Феноменът „Милениум”, или силата на онези, които оцеляват

Всичко, което трябва да знаете за поредицата.

В един августовски ден преди 13 години на шведския книжен пазар се пръква "Милениум” 1, "Мъжете, които мразеха жените”. От историческата пенталогия на Стиг Ларшон към момента са пласирани над 90 милиона екземпляра в цял свят, а шестата книга от серията се очаква през есента на 2019 година. Показателно е, че само месец след премиерата на "Милениум” 5 с автор Давид Лагеркранс общият обем на продажбите надхвърли 1 милион екземпляра. А на английското издание му бяха нужни едва две седмици, за да стигне върха на бестселър листа на "Ню Йорк Таймс”.

Разследващият журналист и писател Карл Стиг-Ерланд, придобил популярност като Стиг Ларшон, почина през 2004 г. от сърдечен  удар, но и до момента витаят подозрения, че е убит заради разобличените от него лица, участващи в злоупотреби с власт и пари. Още с излизането си през 2005 г. "Мъжeтe, които мразеха жените“ печели наградата "Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман, а вторият опус, – наградата за най-добър шведски криминален роман за 2006 г. Третата книга от серията, "Взривената въздушна кула”, заковава убийствен финал. И натъжава феновете на блестящо построените политически конспирации.

 Затова пък героите на Ларшон превземат екрана - "Мъжете, които мразеха жените” има шведска екранизация (с Ноуми Рапас в ролята на Лисбет) и холивудска версия с Даниъл Крейг в ролята на Блумквист и Руни Мара в ролята на Лисбет (режисьор е самият Дейвид Финчър). Сега светът е в трескаво очакване на екранизацията на "Милениум 4”. Филмовата компания "Сони” е продуцент на филма по "Онова, което не ме убива” (The Girl in the Spider’s Web), чиято премиера се очаква през октомври 2018 г. Режисьор на лентата е Феде Алварес ("Не дишай”), а в образа на Лисбет Саландер ще се превъплъти Клер Фой, която нашумя с ролята си в сериала The Crown. Междувременно ни споходи печалната новина, че актьорът Микаел Никвист (Микаел Блумквист в шведските адаптации) се е разделил с живота. Долу-горе на същата възраст, на която си отива бащата на поредицата…

Любопитното е, че Стиг Ларшон не си е падал по "глазираната”, шикозна литература. Неговият стил е обран и  здраво стъпил на земята - издава вещина в боравене с материята. Четеш и му вярваш, независимо дали пише за русокоси чудовища, имунизирани срещу всякаква болка, или за ежедневни проблеми в офиса на списание "Милениум". Макар и решена в спецификата на криминалния жанр, поредицата използва потенциала му докрай и маркира важни социално-политически феномени и конфликти, които не са чужди и на нашата действителност. Ларшон громи десния екстремизъм и консервативната фразеология, която намира отдушник и в насилието над жените, третирани не като равноправни достойни човешки същества, а като обект за забавление. Като разследващ журналист той навярно е търсел тъкмо свободата на документалната фикция, за да изрече онова, което не е можел да огласи като публицист. 

За тези, които не знаят, "Милениум” е вестник, разследващ екстремни заговори и финасови афери, вадещ наяве семейни вражди и обществени пороци като корупцията и сексуалната експлоатация. Главен редактор е Микаел Блумквист, "алтер егото” на Ларшон. Заедно със суперхакерката Лисбет Саландер – татуирана ексцентричка със заложби на детектив, попадат във водовъртеж от драматични изпитания, които вместо да ги прекършат, ги превръщат в още по-смел и несъкрушим тандем. Творческият наследник на Ларшон, Давид Лагеркранс, написа две продължения: "Онова, което не ме убива” и "Мъжът, който търсеше сянката си”. Невероятно, но факт – и най-непримиримите противници на идеята за удължаване живота на поредицата се смириха. Признаха, че "наследникът” си го бива. А обемът на продажбите сочи, че еуфорията около "Милениум” 6 ще бъде още по-голяма. На какво обаче се дължи успехът на Лагеркранс?

Респектиран от техниката на Ларшон, той съхрани моралния патос, сложността на наратива и плавната градация на напрежението. Затова пък смекчи чертите на Лисбет Саландер и я изведе на преден план, нарои и пусна в полет цяло ято от персонажи, всеки от които има принос за развитието на фабулата и развръзката. Оригиналната композиция и животрептящите теми също са сред козовете на неговите романи. Първото продължение носи заглавие "Онова, което не ме убива” и още с премиерата си оглави всички престижни бестселър листи: "Това е нещо, на което просто не можах да устоя. Радостта ми от факта, че станах автор на "Милениум” 4, беше огромна - изживях приключение, което спира дъха”, признава Лагеркранс. В "Онова, което не ме убива” вестник "Милениум“ е на ръба на фалита и за да оцелее, трябва да промени стратегията си. Да пусне дигиталната ера в офиса си. И да намери сензация. Освен добре познатите ни лица в историята са замесени младоците от Републиката на хакерите с причудливи имена като Чумата, Боб Песа, Маца… И, разбира се, Лисбет Саландер, която тук се подвизава с с прякор Осата. 

Докато в "Онова, което не ме убива” на фокус са проблемите на държавната сигурност, киберпрестъпленията и аутизма, в "Мъжът, който търсеше сянката си” ("Милениум” 5) тематичният периметър се разширява. Лагеркранс човърка рани, причинени от социалното инженерство - по-точно манипулирането на личния живот, било чрез различни технически средства или експерименти на държавно ниво; засяга злободневните теми за физическото малтретиране, бежанците, борбата с джихадизма, деморализацията в средите на полицията и неспособността да се овладее разрастващата се престъпност. Чрез образа на бангладешката девойка Фария Кази (която намира закрила в лицето на Лисбет), в романа е вплетена и голямата тема за половата дискриминация и социалните роли в светлината на дадена религия, в случая исляма.

www.davidlagercrantz.com

Можем да сведем множеството сюжетни нишки до две основни линии, но всички пътища водят до нея, до Лисбет, кльощавата суперхакерка и бунтарка. Като малка е била жертва на насилие в семейството си (зъл баща), и е пребивавала в социално заведение, където я превръщат в участник в крайно неетичен експеримент. Впрочем Лисбет може да бъде схващана като съвременна икона на феминизма по модела на Пипи Дългото чорапче. Обзето от чувство за мъст спрямо насилниците, момичето с драконова татуировка се явява въплъщение на справедливия женски гняв. Лисбет си има максима и я отстоява твърдо:  Първо трябва да стигнеш до истината. После се готви за отмъщение.

В "Милениум” 5 Лагеркранс прави дисекция на болката, породена от съзнанието за насилствено ампутиран шанс, за пропусната човешка близост. Тя тегне над живота като сянка и… май никога не си отива. (Авторът го е формулирал с искряща острота: "Най-много ни оформят тъкмо преживелиците, които не делим с никого.”) Микаел Блумквист се измъчва от чувство за вина спрямо Лисбет, която парадоксално попада зад решетките, след като спасява живота на едно дете,  и ще й помогне да се добере до истината за жената с родилния белег. С която е свързана символичната драконова татуировка…

Какъв тогава е този огън, който бълва драконът? Това е същият огън, който гори във всички тормозени хора. Същият огън, който ни изпепелява, но понякога...ако някой глупак като Холгер ни забележи, поиграе с нас малко шах, заприказва ни и изобщо се поинтересува от нас, огънят може да се превърне в нещо съвсем различно. В сила, която ни помага да отвърнем на удара.

Нездравият социален експеримент, за който стана дума по-горе, е мостът, свързващ съдбите на Лисбет и огледалните близнаци Лео и Даниел, които са в центъра на другата основна сюжетна линия. Освен че препраща към позорен проект на един шведски държавен институт (Регистър за изследване на генетиката и социалната среда), тя въвежда вечната полемика за влиянието на наследствеността и обкръжението за формирането на личността, както и важния мотив за различността като богатство. Подходът на Давид Лагеркранс е изключително ловък, защото дори и да не сте чели "Милениум” 4, нещо повече - дори да не сте разгръщали книгите на Ларшон, "Мъжът, който търсеше сянката си” така елегантно ще ви въведе в контекста, с важни щрихи върху миналото на всеки от основните персонажи, че вероятността да усетите, че ви се изплъзва нещо, е минимална. 

В едно свое интервю Лагеркранс казва: 

Понякога криминалният роман напомня яденето на торта. Приятно ви е, вкусно е, но след известно време ви е някак празно, че даже се и проклинате за слабостта. Затова е хубаво, когато този жанр съумее и да ни научи на нещо, аз обичам да съчетавам увлекателното с полезното.

Е, с "Милениум” 5 е успял. Пък и някои страници са мехлем за травми от нескопосани криминалета, тъй като, настрана от интригуващата история, са осеяни с ефектни заключения от рода: "Както финансовият пазар, така и религията разчитат на нашата вяра. Ако започнем да се съмняваме, и двете претърпяват крах”. 

Майсторството, с което скандинавските автори вплитат социална критика и политически мотиви в криминални сюжети, е една от причините за нестихващия интерес към тях. След Ларшон в същата орбита засияха имена като Камила Лекберг, Юхан Теорин, Йоаким Зандер,  Александер Сьодерберг… И все пак, успехът на "Милениум” засега остава ненадминат. Впрочем Лагеркранс дарява близо 100 000 евро от печалбата си на Läsrörelsen, организация, ангажирана с насърчаване на четенето сред децата и тийнейджърите, и около 50 000 евро на Grävfonden, фондация за обучение на разследващи журналисти в Швеция.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт