За фалша, фалшиментото и ментето като легитимиране на реалността

Мария Касимова за търсенето на определена идентичност и ментето на чувствата.

Някъде през 2001-2002-ра година да е било. С една приятелка сме за няколко дни в един средноголям български морски град - хем малко работа да свършим, хем децата да поразходим. Времето топло и приятно като за късен май, леко оживление по главната, а ние се залепяме за витрината на един магазин, в който се продават слънчеви очила. 

Подредени са върху изкуствена коприна в леопардова шарка, гарнирана тук-таме с някой морски елемент като изкормено рапанче, мидички или препарирана водна игла. Десетки очила във всякакви форми, размери, нюанси на затъмняване и най-важното - лога! Огромни и каквито си поискаш лога! Златни и сребърни, с бляскави камъни, набъбнали върху пластмасовите дръжчици толкова, че са заприличали на странични капаци на кон - от стъклата просто няма нужда. 

Разбира се, мятаме се да разгледаме това неочаквано стълпотворение на световни марки насред скромното градче и се заиграваме да пробваме всякакви чифтове ей така, както се пробват шапки на бензиностанция. И докато се кикотим и правим физиономии пред огледалото, един чифт все пак чудесно лепва на лицето на моята приятелка. 

Прости рамки, големи стъкла в черно, а отстрани на дръжките, направо пестеливо на фона на останалите емблеми, е изписано в златно CHANEL. Сега, че не е Шанел, е ясно от километър. Че няма как да ѝ опазят очите от слънцето - също. Ама пък цената под десет лева, формата ѝ стои, дето се вика на главата си като диадема да ги държи, пак си заслужава! Е да, де, ама тази моя приятелка е като мен - изборите си прави или отведнъж без да му мисли, или след тутане и мъдрене, като че ще купува хлебозавод. И така с тези очила се започна едно взимане и връщане, слагане и махане, закачане и откачане, прибиране и отваряне...“Вземи ги, шом те кефят - викам й аз - какво те притеснява?” “Ами, к'во ме притеснява… - мънка тя - притеснява ме, че са менте.”

Е - успокоявам я аз - то в средите, в които се движиш, никой няма да допусне, че точно ти може да не носиш оригинални! Я ги взимай - менте, не менте, това си е вид Шанел!…

Много се смяхме с това мое обобщение. А изразът “това си е вид Шанел” си остана в златния словесен фонд на приятелството ни. Употребяваме го във всякакви случаи, в което се надсмиваме на нещо, което се прави на нещо друго. С времето толкова сме разширили употребата му, че вече чудесно ни се връзва и когато си говорим за всякакъв тип фалш - в чувствата, в изборите, които правим, в поведението или отношението, които избираме да имаме към нещо или някого. Напоследък обаче, толкова често се случва да си го кажем, че по едно време стана плашещо. Защото, ако всяко менте е “вид Шанел”, къде е оригинала, първообразът, основната форма, преди да се нарои във “видове”. И още нещо - защо, след като и тогава съм носила съзнанието за подменената същност на едно фалшиво нещо и съм си давала сметка за кухостта му, все пак съм му адвокатствала, като изобщо съм му обръщала внимание? 

Фалшивото няма много ясно определение в българското съзнание. За него дори и толкова експресивна родна дума няма - лъжа, измама и заблуда са красиви синоними, но у тях не съществува онзи нюанс на “минаванка”, на “прецакване”, който изпълва изцяло например думата “менте”. 

Нещо да е менте, означава, че то не само се преструва на друго нещо, но и иска да се възползва от чуждия образ, без ни най-малко да се притеснява от лъжата или да се опитва да я скрие. Ментето е нагло, то се харесва в чуждата същност, защото си няма своя. Без образа, който плагиатства, то е безсъдържателно и понеже по природа е хитро, осъзнава пустотата си и губи самоуважение, не е способно да се обича. Ментето дори няма този леко арогантен дъх на фалша.

Фалшът е като потомствен благородник, загубил цялото си състояние. Той има нужда от лъжата, за да поддържа остатъка от някогашния си блясък. Но все пак измамата у фалша се базира върху съществувала преди истина - благородникът може и да си измисля настоящето, но не си измисля миналото. Дори напротив - държи на неговата истинност, защото тя е най-солидната му основа и го пази от пълно разкриване.

Думата “менте” произлиза от турското mentereci или ментарджия, измамник, лъжец. В последните години тя легално навлезе в езика ни и дори се настани в неговите официални форми, най-вече чрез медиите. Има причина езикът да я предпочете пред думата “фалш”. И тя е в различната емоция и характер, които думата “менте” носи. И които от своя страна естествено отразяват нуждите на манталитета да се изрази чрез слова. Затова и производната на “фалш” дума “фалшименто” не прокопса в съвременната българска среда. Твърде поетична и старомодна е. Напомня на указание за ритъм в музиката - “фалшименто пасионато ма нон троппо”. Дори е дедишка дума някак. Прилича на стар коцкар с тънък мустак над горната устна, който свири леко нецензурни градски песни на китара и задява жени, които могат да са му внучки. Романтично е дори фалшиментото - то се преструва, за да достави удоволствие, не задължително, за да спечели пари. На една крачка от добрата илюзия е, на две от въображението и приказността дори.

  

Има нещо общо между фалша, ментето и фалшиментото и то е в търсенето на определена идентичност. Фалшът и фалшиментото може и да не са я имали, но я познават добре, възхищават ѝ се и искат да я придобият, за да се причислят към нейните ценности. Ментето не е такова. То се държи като че някой му е длъжен, като че е по-истинско от оригинала. Ментето не се бори да те заблуди - то твърди, че Е истината. И точно заради това ментето най-добре живее в култура като нашата - с привидно адаптивна към световните духовни ценности народопсихология, която обича да лъже дори самата себе си, че наистина ги споделя. 

Преди три години в Ново село, Пловдивско, построиха нещо, което нарекоха “Музей на света”. Оставям настрана еманацията на кича, демонстрирана с балканско високомерие из бунафорните “исторически” експонати под открито небе, които трябва да илюстрират историята на планетата. С умиление бих ви описала и зеления квадратоглав динозавър, и пластмасовите витринни манекени, дегизирани с найлонови перуки и бради като неандерталци, и рицарските колесници с гуми от трабанти, че и маймуните в цял ръст, инсталирани като страшилища за лигави деца на селски панаир. Умилението щеше да стопи сарказма ми пред патриотичния наивитет, ако новоселският грандомански порив си беше останал просто локален изблик на събудена българщина. Този кичозен парк менте обаче е само едно местно подрипване от цялостното фалшиво патриотично хоро, което се вие из България. На фона на царските статуи със светещи очи и фотоклетки, които взеха да се роят из територията под крилото на държавни институции, той е просто тихичък родолюбив стон. Затова и не са нито кметът, нито енергичната дружинка, създала Музея на света в Ново село, които заслужават присмех.

Държавата обаче го заслужава, защото самата тя представя героите си в артефакти ментета. Достатъчно е да видим процесите по “възстановяване” на археологическите ни разкопки, за да видим нагледно как опазването на културното наследство се състои в обилно заливане с бетон, масово запълване на дупки с газобетонни тухли и монтиране на пласмасова дограма. За слагането на климатици по средновековни църкви и постройки с историческа стойност да не говоря - приели сме го като масов дерматологичен обрив и вече дори не го чешем, нищо че си сърби. 

Щеше да ми е по-лесно да преглътна държавническия афинитет към менте работите, ако не беше вярна старата максима, че държавата - това сме ние. Затова хвърлям един бърз социален поглед наоколо и ето какво виждам: новобогаташки къщи с дорийски колони, двойка лъвове на входа, църковни куполи и средновековни кули; автомобили с цени като за заплата на световен мозъчен хирург, карани от момчета с основно образование, облечени в тесни менте фанелки на италиански дизайнери; морски курорти, по чиито алеи в рамките на двайсетминутна разходка срещаш семейство Флинстоун, Бахчисарайския фонтан, ирландска бирария, мини Айфелова кула, датска кръчма, руски павилион, сергия за марково бельо на народни цени, китайски ресторант, държан от виетнамци, в който се сервира и домашна италианска паста и тук-таме някой бутик за оригинално българско розово масло, made in China.

А най-забавното от всичко е че накрая в цялата тази обществена панаирджийска бутафория все ще се намерят група родолюбиви българи, които да тропнат едно масово хоро. През лятото най-често на плажа. Ей така, по бански, измежду джетовете, надуваемите розови фламинга и неизтрезнелите физиономии на новите ни руски сънародници, да се разтресе таз българска плът юнашка, морето да се разпени, че да видят те що е български дух!

Съзнателно да се стремиш да се представиш за нещо, което не си бил и няма как да станеш, е много тежък национален, а и личностен комплекс. И не е само български, разбира се. У нас просто е толкова ясно изразен, че вече почти е заживял в ментето, което е изместило реалността. Привидностите са станали нова реалност, а истината се приема като странност, като изключение. Може би всъщност стигането на такова дъно е предпоставка за промяна в положителна посока. Не, защото бихме осъзнали цялото безсмислие на националното менте, а защото да живееш извън него може би ще стане новото модерно, ще е шик. Или съм прекалено оптимистична, а?

Най-страшен обаче си остава един друг гигантски фалш, от който всички съвременни хора, оказва се, имаме нужда - ментето на чувствата. И той е най-зловещ, защото се отнася до нас самите, до това което сме като душевност и ценности. Имаме нужда не толкова от любов, колкото от представата си за нея. Превръщаме я в поредица от външни знаци и докато им се наслаждаваме, я изпускаме.  Пакетираме я в селфита, разказваме я в статуси, демонстрираме я в Инстаграм, където всичко, което има нужда от легитимност, трябва да бъде представено. И сватбите си правим в името на картинката - по-важно ни е да имаме хубави снимки, които да постваме за лайкове, отколкото да сме сигурни, че сме с правилния човек. Принадлежностите си към идеи непременно класифицираме в клубове, съюзи, партии, ателиета, сдружения и участваме  повече в тяхната публичност, отколкото в дейността им.

Почивките ни се превърнаха в някакви масови постове, в които указваме откъде за къде летим, с какво пътуваме, къде се настаняваме и какво ядем. Не се наслаждаваме реално на гледките, а ги регистрираме с камерите на телефоните си, за да си ги гледаме после през тях и да се чувстваме щастливи, че и там сме били. Нищо, че когато физически сме били част от тази красота, сме я оставили да се запечата само в технологичния механизъм на последния модел смартфон, който притежаваме. Изживяваме представата, а не реалността. Обграждаме се със символи, за да имаме чувството, че сме в същността. Редим се на опашки за най-новите айфони, защото усещането, че ги притежаваме седмица преди другите, ни дава самочувствие на първенци. Тръбим, че не сме расисти, сексисти, хомофоби и антисемити, защото това са ценностите на модерния свят, но доказваме това свое “убеждение” в изрази като “Аз не съм расист, даже имам приятел негър”, “Това е женско (разбирай, с по-ниско качество) изкуство”,  “Той е най-добрият ми приятел гей” или “Абе, нали знаеш еврейската мафия…” Демонстрацията на общоприетата “правилност на нещата” ни е ценна. Самите неща… не толкова. Защото често не само че не ги разбираме, но и не ги споделяме изобщо. Твърде сложно е да се разберат, трябва усилие, което е по-голямо от кликането върху иконки. Затова и не можем просто да замълчим публично, ако нещо не познаваме или не разбираме - как иначе светът ще ни регистрира, ако поне мъничко не се самофалшифицираме?

И накрая… Онези очила моята приятелка така и не ги купи. Нищо, че си бяха “вид Шанел”. Аз обаче си тръгнах с тях от онзи магазин. И още същата вечер, докато пиехме вино и си говорихме за истинските неща в живота, по невнимание седнах върху тях и ги счупих. Ето така ментето справедливо умря под тежестта на битието. Поне в този единичен случай.        

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт