Нощната порта на Питър Мей

Трудно е авторите на трилъри да изумят читателя: всички възможни криминални схеми вече са разработени, следват единствено удачни повторения. И все пак книгите на Питър Мей се открояват в своя жанр: и заради добре оплетената история, и заради крайно интересните разнообразни детайли, представяни от автора във всяка нова творба.

Но да започна от криминалните схеми. Ще ви представя десет (а нататък следват от тях сплетения и вариации). Тези криминални схеми познавам от класическите криминални романи – тези на Конан Дойл, Честъртън и преди всичко Агата Кристи (тя с нейните над 60 романа е разработила повечето от схемите, за които ще стане дума). И така (да знаете, следват спойлери):

Първата криминална схема. Има малък кръг заподозрени – да речем, четирима играят бридж, един от тях пада мъртъв на пода и трябва да се разкрие кой от останалите трима е убиецът. Това е схемата от първите 6-7 ранни романа на Агата Кристи. 

Вторият вид криминална схема. Има малък кръг заподозрени, но убиецът се оказва странично лице. Това е пощальонът, звъннал на вратата, случаен гост, заблудил се в тъмното – т.е. някой, който ние едва забелязваме – хем защото за кратко се появява, хем защото мотивите му са крайно неочевидни.

Третата криминална схема. Това е когато убиецът е жертвата. Както се случва в романа на Агата Кристи от 1939 г. „Десет малки негърчета“ (неполиткоректно заглавие, ще кажете, ще кажете).

Четвъртата криминална схема: убийство изобщо е нямало. Тази схема е разработвана многократно и от Агата Кристи, и от Честъртън. Прочетох я и в пиеса на Лев Толстой (издадена след неговата смърт, поставена на театрална сцена за първи път през 1910 г. от Немирович-Данченко и Станиславски) – „Живият труп“. Толстой тук разказва за инсценирано убийство, т.е. убийство изобщо не е имало.

Петата криминална схема: когато авторът е самият убиец (повествователят търси себе си). При Агата Кристи това е романът „Алиби“ (или „Убийството на Роджър Акройд“).

Шестата криминална схема: когато всички заподозрени са виновни. Това се случва например в „Убийство в Ориент експрес“: Еркюл Поаро подозира всички и те всички се оказват виновни – те са се наговорили и са убили жертвата.

Седмата криминална схема: когато убиецът е зрителят. В пиесата от 1945 г. „Инспектор Гул“ един от героите излиза на сцената, обръща се към зрителите и изрича: „Вие сте виновни! Вие сте виновни!“ (следва обяснение на престъплението, извършено от зрителите без те да подозират дори в какво са се замесили).

Осмата криминална схема, която мога да откроя, е разработена от Достоевски в романа от 1866 г. „Престъпление и наказание“. От самото начало на книгата ние разбираме кой е убит, защо е убит, кой е убиецът и как е убил. И следва много интересният въпрос: кого разобличава авторът? (това, разбира се, е сложна философска история, в която авторът и неговите герои търсят ни повече, ни по-малко Бога). Има в текста един нюанс, на който може и да не сте обърнали внимание: при неформален разговор приставът казва на Разколников, че може да го изобличи. Приставът (това, мисля си, е камео на самия Достоевски) му обяснява, че има една „палочка-махалочка“ (т.е. че знае нещо, което друг не знае) и че би било най-добре Разколников сам да се предаде. Приставът не блъфира: той знае, че Свидригайлов („сянката на Разколников“ – както го нарича Шкловски), живеейки в съседната на Разколников стая е чул през стената изповедта на убиеца. И в следващата глава на романа се случва нещо поразително: Свидригайлов, единственият свидетел, умира – застрелва се. Това е крайно неочакван ход в тази много странна детективска история, разказана ни от Достоевски.

Деветата криминална схема отново съм видяла при руски автор, само че съвременен. Става дума за Александра Маринина. Много често в нейните романи се оказва, че когато престъплението е било извършено то е било престъпление, а когато се разкрива – вече не е престъпление.  Минало е време, законът се е променил, ситуацията е друга и онова, което е било смятано за криминално деяние, вече не може да бъде разглеждано като такова. 

Тези девет криминални схеми описах (в своя учителски маниер), когато подготвях онлайн курса „Кой уби Ромео и Жулиета?“. Ще се учудите, но в „Ромео и Жулиета“ Шекспир представя криминална схема, която сетне не е разработвана в световната литература. Ромео и Жулиета се самоубиват, да, но има конкретни хора, виновни за тази смърт. Психологическа, дълбока, крайно интересна интрига ни предлага Шекспир в тази пиеса. Когато пиесата е публикувана (първото кварто излиза в Лондон през 1597 г.) и играна на театрална сцена, публиката добре е познавала сюжета. Така добре, както ние познаваме, да речем, „Червената шапчица“. Ето защо зрителите са могли да следят не какво се случва (те отлично знаят какво се случва), а как. Представете си такъв разказ: Червената шапчица имала две шапки – червена и синя. И точно в деня, когато тръгнала към къщата на баба си, била със синята. За хора, които не познават приказката, това е несъществен детайл, разбира се. Както за нас сега няма значение малкото име на дойката на Жулиета и фактът, че единствено сеньор Капулети я нарича по малко име (Джесика). Разбирате за какви детайли говоря, нали? Детайли, които преобръщат познатата история – сюжетът не се променя, но акцентите са различни и нататък следва неочакван разказ.

И така: от познатите ми десет сюжетни криминални схеми (тук включвам и тази на „Ромео и Жулиета“) винаги, четейки нова криминална история, търся познатите нишки.

Така се случва и с романа „Нощна порта“ на шотландския писател Питър Мей (издаден през тази година от „Колибри“ в превод на Надя Баева). Ала освен интересно изградена криминална история и интригуваща развръзка (да, една от познатите сюжетни схеми разработена тук, изненада няма), тази книга предлага и друго: плетеница от исторически планове (времето на Втората световна война и локдауна поради ковида епидемията), географски скокове (Англия – Шотландия – Франция - Германия), а за капак – „Мона Лиза“ (все така вълнуваща читателското въображение).

Питър Мей е писател, който прави обстойни проучвания за всяка своя книга. Например за първия си роман от поредицата „Ян и Кембъл“ той изучава в Китай конкретни медицински случаи, документация, секретни архиви. Удостоен е за почетен член на Асоциацията на писателите на трилъри в Китай – Мей е единственият чуждестранен писател, удостоен с това звание. 

За мен особено интересен бе романът „Черната къща“ (от поредицата „Остров Луис“ – и заради криминалната чудесно оплетена интрига, и заради майсторски описаният шотландски зъбест пейзаж).

На български език са издадени 6 книги на Мей (издателство „Колибри“).