Стилът е самият човек

Встъпителни думи към сборника „Écrits“ на Жак Лакан

„Стилът е самият човек“ – чуваме да се повтаря, без в това да се вижда нищо лошо и без притеснение от факта, че човекът вече не е толкова сигурна референция. При това образът на добре облечения Бюфон, докато пише, е там, за да поддържа нашето невнимание.

Едно преиздание на Пътуване в Монбар (публикувано посмъртно в година IX [1] от издателство Solvet), излязло изпод перото на Еро дьо Сешел – заглавие, което подема Посещение при господин Бюфон от 1785 година, – ни дава повод за повече размисъл. Не само защото в него можем да се насладим на един друг стил, който предшества най-доброто от нашите репортажни буфонади, но и защото връща самото твърдение в един контекст на нахалство, в който домакинът не е превъзхождал с нищо своя гост.

Защото човекът от максимата, станала класическа още тогава поради това, че е била извлечена от реч пред Академията, в портрета на Сешел се оказва фантазъм на великия човек, който го нарежда в сценарий, включващ целия му дом. Тук няма нищо естествено, спомняме си злoстното обобщение на Волтер.

Ще приемем ли формулировката – „стилът, това е човекът“, ако обаче я продължим: човекът, към когото се обръщаме?

Това би било просто изпълняване на издигнатия от нас принцип: че в езика съобщението ни идва от Другия, и то – за да го изкажем докрай – в обърната форма. (Нека ви припомним, че този принцип се е приложил към собственото си изказване, тъй като, макар и предаден от нас, той получи най-добрата си формулировка от друг виден събеседник.)

Но ако човекът се свеждаше до това да не е нищо друго освен мястото на връщане на нашия дискурс, не би ли ни се върнал въпросът: за какво ни е да му го адресираме?

Тъкмо това е въпросът, който ни поставя новият читател – този, който ни изтъкнаха като причина, за да ни убедят да съберем тези писания.

Като даваме привилегията на Откраднатото писмо да открие тяхната поредица въпреки нейната диахрония, ние подготвяме достъпа му до нашия стил.

На този читател се пада да върне на въпросното писмо, отвъд онези, на които то някога е било адресирано, тъкмо това, което ще открие в него като заключителна дума: предназначението му. А именно посланието на По, дешифрирано и връщащо се от него – читателя, така че, четейки го, той да си каже, че е не по-малко измамен от истината, когато тя обитава фикцията.

Мурат Калкаван

Тази „кражба на писмото“ [vol de la lettre] някои ще я нарекат пародия на нашия дискурс: било като се придържат към етимологията, която указва съпровождане и предполага предимството на пародираната траектория; било като връщат общоприетата употреба на термина, виждайки в него сянката на интелектуалния господар да се разсейва, за да се постигне ефектът, който ние предпочитаме.

The rape of the lock, похищението на къдрицата [le vol da la boucle], заглавието тук напомня на поемата, в която Поуп благодарение на пародията отскубва – от епопеята в случая – тайния щрих на нейния осмиващ залог.

Нашата задача връща тази очарователна къдрица в топологичния смисъл, който би имала думата: възел, при който един ход се затваря от обърнатото му удвояване – тоест такъв, какъвто наскоро го изведох като поддържащ структурата на субекта.

Именно тук учениците ни биха имали основание да разпознаят това „вече“, с което те понякога се задоволяват в по-малко обосновани хомологии.

Защото тук, във фикцията на По, силна във висока степен (в математическия смисъл на думата), ние дешифрираме онова разделение, в което субектът се потвърждава във факта, че през него преминава обект, без те по никакъв начин да проникнат един в друг, и което е в основата на онова, което се издига в края на този сборник под името обект а (да се чете малко а).

Обектът е това, което отговаря на въпроса за стила, който поставяме в самото начало. На същото място, на което е отбелязан човекът за Бюфон, ние извикваме падането на този обект, разкриващо се от това, че изолира обекта едновременно като причината на желанието, в която субектът изчезва, и като поддържащ субекта между истина и знание. По този път, чиито жалони са тези писания, и със стила, който адресатът им налага, ние искаме да отведем читателя до следствие, за което и той ще трябва да даде нещо от себе си.

Октомври 1966 г.

Emeric Outreman

Редакторска бележка

Настоящият превод е направен по френското издание Écrits от 1966 г., като са взети предвид корекциите и допълненията в следващите издания. Страниците на оригинала са посочвани в квадратни скоби в българското издание.

В този том са включени единадесет текста, малко повече от една трета от всички текстове от оригиналното издание. Изборът на тези текстове не е случаен. Първият от тях, „Семинарът за „Откраднатото писмо“, Лакан поставя в началото на Écrits, отклонявайки се от хронологичния принцип, който иначе следва при подредбата. Така на този текст е отредена специална роля – да въведе в теорията на френския психоаналитик и да отвори вратата към това, което следва. Девет от останалите десет текста той сам подбира за първото английско издание от 1977. Това са „Стадият на огледалото“, „Агресивността в психоанализата“, „Функция и поле на речта и на езика в психоанализата“, „Фройдовото нещо“, „Инстанцията на буквата в несъзнаваното“, „За един предварителен въпрос на всяко възможно лечение на психозата“, „Насоката на лечението и принципите на неговата власт“, „Значението на фалоса“ и „Субверсия на субекта и диалектика на желанието във Фройдовото несъзнавано“. Последният, единадесети текст, „Бележка върху доклада на Даниел Лагаш“, е единственият, където са коментирани подробно оптичната схема на Буас и моделът на идеалите на лич­ността, построен върху нея, поради което и той беше добавен.

Преводаческият екип включва двама психоаналитици и двама филолози. Различните компетенции и допълващите се квалификации на преводачите са едно от ключовите неща, които направиха превода възможен. Както Лакан многократно отбелязва, филологическото образование е необходимо на психо­аналитиците, но следва да се добави и обратното – за филолога, чужд на психоаналитичната практика, е нужна помощта на аналитик, запознат с контекста и употребата на понятия и изрази в тази практика, но най-вече преминал сам през този опит в качеството си на анализант. Подадената ръка и подкрепата на Биляна Мечкунова, Весела Банова, Десислава Иванова и Евгений Генчев от Българското общество за лаканианска психоанализа ни окуражиха да се захванем с това начинание.

При превода сме следвали стратегия, основана върху начина, по който текстовете са писани – те не улесняват четенето. Стремили сме се да запазим синтаксиса на Лакановите изречения, да предадем работата на означаващото, игрите, отместванията. Избягвали сме бележките под линия, а когато все пак сме слагали бележки, то е било или защото на български някои омонимии и игри на думи биха отклонили твърде много насоката на оригиналния текст, или защото някои реалии и позовавания са твърде чужди и българският читател трудно би намерил към какво препраща текста. Използвали сме, където е било възможно, съществуващи преводи на произведения, които са цитирани в Écrits. В някои случаи обаче, например при многократните имплицитни позовавания на Рабле или на Алфред Жари, това невинаги беше възможно – част от изречение, израз или дори отделна дума във френски контекст отпраща към техните текстове там, където на български позоваването на съществуващия превод едва ли би направило връзката видима.

По отношение на понятията най-често сме се придържали към наложилите се и приети варианти за превод. Когато обаче самият Лакан е коментирал и отхвърлял определени преводи на понятия на френски, за да въведе свой вариант, който впоследствие евентуално отново да измени, беше нужно да следваме буквата на френския текст. Понякога на български съществуват и се използват паралелно няколко варианта; такъв е случаят с Besetzung, предавано като „вложение“, „инвестиция“, „пълнеж“ и „катексис“. В тези случаи сме избирали варианта, най-близък до Лакановия текст. Съществуват и понятия, за които са приети различни преводи според това дали става дума за Фройд, или за Лакан. Пример за това е Verwerfung, което Лакан, откроявайки терминологичната употреба на думата, предлага да се превежда с forclusion. На български немското понятие е предавано най-често с „отхвърляне“, а френското се е наложило като „форклузия“. Ние сме използвали втория вариант навсякъде освен там, където е била употребена глаголната форма, която сме предавали все пак с „отхвърлям“. Някои от думите, изразяващи ключови понятия на Лакан, са употребявани във френския текст в различни смисли и не беше възможно да се запази един вариант на български за всички употреби, без да се ощети текстът. Пример за такава дума е méconnaissance (и съответните причастни и глаголни форми на méconnaître). Особено затруднение и предизвикателство ни предложи понятието manque-à-être. След дълги обсъждания вариантът, на който се спряхме, е „липсата да бъдеш“, при който се подчертава глаголната употреба на être, като си запазихме възможността за промяна спрямо контекста и на няколко места се среща като „липсата на битие“. Друго затруднение се оказа двойката понятия énoncé и énonciation, за които на български са приети две точно противоположни употреби. Тук приемаме énoncé да се превежда с „изказ“, а énonciation – с „изказване“.

Въпреки че като цяло сме се въздържали, на определени места сме оставяли френските думи и изрази в скоби, за да има проследимост както на понятия и изрази, така и на някои игри на думи и етимологични фигури. За определени по-неясни места от текстовете сме се консултирали с френски колеги, като отправяме своите най-искрени благодарности към Изабел Дюран и Амори Кюлар, практикуващи психоаналитици в Страсбург, за търпението и прецизните насоки. В подготовката и работата по превода и редакцията се опирахме на лекционните курсове на Жак-Ален Милер, на изследователски статии и книги върху Écrits, както и на преводи на английски, руски, японски, немски и испански език.

Бихме искали да изкажем специална благодарност на Силвия Вагенщайн и издателство „Колибри“, които приеха идеята за този проект и направиха осъществяването му възможно, на Жак-Ален Милер и Ев Милер-Роз за доверието и подкрепата, която ни оказаха в това нелеко, но вълнуващо начинание.

Дарин Тенев и Теодора Павлова-Кюлар

---

[1] Година IX от Френския революционен календар, отговаряща на 1800–1801 г. в Грегорианския календар. – Б. пр.