Мария Касимова и историите, които не чуваме

„Монолози“ е сборник с изповеди. Разкази, споделени от различни човеци – тийнейджъри, самотници, хора, изпаднали от обществения поглед и станали прозрачни за другите. Диалози, които водим сами със себе си. Тази книга е трибуна за онези, които толкова малко слушаме, а толкова много имат да ни казват. 

Фотограф: Виолета Апостолова

Четем текста „Той“.

На ставане от леглото се блъснах в стената. Обичайно го правя по един и същ начин – сядам за няколко секунди, а после се надигам с главата напред. Никога нищо не ми се е случвало – ставането от леглото е сравнително безопасно упражнение, когато си здрав. Този път челото ми се заби в тапета, а от удара тялото ми се върна назад и седнах обратно.

Станах отново, по-бавно. Нещо не беше наред. За да не си блъсна главата пак, се наложи да я извъртя встрани. Помислих, че леглото се е преместило. Обърнах се да видя жена ми в другата му половина.

Беше си протегнала ръката и дланта ѝ опираше в стената откъм нейната страна. Не можех да преценя дали това я притеснява. Гледаше глупаво в нощното шкафче, което стоеше притиснато между спалнята и стената. Снощи не беше така, сигурен съм. От двайсет години сме в този апартамент, между шкафчето и стената имаше поне две педи разстояние, защото там допреди месец държахме една сгъваема стълба. Хм. Нахлузих си чехлите и тръгнах към тоалетната, после щях да го мисля.

На влизане в тоалетната си блъснах рамото в рамката на вратата. Възможно ли е и тя...? Настаних се на седалката, този път с допрени едно до друго колена. Тоалетната хартия почти сама падна в скута ми, а преди – мога да се закълна – стоеше на стената отдясно и се протягах, когато исках да я ползвам. Даже от години с жена ми водим спор къде да преместим стойката за хартия, защото на нея даже ѝ се налага да стане, за да си откъсне парче.

Нещо и с тавана се беше случило.

В кухнята над шкафовете държим кашони с неща, които не използваме често. Тази сутрин инстинктивно погледнах към тях и ги видях изкривили формата си под тежестта на тавана.

Докато си правехме кафе и закуска, странно се блъскахме едни в други. Жена ми едва минаваше зад гърба ми, даже ме заля с кафето си. Децата започнаха да лазят между краката ни, защото изведнъж нямаше място да се разминем. В стаята им се беше случило същото – помещението се беше стеснило с няколко сантиметра от всички страни.

Живеем в панелен блок. Апартаментът беше на баба и дядо, купили го по време на социализма със заем от Държавната спестовна каса. Когато починаха, го наследих. Правил съм толкова купони в него, знам му всяко ъгълче. Събирали сме се по седемдесет души – танци, цигари, алкохол, момичета, безразборен секс, разговори до сутринта, китари, трева... Като се ожених, направих ремонт. Лично съм боядисал всичко, знам квадратурата педя по педя. Сега нещо определено не беше наред. Може би панелите се разместват след известен период от време. Може да е имало земетресение през нощта и това да е някакъв вид защитно слягане, за да не се срути сградата. Със сигурност е нещо временно, няма как да е иначе! Двайсет и първи век сме, не може просто така да ти се стеснява апартаментът. Без никакви пукнатини в стените, без скърцане. Абе нищо, което да те кара да си нащрек…

В колата пуснах радиото на информационна станция, за да разбера дали не съм пропуснал нещо. Не съобщиха за никакво земетресение. Водещата новина беше как някакви журналисти от враждуващи медии се сбили и сега били изпочупени и осакатени в „Пирогов“. Там дошли да ги посетят други журналисти, но им бил забранен достъпът до колегите им, затова те на свой ред се сбили с персонала на болницата. Конфликтът се разразил и в момента, общо взето, всички журналисти в града не били на разположение, защото прииждали на групи пред болницата – за едната или другата страна. Съобщиха, че държавата е обявила конкурс за нови журналисти, а докато той се осъществи, на техните места щели да работят хора от бюрото по труда и гастарбайтери от Близкия изток. Не знаели езика, но това нямало чак такова значение. После започнаха спортните новини и ставаше дума за олимпиада, която можело да се състои, но било вероятно и да не се състои. Общо взето, съществували тези две възможности.

Превъртях на друга станция, а там говореха за някакъв лидер на политическа партия, на когото пък апартаментът му започнал да се разширява. Откакто бил в политиката, жилището му три пъти удвоило размера си. Проблемът бил, че той не го е декларирал. Твърдеше, че не е забелязал, защото разширяването ставало твърде постепенно и поетапно. Чак когато в някакъв вестник показали снимка на разширения му апартамент, си дал сметка, че всъщност промяната е голяма. В този смисъл, каза политикът, добре било, че журналистите му отворили очите. В студиото беше дошъл и някакъв друг политик, на когото пък такова разширяване не му се било случило и затова повдигнал пред медиите въпроса за разширяванията като принципен. Имало още много такива подобни разширявания, но засега за тях нямало доказателства. За стеснявания изобщо не стана дума и тук.

За последно превключих на още една станция. Там, между другото, съобщиха, че от години се наблюдавало известно стесняване на планетата, но това било със сантиметър-два в радиуса ѝ, което не оказвало въздействие върху световния мир. А и учените все още не знаели дали пък това чувство за стесняване не идва от увеличаването на броя на хората на планетата. Един учен каза, че в някои страни стесняването било малко по-голямо и това ставало по неизвестен засега природен закон. Често се наблюдавал и следният феномен: колкото по-голяма по територия е страната, толкова по-голямо е стесняването. Имаше и друг учен, излагащ алтернативни на тези факти, според които стесняването било приоритет само на държавите, в чието име се съдържала буквата „у“. Не разбрах обаче по коя азбука. Иначе във връзка с тенденцията към стесняване на планетата в някои по-напреднали държави с „у“ се предвиждало да излезе нов закон, касаещ размера на гробовете за умрелите. Щели да задължат хората, които не искат да бъдат кремирани след края си, да бъдат погребвани седнали или в ембрионална поза. Така щяло да се спести място за живите, защото – то е ясно – на тях то им трябва повече. Но и на тази станция нищо не казаха за стеснявания на жилища.

Докато карах децата на училище, ми направи впечатление, че и някои улици бяха станали малко по-тесни. Завоя на „Гурко“ и „Шишман“ не успях да го взема с една маневра както обикновено. Наложи се да дам малко на заден, а после отново да завия и даже да се кача на тротоара със задните гуми. Така едва не сгазих една жена, която ме гледаше с ококорени очи и се притискаше о стената на сградата. Боже, какви малки чадърчета правят напоследък – нейният едва прикриваше главата ѝ…

Спрях колата на аварийни пред входа на училището и излязох да заведа децата до вратата. Ей богу, тротоарът беше поне с метър по-тесен от вчера! Както обикновено, беше пълно с родители, но сега всички се бутахме неестествено едни в други. Всички ми изглеждаха озадачени, но никой нищо не казваше, затова си помислих, че озадачаването им може да не е непременно от стесняването. Учителките стояха на вратата, приемаха децата, които сега едва се промушваха между тях, за да влязат в сградата. Добрах се до директорката и я попитах има ли нещо, което да се е случило и за което трябва да знаем, а тя ме погледна и каза, че не разбира какво имам предвид. Никой друг не попита нищо.

Като пристигнах в офиса, установих, че в подземния паркинг мястото ми за паркиране вече става само за колело. Минах през редицата от автомобили на колегите ми и забелязах, че не само моето се е стеснило така драстично. Явно трябваше да започна да идвам по-рано, за да си намирам къде да паркирам, преди другите да са дошли. Или пък да идвам с колело. И без това се движа малко, може би това ще е по-добрият вариант. А и хайде стига с тия коли – децата могат да си ходят с метрото, ще спестим нашето всекидневно семейно количество въглеродни емисии, освен това разходите за гориво драстично ще се свият.

В кабинета ми също имаше малки промени. Голямото ми бюро беше заменено с едно сгъваемо, защото така преценило ръководството. Бях сигурен, че не просто ми се струва, а наистина помещението е намаляло с квадрат-два. Повдигнах въпроса, но директорът се разсмя и ми каза, че имам нужда от почивка. Това била модерна бизнес сграда, построена по всички изисквания, как така щяла да се смалява от нищото. Промените се налагали, защото покрай пандемията хората се били отчуждили и сега било време отново да се почувстват близки. Затова и по препоръка на правителството влизала в ход програма за принципно намаляване на дистанцията. Първо на работното място, после на общественитеместа и най-вече в парковете, по магистралите и шосетата, по плажовете и планинските пътеки. Но аз все пак да съм се прегледал при лекар, защото съм му се виждал притеснен.

След работа отидох на лекар. Прие ме в миниатюрен кабинет, където, за да излезе иззад бюрото си, се налагаше да го прескача. Качваше се отгоре му на колена, завърташе се върху тях и когато стъпалата му заставаха от моята страна, се спускаше. Така поне пет пъти се въртя като пумпал, но нищо не каза, все едно това е съвсем в реда на нещата. Не посмях да го попитам защо прави така, за да не би да ме помисли за откачен, че само това ми трябва сега. Докторът ме преслуша, направи ми бърз неврологичен преглед, така както си стоях прав пред него, и ми даде болничен за една седмица. Нищо ми нямало, само съм се бил преуморил и вследствие на това вестибуларният ми апарат се бил повредил. У дома да съм седял на отворени прозорци и отворени врати, за да съм си върнел усещането за простор.

Прибрах се вкъщи. Казвам ви, апартаментът ни беше се стеснил поне с още пет квадрата! Преди да отиде на работа, жена ми беше извадила от хола любимото ми кресло, защото очевидно вече нямаше място за него. Беше го натикала в дъното на коридора странично, така че дори не можех да седна на него, защото беше вклинено между стените. Ако стесняването продължи, скоро те ще го смачкат като в менгеме и нищо чудно до няколко дни да се превърне в куп трески.

Вечерта седнахме около масата... по-точно децата седнаха, аз и жена ми трябваше да останем прави. Бутнахме кухненската маса до стената, махнахме два стола и така можеше или да се храним на смени, или двама от нас да стоят прави. Решихме, че от утре децата ще си ядат в своята стая. Големи са, няма нужда непрекъснато да са около нас, нека са самостоятелни. После гледахме новините и там отново нищо не споменаха за никакво стесняване. Беше се оказало, че и други партийни лидери и политически дейци страдали от разширяване, но сега, след като журналистите били по болниците, щяло да се изчака да излязат, за да направят разследвания. Дотогава разширяването щяло да бъде наблюдавано от съда и прокуратурата, но само половин работен ден, защото и двете институции се местели в по-малки, но по-функционални сгради, което щяло да олекоти много държавния бюджет.

Имаше някои новости и в прогнозата за времето. Водещата обясни, че вече нямало нужда да се занимаваме с климата по целия свят, защото било важно какъв е климатът у нас. Новите технологии позволявали прецизно да се дава такава информация според координатите на мястото, където се намираш. Затова на нас например ще ни се казва какво ще бъде времето на нашата улица и най-много в нашия квартал. Ако сме имали нужда да разбираме дали в някой друг край на града ще вали, или ще грее слънце, трябвало да се абонираме специално и да впишем предпочитанията си в Националния регистър на претенциите. Засега, поне до седмица, няма да ми се налага да знам, така че ми е достатъчно, че просто на улицата ни не се предвижда дъжд и студ.

Вечерта, когато тръгнахме да си лягаме, установих, че вече не мога да минавам покрай леглото, за да си легна, а трябва направо да се мятам върху му откъм късата страна. Жена ми все още имаше две педи разстояние откъм своята половина колкото да си остави чехлите и с леко извиване на тялото да си легне. Нощното ѝ шкафче вече не се отваряше, но то и бездруго, ако стесняването продължи, ще се наложи да го изтръгнем и да го изхвърлим.

Между другото, когато си легнахме, се опитах да поговоря с жена ми по въпроса със стесняването. Като ѝ казах какво установявам цял ден, тя се вторачи в мен и ме попита сериозно какво точно искам да ѝ кажа. Попитах я на нея нищо ли такова не ѝ прави впечатление, а тя отговори, че да, отдавна ѝ прави впечатление колко съм се променил и какъв егоист съм станал, как искам всичко само за себе си, как изземвам цялото ѝ пространство, как от мен не се диша, как непрекъснато съм имал претенции и съм проявявал капризи и толкова съм бил ангажиран със собствената си персона, че съм обвинявал света за свитата си душа. Каза също, че ѝ омръзнало все на мен да ми е тясно и че ако съм искал да ѝ кажа, че не съм щастлив в брака ни, че я смятам за средностатистическа глупачка и че не виждам никакъв общ хоризонт с нея, да съм го кажел направо. Докато тя говореше, аз мълчах. Не толкова защото я слушах, колкото защото ясно виждах как таванът на спалнята ни полека слиза надолу и скоро ще мога да се протегна и да докосна лампата с ръка ето така, както си седя на леглото. Така и направих – протегнах ръката си и с показалец докоснах върха на лампата. Жена ми рязко прекъсна монолога си, поклати глава и каза, че никога няма да се променя и че отдавна е трябвало да спре да ми дава шансове. Изкрещях: „Ама виж, мила, аз мога легнал да пипна лампата над леглото ни!“, а тя се разрева, нарече ме фантазьор и излезе. Направи ми впечатление, че излезе от стаята странично – вратата се беше стеснила наполовина.

На сутринта разбрах, че жена ми е спала в хола, но нямаше как да вляза при нея, защото вратата беше станала широка една педя. Това не изглеждаше да я притеснява. Лежеше на дивана на една страна и говореше с най-добрата си приятелка по телефона. Чух само как казва: „Да, пълен идиот, да, страшен манипулатор, о, да, истински психар“, и разбрах, че говори за мен. Помолих я да излезе да поговорим, а тя каза, че пътят между нас е толкова тесен, че вече едва ли ще може да запази баланс. Изглежда, нямаше представа колко буквално беше права.

Успях да си направя кафе някак и със събрани рамене и наведена глава занесох и на нея една чаша. Проврях я през процепа, който преди беше врата, а отвътре тя каза да престана с моите клоунски номера. Въпреки това взе чашата.

Оставих децата на училище за последен път с колата, защото на светофара до нас улицата така се беше стеснила, че трябваше отвътре да отворя багажника и да се изхлузя оттам, защото страничните врати нямаше накъде да се отварят. Прибрах се, напъхах се в коридора и се опитах да видя дали жена ми е още там. Процепът, който преди беше врата, се беше затворил напълно, затова нищо не можех да видя. Викнах на жена ми, тя не се обади, но тя винаги така прави, когато ми е сърдита. Проврях се в банята и измих ръцете си една по една, защото нямаше как да се поберат в умивалника заедно. Излязох и се вмъкнах в спалнята. Смятах наистина да си почина, защото май наистина нещо ми ставаше. Никой друг освен мен не изглеждаше притеснен. Загледах се в хората на тротоара – от прозореца ми беше останала една осма, но и през нея виждах как мъже и жени ходят приведени и в индийски нишки. Камионът за боклук мина и ми направи впечатление, че вече се движи само на колелата от едната си страна. Беше станал почти плосък, плоски бяха и кофите. Боклукчиите ги хващаха като платна шперплат и ги вмъкваха в отвора на камиона странично, като в перфоратор за билети за градски транспорт.

До вечерта спалнята ни беше станала единично легло. Двете стени отстрани почти опираха в раменете ми. Сгънах ги още малко и започнах да дишам равномерно и плитко. Краката ми изтръпваха, затова размърдвах пръсти нагоре-надолу. По едно време кутрето ми задра в нещо твърдо. Вратата беше стигнала до леглото и като преса го притискаше.

Таванът полека се спускаше – неусетно, но сигурно. Беше толкова ниско, че скоро носът ми щеше да опре в посивелия му винервайс.

С пръст започнах да рисувам по него сърца и курчета.