествено прорязван от чайки, се виждаше в далечината целият залив на Бланес, изпълненият с неподвижни рибарски лодки док на преден план и в дъното скалистият нос Ла Паломера, който очертава географската граница на Коста Брава. Боланьо си поръча чай и препечени филийки; аз си поръчах кафе и вода. Разговорихме се. Боланьо ми каза, че в момента нещата му вървят добре, защото книгите вече започват да му носят пари, но през последните двайсет години е бил по-беден от църковна мишка. Беше престанал да учи почти като дете; беше вършил всякакви случайни работи (макар че освен писането никога не е имал някакво сериозно занимание); беше участвал в революцията в Чили по времето на Алиенде, а при Пиночет беше лежал в затвора; беше живял в Мексико и във Франция; беше пътувал из целия свят. Преди няколко години беше претърпял много сложна операция и оттогава живееше в Бланес като аскет, единственият му порок беше писането, не виждаше никого освен семейството си. По една случайност точно в деня, когато интервюирах Боланьо, генерал Пиночет се беше завърнал в Чили, приветстван като герой от своите привърженици, след като беше прекарал две години в Лондон в очакване да бъде екстрадиран в Испания и съден за престъпленията си. Говорихме за завръщането на Пиночет, за диктатурата на Пиночет, за Чили. Естествено, аз го попитах как е преживял падането на Алиенде и преврата на Пиночет. Естествено, той ме погледна с безкрайно отегчение, изписано на лицето; след това каза:

– Като филм на братя Маркс, само че с трупове. Беше невъобразима бъркотия. – Подуха чая, отпи глътка и постави пак чашата върху чинийката. – Виж, ще ти кажа истината. Години наред псувах колкото можех Алиенде, смятах, че той е виновен за всичко, защото не ни даде оръжие. Сега псувам себе си, че съм говорил така за Алиенде. Баси, пичът е мислел за нас като за свои деца, разбираш ли? Не е искал да ни убият. А ако ни беше раздал оръжие, щяха да ни смачкат като дървеници. С една дума – приключи, като пак отпи от чашата, – мисля, че Алиенде беше герой.

 – А какво е герой?

Въпросът, изглежда, го изненада, все едно никога не беше си го задавал или все едно си го задаваше открай време; с чашата в ръка, ме погледна за миг в очите, обърна поглед към залива, позамисли се; после сви рамене.

– Не знам – каза. – Някой, който се смята за герой и се оказва прав. Или някой, който притежава смелост и усет за почтеност и затова никога не греши, или поне не греши в единствения момент, в който е важно да не сгрешиш, и следователно не може да не бъде герой. Или който разбира като Алиенде, че герой е не този, който убива, а този, който не убива или се оставя да го убият. Не знам. Какво е герой според теб?

По това време вече почти от месец не мислех за Войници от Саламин, но в момента нямаше как да не се сетя за Санчес Масас, който никога не е убивал и който в някой момент, преди животът да му покаже, че му липсва смелост и усет за почтеност, може би се е смятал за герой. Казах:

– Не знам. Според Джон льо Каре, за да си порядъчен човек, трябва да имаш нагласа на герой.

– Да, но порядъчен човек и герой не са едно и също – възрази веднага Боланьо. – Има много порядъчни хора: това са онези, които умеят да казват „не“ навреме; но има много малко герои. Всъщност мисля, че в поведението на героя почти винаги има нещо сляпо, ирационално, инстинктивно, нещо, което е в самата му природа и от което не може да избяга. Освен това може да си порядъчен човек цял живот, но не може да си непрекъснато възвишен човек и затова героят е герой само в изключителни случаи, в определен момент или най-много в период на безумие или вдъхновение. Ето го Алиенде, говори по радио „Магалянес“, легнал на земята в някой ъгъл на „Ла Монеда“, с автомат в едната ръка и микрофон в другата, говори така, сякаш е пиян или сякаш е вече мъртъв, без да разбира напълно какво казва, и изрича най-чистите и най-благородни думи, които съм чувал... Сега се сещам за друга история. Случила се е в Мадрид преди време, прочетох за нея във вестниците. Едно момче върви по улица в центъра и изведнъж вижда една къща, обвита в пламъци. Без да търси помощ от никого, влиза в къщата и изважда на ръце една жена. Влиза още веднъж и този път изважда един мъж. После пак влиза и изважда още една жена. По това време пожарът така се е разраснал, че дори пожарникарите не смеят вече да влязат в къщата, би било самоубийство; но момчето вероятно е знаело, че вътре има още някой, и затова влиза отново. И разбира се, този път не излиза. – Боланьо замълча, повдигна с показалец очилата си, така че рамката докосна веждите. – Жестоко, нали? Е, добре, аз не съм сигурен, че това момче е действало движено от състрадание или от някакво си там добро чувство; мисля, че е било нещо като инстинкт, някакъв сляп инстинкт, който го е превъзхождал, който е бил по-силен от него, който е действал вместо него. Вероятно това момче е било порядъчен човек, не казвам, че не е; но може и да не е било. Мамка му, Хавиер, не му е и трябвало: пичът е бил герой.

************************************

ПОСЛЕСЛОВ ОТ АВТОРА

Първото, което искам да кажа, е, че малко преди да напиша „Войници от Саламин“, изобщо не влизаше в плановете ми да пиша книга за Гражданската война. Второто, което искам да кажа, е, че „Войници от Саламин“ не е книга за Гражданската война, или е за Гражданската война, но също, или преди всичко, за нашата връзка с Гражданската война повече от шейсет години след нейния край, за присъствието на Гражданската война в настоящето на ХХІ век, за героите и загиналите в Гражданската война, в края на краищата просто за героите и загиналите. Второто твърдение е според мен достатъчно очевидно; за разлика от първото, което може би си струва да бъде пояснено.

„Войници от Саламин“ означаваше за мен много неща, между тях – края на едно шизофренно раздвоение. Преди тази книга аз водех двойствен живот. От една страна, бях филолог, който чете лекции по литература в малък провинциален университет – Херонския университет; от друга страна, бях писател (или исках да бъда писател): всъщност се чувствах като писател, който си изкарва хляба като преподавател, а не като преподавател, който от време на време публикува романи. Двете лица живееха в един човек, но бяха доста различни. Като студент отначало се интересувах от класическата литература, особено от европейската средновековна и литературата на испанския Златен век, по-късно като преподавател се занимавах със съвременна испанска литература, най-вече с литературата на ХХ век, най-вече с военния и следвоенния ѝ период. Като писател, напротив, почти до четиресетгодишна възраст исках да бъда сравнително ортодоксален постмодерен писател, чиито читателски пристрастия са доста далече от испанската традиция: още от юношеските години бях ревностен читател на Кафка и Борхес, мои идоли бяха американските писатели от postmodernism и писателите от латиноамериканския бум, четях с всеядно настървение Калвино и Перек, Хандке, Бернхард и Кундера, но също Конрад, Флобер, Хемингуей, Ивлин Уо и новите американски и европейски разказвачи, а почти естественият резултат от това хаотично четене беше един книжен, свръхлитературен и свръхинтелектуален разказвач със склонност към фантастичното и хумористичното, с амбицията да съчетае максималната словесна взискателност с максимална структурна взискателност. На тези две противоположни лица не липсваха допирни точки; най-видимата – Гонсало Суарес, към чието творчество филологът се обърна, за да изпълни академичното изискване да напише докторска дисертация, докато писателят го използваше, за да задоволи не по-малко належащата нужда да си създаде собствена традиция, запознавайки се с творчеството на първия постмодерен испански писател. Но както казах, филологът и писателят бяха, общо взето, доста далече един от друг и в частност по отношение на Гражданската война: филологът смяташе като Хуан Бенет, че „Гражданската война е без съмнение най-важното историческо събитие за съвременна Испания, а може би и най-значимото в нейната история“[1]1 , и не преставаше да чете за нея; писателят, напротив, беше склонен да мисли – както по това време навярно мислеха почти всички испански писатели и кинорежисьори от неговото поколение, – че Гражданската война е изчерпана тема, беше му омръзнало от мухлясали романи и филми за нея, имаше чувството, че този вечен конфликт не го засяга и че така или иначе е несъвместим с ироничната дистанция, игровия дух и непочтителния скептицизъм, присъщи на новия технически инструментариум, който се опитваше да усъвършенства в своите романи. Тази несъвместимост като че ли беше окончателно потвърдена, когато малко преди да се захвана с „Войници от Саламин“, се опитах да напиша един роман за Гражданската война и след като изписах сто и петдесет страници, разбрах, че това е поредният проклет мухлясал роман за Гражданската война, и взех мъдрото решение да го изхвърля в кошчето за боклук.

Но в живота, както се знае, нищо не е окончателно, освен това, което не е живот; знае се също, че от неуспехите обикновено се научава много повече, отколкото от сполуките. Във всеки случай съм сигурен, че ако не беше онзи провален роман за Гражданската война, никога нямаше да напиша „Войници от Саламин“. Новото в него, ако го има, е по отношение на формата, защото романът е форма и следователно не се изчерпват самите теми, а начините, по които биват третирани: „Войници от Саламин“ е роман, написан от един, бих казал, доста рядък хибрид между сериозен филолог, но без филологически амбиции, и писател, възпитан в духа на постмодернизма, който десетки години съзнателно е оформял и усъвършенствал онези сечива, които е придобил от прочетеното, и който също десетки години, без да съзнава (или без да съзнава напълно), се е опитвал да стане едно с филолога, за да се избави от болезнената си двойственост. Едва ли е нужно да се казва, че краят на това шизофренно раздвоение не настъпи лесно, и донякъде затова самият роман отразява в много от своите аспекти сливането на двете лица. Един пример: „Войници от Саламин“ може да се опише накратко като историята на един човек от моето поколение, който в началото на разказа, подобно на толкова хора от това поколение в годините на новия век, е отегчен от мухлясали романи и филми за Гражданската война и мисли, че тя е нещо толкова далечно и толкова чуждо в неговия живот, колкото битката при Саламин, а в края на разказа разбира грешката си, разбира, че Гражданската война не е минало, а е настояще или едно измерение на настоящето, без което настоящето – колективното настояще, но и индивидуалното – не може да се обясни; или казано по-общо, разбира, че както твърди Фокнър, миналото никога не минава и дори не е минало, или просто разбира цялостния смисъл на стиховете на Елиът, които цитирах два пъти в началото на този послеслов, и може би преди всичко смисъла на следващите два стиха: If all time is eternally present all time is unredeemable.[2]

***

[1] Цитатът е от есеистичната книга „Какво беше Гражданската война“ на испанския писател Хуан Бенет (1927–1993). – Б. пр.

[2] Ако цялото време е вечно настояще, / цялото време е неизкупимо. – Б. пр.

седмично четиво литература откъс Войници от Саламин Хавиер Серкас